Определение № 313 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2104/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ИЧИ-82“ ЕООД срещу решение № 108 от 23.04.2025 г., постановено по в.т.д. № 36/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 444/ 30.102024 г., постановено по т.д. № 49/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта, с която „ИЧИ-82“ ЕООД е осъдено да заплати на „Бяла роза плюс“ ЕООД на основание чл. 327 ТЗ сума в размер на 39 050, 05 лв., представляваща цена за доставени хранителни продукти по договор за дистрибуция и изключително представителство от 01.01.2017 г., за които вземания са издадени фактура № [ЕГН]/ 15.08.2019 г. и проформа фактури по справка към фактура № [ЕГН]/ 14.10.2019 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че въззивният съд не е съобразил, че по делото няма представени доказателства, от които да се установява, че хранителните стоки, описани в издадени от ищеца фактури, реално са доставени на ответника, като това не се доказва и от самите фактури, които не са подписани от представител на ответника, не са придружени с документи за предаване на стоката и не са осчетоводени от ответника. Счита, че въззивният съд не е изложил мотиви защо приема, че от представените фактури се установява факта на доставяне на описаните в тях стоки от продавача на купувача. Посочва, че изводът на въззивния съд, че в производството не е спорно, че стоките по фактурите са доставени, не е съобразен с изявлението на ответника, направено в отговора на исковата молба, с което той е оспорил реалността на доставките. Касаторът намира, че в процеса е доказано възникването на вземанията му към ищеца по заявеното от него възражение за прихващане, тъй като от представените по делото фактури, други документи и от показанията на разпитаните свидетели се установява, че той е извършил разходи за реклама и за закупуване на охлаждаща техника, които съгласно постигнатите с договора уговорки ищецът е длъжен да му възстанови. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Формулира и шест въпроса, по които поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация – „Бяла роза плюс“ ЕООД, оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „Бяла роза плюс“ ЕООД срещу „ИЧИ-82“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 327 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 39 716, 05 лв., представляваща неплатена покупна цена за доставени хранителни продукти, дължима по сключен между страните на 01.01.2017 г. договор за дистрибуция и изключително представителство, за което вземане са издадени фактура № [ЕГН]/ 15.08.2019 г. и проформа фактури по справка към фактура № [ЕГН]/ 14.10.2019 г. В процеса от ответника е заявено възражение за прихващане между паричното вземане, предмет на предявения осъдителен иск, и вземането, което той има към ищеца, за получаване на сума в размер на 45 324, 21 лв., представляваща стойността на направените разходи за извършена от ответника рекламна дейност по закупуване и брандиране на 94 броя хладилници и излъчване на реклама по радио Енерджи, които ищецът дължи да му възстанови съгласно чл. 10 от сключения договор за дистрибуция. Въззивният съд е констатирал, че предявеният осъдителен иск е допустим, като е счел за неоснователни оплакванията на ответника, че е налице нередовност на исковата молба, както и че има разминаване между предявеното в заповедното производство вземане, за което е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение, и това, което е предмет на иска. Приел е, че между страните по делото е безспорно, че на 01.01.2017 г. те са сключили договор за дистрибуция и изключително представителство, по който „Бяла роза плюс“ ЕООД е поело задължение да продава на „ИЧИ-82“ ЕООД хранителни продукти срещу получаване на покупна цена за това. Не е спорно, че за извършени доставки на стоки по този договор продавачът е издал описаните в исковата молба фактури. При съобразяване на изявленията на ответника, направени в отговора на исковата молба, в допълнителния отговор и в първото по делото съдебно заседание, въззивният съд е заключил, че той в нито един момент в хода на първоинстанционното производство не е оспорвал, че стоките, за които се претендира заплащане на покупна цена и които са описани в издадените фактури, са му доставени от ищеца. Твърдението на тази страна е било единствено, че вземането за покупна цена за тези стоки е погасено чрез прихващане, считано от 26.08.2020 г. Ето защо и заявеното едва с въззивната жалба оспорване на извършването на доставките на стоки е преклудирано. С оглед на така установените факти въззивният съд е направил извод, че за ответника е възникнало задължение да заплати на ищеца покупна цена за доставените хранителни продукти в общ размер от 39 716, 05 лв. Съдът е разгледал възражението на ответника, че това вземане е погасено чрез извършено извънсъдебно прихващане. Изложил е мотиви, че доколкото възникването на вземанията на ответника, с които е заявил, че прихваща, е оспорено от ищеца, то те не са ликвидни и с тях не може да се прихване извънсъдебно. Доколкото обаче ответникът е заявил и съдебно възражение за прихващане, въззивният съд се е произнесъл, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът е направил разходи за излъчване на реклама на сладоледи „Рудь“ по радио Енерджи в периода от 14.08.2018 г. до 11.09.2018 г., които са на стойност 666 лв. Това е видно от издадена фактура за извършените рекламни услуги, както и от документите за заплащане на посоченото в нея задължение за възнаграждение за тези услуги. Тези разходи съгласно чл. 10 от договора са за сметка на ищеца, като продавач, който следва да ги възстанови на ответника, като купувач и дистрибутор на стоките. Съдът е приел, че по делото няма представени доказателства, от които да се установява, че ответникът е направил други разходи за реклама на стоките, които е уговорено да се продават с договора за дистрибуция, нито пък такива, от които да се доказва, че той е направил разходи за закупуване и брандиране на хладилна техника за съхранението на тези стоки. Това е така защото представените в тази връзка документи или не носят информация за извършена рекламна дейност точно на стоките, предмет на договора за дистрибуция, или в тях не е посочено, че ответното дружество е възложител на рекламни дейности, за които са издадени. Сред представените документи няма и такива, които да доказват закупуване на фризери точно от ответника, като настъпването на този факт се и разколебава предвид представените приемо-предавателни протоколи, удостоверяващи предаване на хладилна техника от ищеца на ответника. С оглед на това въззивният съд е заключил, че в производството е доказано, че вземането, което е предмет на възражението за прихващане, е възникнало за ответника към ищеца до размера от 666 лв., до който размер трябва да се счита погасено вземането за покупна цена, предмет на предявения иск. Размерът на непогасената чрез прихващане част от вземането за покупна цена възлиза на сумата от 39 050, 05 лв., до която е основателен искът по чл. 327 ТЗ. Той е неоснователен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 39 716, 05 лв. и следва да бъде отхвърлен като погасен чрез извършено съдебно прихващане. Първите три въпроса, формулирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, всъщност представляват излагане от касатора на съображения за недопустимост на обжалваното решение. Ето защо те ще бъдат разгледани като позоваване на вероятна недопустимост на това решение, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок е обосновано с това, че в исковата молба се иска присъждане на претендираната сума в полза на едно дружество, а в диспозитива на решението на въззивния съд тази сума е присъдена в полза на друго дружество, както и с това, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, към която не е приложена справка по чл. 366 ГПК и доказателство за платена държавна такса в пълния дължим размер. От диспозитива на постановените по делото първоинстанционно и въззивно решение е видно, че част от претендираната в процеса сума, до която предявеният осъдителен иск е счетен за основателен, е присъдена в полза на „Бяла роза плюс“ ЕООД, което дружество е ищец по иска съгласно уточнението, направено с молба от 14.02.2023 г. в първоинстанционното производство. Това означава, че в решението на въззивния съд не е направено произнасяне спрямо търговско дружество, което не е ищец по делото. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, при наличие на всички положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск и при липса на процесуални пречки за това, както и по възражението за прихващане, което е заявено за разглеждане в процеса, като той не е допуснал и нарушение на принципа на диспозитивното начало. Трябва да се посочи и това, че въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, като е бил сезиран с искова молба, която след изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняване на констатираните нередовности отговаря на всички изисквания за редовност по чл. 127 и чл. 128 ГПК, включително към нея е приложено доказателство за платена държавна такса за разглеждане на предявения иск. В молбата от 14.02.2023 г., подадена от ищеца, с която са направени уточнения на иска, е изложена детайлна конкретизация на това как е формирано вземането за покупна цена, което е негов предмет. С това е спазено изискването на чл. 366 ГПК, в която норма е предвидено, че ищецът по иск за парично вземане, който се разглежда по реда на търговските спорове, е длъжен да представи към исковата молба справка, която съдържа необходимите изчисления за определяне на размера на това вземане. Доколкото в закона не е регламентирано някакво конкретно съдържание на тази справка, следва да се приеме, че характер на такава има всеки документ, в който са изложени данни за това как е формиран размерът на спорното парично вземане, каквито в случая има в подадената от ищеца молба от 14.02.2023 г. /Решение № 50036 от 20.07.2023 г., постановено по т.д. № 2332/2021 г. по описа на ВКС, I т.о./. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и шест въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав следва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първите четири от формулираните въпроси са: 1) Следва ли да се приеме, че само при оспорване истинността на неподписаните документи, същите не се ползват с материална доказателствена сила, доколкото удостоверяват изгодни за ищеца обстоятелства?; 2) Представлява ли основание за дължимо плащане фактура, съставена от лице без представителната власт?; 3) Издаването и изпращането на фактурите от името на ищеца достатъчно ли е да обвърже ответника?; 4) Липсата на осчетоводяване в насрещното счетоводство на фактура опровергава ли наличието на правоотношение, изпълнението на договора и основателността на претенцията?. Тези въпроси ще бъдат разгледани общо, защото се поставят във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е счел, че фактът на доставяне на хранителните продукти, предмет на договора за продажба, се установява от приети като доказателства по делото фактури, които са съставени от името на ищеца, като продавач, от лице, действащо без надлежно упълномощаване, не са подписани от представител на ответника, като купувач, и не са осчетоводени от него. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд действително е обсъждал въпроса дали фактът на доставяне на стоките, които страните са се съгласили, че ищецът ще продаде на ответника, се установява от издадени за тези доставки фактури, които не са подписани от ответника, като купувач, и не са осчетоводени от него. Становището на съда за това какви обстоятелства са доказват от тези фактури обаче не е решаващ за извода му, че по делото е установено, че ищецът е доставил на ответника хранителните продукти, за които претендира присъждане на покупна цена. Решаващият довод за това е, че обстоятелството по доставяне на тези продукти не е оспорено от ответника в нито един момент в първоинстанционното производство, поради което е безспорно и като такова се счита установено по делото, като направеното за първи път с въззивната жалба оспорване на неговото настъпване е несвоевременно заявено в процеса. Ето защо поставените от касатора въпроси не са от решаващо значение за извода на съда относно установяването на един от правнорелевантните факти, при осъществяването на които възниква вземането на продавача към купувача за получаване на покупна цена за доставените стоки, което е предмет на предявения осъдителен иск. С оглед на това те не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и въпроса: Длъжен ли е съдът да изложи изрични мотиви поотделно защо приема за меродавно всяко едно доказателство? Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд при постановяване на решение, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него въззивният съд не е обсъдил всички представени по делото доказателства и не е анализирал тяхната достоверност, като той не конкретизира за кое точно доказателство се отнася този пропуск. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е изложил изрични мотиви за допустимостта на всички събрани в производството доказателства, както и за това какви факти се установяват от всяко едно от тях, като доказателствата са анализирани както отделно, така и в тяхната съвкупност. Въпросът дали в резултат на този анализ въззивният съд е достигнал до обоснован извод за това какви обстоятелства са доказани по делото изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика, и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Касаторът формулира и следния въпрос: Оспорването на насрещното вземане изключва ли автоматично неговата ликвидност? Този въпрос е свързан с извода на въззивния съд, че възникването на активното вземане, с което от ответника е извършено извънсъдебно прихващане, е спорно между страните по материалното правоотношение, поради което то не е ликвидно и оттам не са налице всички предпоставки, при които възниква правото на прихващане, когато то се упражнява извънсъдебно. В процеса обаче от ответника е заявено и възражение за съдебно прихващане със същото вземане, за основателността на което ликвидността на активното вземане не е предпоставка. Ето защо и въпросът за това кога се счита, че едно вземане е ликвидно, не е от решаващо значение за извода на въззивния съд дали предявеното с осъдителния иск вземане следва да се счита погасено чрез прихващане. Решаващият мотив е, че по делото са представени доказателства, от които се установява, че активното вземане, с което ответникът е упражнил правото си да прихване, е възникнало само до размера от 666 лв. и че не се доказва то да е възникнало за разликата над тази сума до пълния размер, до който е предявено в процеса. Следователно поставеният от касатора въпрос не отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 108 от 23.04.2025 г., постановено по в.т.д. № 36/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в обжалваната му част. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 2 905 лв. - адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение