Определение № 388 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3650/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД, подадена чрез процесуалния представител адв. М. Г., срещу решение № 4809/28.06.2019 г. по гр. д. № 10675/2018 г. на СГС, с което след частична отмяна на решение от 26.01.2017 г. по гр.д. № 6605/2015 год. на Софийския районен съд е осъдил Столична Община и „Център за градска мобилност“ ЕАД да заплатят солидарно на Т. Д. М., на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, сумата 20 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили в резултат на реализирано на 02.09.2013 г. в [населено място], ул. С. В.“, произшествие – спъване в неизправно антипаркинг стълбче, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2013 г. до окончателното изплащане. В касацонната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси, по отношение на които касаторът твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а също са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото 2. За обективните критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост /чл. 52 ЗЗД/, както и за необходимостта съдът да изложи и обсъди всички релеватни обстоятелства, които са го мотивирали при определяне на този справедлив размер. Твърди се противоречие на въззивния акт с т. 11 Постановление № 4 от 23.12.21986 г. на Пленума на ВС, като и с приложени от жалбоподателя актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Твърди се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Срещу решение № 4809/28.06.2019 г. по гр. д. № 10675/2018 г. на СГС е подадена и касационна жалба от Столична община, чрез процесуалния представител П. Н.. Този жалбоподател също счита, че решението на въззивния съд е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани твърдения за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е анализирал всички събрани по делото доказателства, не е преценил всички доводи на ответниците по делото и не е не е изложил ясни мотиви защо кредитира определени доказателства, а други – не. Жалбоподателят сочи въпроса за определянето на неимуществените вреди при идентични казуси като разрешаван противоречиво от съдилищата. Твърди противоречие на въззивното решение с Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС, както и с практиката на ВКС по поставените въпроси, като представя съдебни решения в подкрепа на твърденията си. Ответницата по касационните жалби Т. Д. М. е подала писмен отговор чрез процесуалния си представител адв. Л. Г., в който са изложени твърдения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на жалбите. Направено е искане да бъдат осъдени Столична община и „Център за градска мобилност“ ЕАД да заплатят в полза на адв. Г. адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с оглед твърденията, изложени в исковата молба, в процесния случай се касае за вреди, които са в резултат на бездействия от страна на собственика на вещта – ответника Столична община и на лицето, на което са възложени дейностите по поддръжка и експлоатация на т.нар. „Зелена зона“ – ответника „Център за градска мобилност“ ЕАД, т.е. правилно СРС е приел, че правната квалификация на предявените искове е по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. В тази връзка е посочил, че ако вредите са причинени от поведение на лицето, под чийто надзор се намира веща, или на трето лице, при използване на вещта в нарушение на предписани или общоприети правила, отговорността е по чл.45 ЗЗД, респ. по чл.45 вр. чл.49 ЗЗД, и тя се носи от проявилото виновно поведение (действие или бездействие) лице. По материалноправния въпрос за елементите на фактическия състав на отговорността по чл.50 ЗЗД е даден отговор в трайната практика на ВКС - ППВС №17/1963 г., допълнено с ППВС №4/1975 г., т.3. В посочените постановление на ВС са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл.45 ЗЗД и по чл.50 ЗЗД. Прието е, че за разлика от хипотезата на чл.45 ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца, обикновено състоящо се в допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл.50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без да е необходимо да се проявява виновно поведение при ползването й. Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, а и от събраните доказателства, вкл. и от приетото от първоинстанционния съд заключение на СТЕ, което е кредитирал напълно, е установено, че [улица] [населено място] е общински път и попада в т.нар. „Зелена зона“ и антипаркинг стълбчетата са поставени през м.09.2012 г. и са предадени на ответника „Център за градска мобилност“ ЕАД, който е предприятие – общинска собственост, натоварено със задължения да поддържа процесните пътни съоръжения. Настъпването на процесното събитие според въззивния съд е установено при условията на пълно и главно доказване от показанията на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели – свид. Т. В. и свид. С. В., които показания въззивният съд и кредитирал изцяло, като неопровергани от другите доказателства, логични, последователни и резултат от личните впечатления на свидетелите, а именно - 02.09.2013 г. около 11:00 ч. на [улица]в [населено място] на тротоара пред № 66 ищецът се е спънала в стърчащо ПВЦ парче на антипаркинг стълбче, при което е паднала и е закарана с линейка в болнично заведение. От представените по делото лист за преглед на пациент в приемен кабинет №5827 и епикриза, издадена от УМБАЛ „Царица Й. – ИСУЛ“ ЕАД, се установявало, че на 02.03.2013 г. ищцата е паднала на улицата и е получила счупване на бедрената шийка, като й е извършено оперативно и консервативно лечение. От заключението на СМЕ, което въззивният съд е кредитирал напълно, се установявало, че ищцата е получила счупване на щийката на дясната бедрена кост, като такова счупване се получава от действието на твърди предмети и най-вече при падане върху плоскост от височината на собствен ръст. На ищцата е извършено оперативно лечение, 2-3 мес. е изпитвала силни болки, а към настоящия момент все още накуцвала, тъй като десният й крак е с 1 см. по-дълъг. С оглед така приетата фактическа обстановка въззивният съд е приел, че отговорността на двамата ответници следва да се ангажира на плоскостта на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, тъй като техни служители или други лица, натоварени с дейността по поддръжка на процесните пътни съоръжения, в конкретната хипотеза са бездействали и поведението им е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото процесно събитие. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е отчел обстоятелството, че травмата на ищцата е била без риск за живота на пострадалата, че интензивността на болката е била значителна, че на ищцата е проведено оперативно и консервативно лечение, периодът на възстановяване е с много дълга продължителност, отчита и затрудненията, до които са довели, ограничавайки начина на живот, неудобството от необходимостта от чужда помощ в ежедневието и психическия стрес от преживения инцидент. Отчел е и обстоятелството, че към датата на процесното събитие ищцата е била на 72 години, т.е. във възраст, в която травмите се лекуват по-трудно, както и наличието на остатъчни травми – към настоящия момент кракът на ищцата не е напълно възстановен, има нарушени движения и болки. С оглед на изложеното по-горе, въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 20 000,00 лв. Касационните жалби са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд. По въпросите, поставени от „Център за градска мобилност“ ЕАД, настоящият състав на ВКС намира, че същите са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, с оглед на което съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице обаче противоречие между възприетите от въззивния съд разрешения по тях и практиката на ВКС. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото, е налице трайна съдебна практика, съгласно която мотивите на съдебното решение трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Особено важно е съдът да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона. Той трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства – мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не /т. 3 от Постановление № 1 от 1953 г. на Пленума на ВС/. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика, включително и с посочените от касатора решение по гр. д. № 4287/2015 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 1263/2016 г. на III г.о. По втория въпрос също не се констатира противоречие с практиката на ВС – въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС, съгласно която понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди, и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил приетото от практиката разрешение на поставения въпрос. Няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По касационната жалба на Столична община също не следва да бъде допускано касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал твърдения за неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е анализирал всички събрани по делото доказателства, не е преценил всички доводи на ответниците по делото и не е не е изложил ясни мотиви защо кредитира определени доказателства, а други – не. Не е формулиран обаче съответен правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, с оглед на което ВКС не дължи произнасяне по сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. По отношение на въпроса относно критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД не е налице основание за допускане на касационно обжалване, по изложените по-горе съображения по идентичния правен въпрос, повдигнат от „Център за градска мобилност“ ЕАД. С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на адв. Л. Г. възнаграждение в размер на 1130 лв., съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 36, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.