Определение № 428 от 12.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 217/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Б. П. в качеството на едноличен търговец ЕТ „Агроиндустриал – Б. П.“ срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът СУ „Св. Климент Охридски“ оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се жалби и на двете страни, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е частично уважен предявеният първоначален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на парични суми, платени без основание във връзка със сключен между страните договор.

С обжалваната по касационен ред част въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил предявения срещу ищеца насрещен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползването без основание на недвижим имот, предоставен от ответника на ищеца съгласно същия договор.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 11.11.2003 г. между страните бил сключен договор, съгласно който, с цел създаването на „Университетски комплекс“ за организиране на бързо хранене на студенти, преподаватели и служители, търговия с хранителни и други стоки и др., ответникът предоставил недвижим имот (студентски стол и прилежащия терен), а ищецът се задължил да използва същия за изграждане на предвидения комплекс, като осигури цялостно финансиране на проектирането, реконструкцията, ремонта и други, след което да отчислява в полза на ответника 30 % от чистата печалба на комплекса, но не по-малко от 5000 лв. месечно. Уговорен бил срок на действие на договора от 3 години от въвеждането на обекта в експлоатация с възможност за автоматично подновяване.

На 20.06.2007 г. страните се съгласили на съответни изменения на договора, при което ищецът поел задължение да отчислява в полза на ответника 25 000 лв., вкл. ДДС, възможността за автоматично подновяване била отменена, а действието на договора – удължено с 5 години от подписването на анекса.

Имотът, обект на договора, бил публична държавна собственост, предоставен на ответника.

Установил е също, че в предходно съдебно производство между същите страни в мотивите на влязлото в сила решение било прието, че анексът от 20.06.2007 г. е нищожен и че с оглед междувременно извършените изменения на разпоредбата на чл. 16 ЗДС действието на основния договор е било прекратено през м. юли 2007 г.

По спорния въпрос относно подобренията в процесния имот съдът, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и експертни заключения, включително съобразявайки, че част от имота е била предоставена от ищеца под наем на трето лице, извършило подобрения в същия, с чиято стойност е била намалена уговорената наемна цена, е приел за недоказано тези подобрения да са били извършени именно от ищеца.

Държането на имота ищецът предал на ответника през м. септември 2012 г.

Въз основа на така приетите за установени обстоятелства от правна страна въззивният съд, като е квалифицирал сключения между страните договор като ненаименован с елементи на наем и изработка, а не като такъв за гражданско дружество („съвместна дейност“), е намерил насрещния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за основателен, приемайки, че за процесния период, следващ по време момента на прекратяване на договора, ищецът е ползвал имота без основание, с което се е обогатил за сметка на ответника.

Предявеното от ищеца възражение за прихващане със стойността на процесните подобрения съдът е отхвърлил като неоснователно предвид приетата недоказаност такива да са били извършени от ищеца.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите

• когато търговецът, извършил подобрения с характера на основен ремонт, отдаде имота под наем с условие наемателят да извърши довършителни работи и оборудване на обекта и във връзка с това страните договорят гратисен период за неплащане на наемната цена, в чие имущество е настъпило обедняването и кой следва да се счита за извършител на СМР – търговецът или наемателят, и

• ако ищецът, който не съхранява фактури в счетоводството си за извършените подобрения, е осчетоводил СМР като разходи за разширяване на обекта и за увеличение на икономическата изгода, следва ли съдът да отхвърли иска/възражението за подобрения само заради липсата на фактури в счетоводството на ищеца.

Във връзка със същите въпроси се поддържа и очевидна неправилност на решението с доводите, че същата произтича от неправилния и немотивиран извод на съда, че претенцията за подобрения е недоказана само поради липсата на представени фактури, без да бъдат обсъдени събраните в хода на производството множество други доказателства, както и че очевидно неправилна е констатацията за липса на осчетоводяване на разходите при установеното, че всички разходи за СМР в процесния имот са били осчетоводени като дълготраен материален актив. Излага се и довод, че съдът неправилно е приел, че предоставеният от ищеца на третото лице – наемател гратисен период е относим към авторството на подобренията, доколкото последните са представлявали основен ремонт, а не отразените в анекса довършителни работи, както и че и при липса на категорични доказателства за действителния извършител на подобренията, последните са били направени от името и за сметка на ищеца, без значение дали чрез заплащането им или чрез лишаването от наемна цена за сметка на извършването им.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият от поставените въпроси не отговаря на изискването за правно естество по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е фактически, доколкото се отнася до доказателственото значение на осчетоводяването на разходите при липса на фактури за последните. Установяването на извършените разходи (като релевантен за спорното материално право факт) в такава хипотеза обаче е въпрос на анализ на тези доказателствени средства, вкл. във връзка с останалите обстоятелства по делото, при което е възможно изводът за доказаност или недоказаност на тези разходи да е различен във всеки отделен случай.

По първия въпрос специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се обосновава от посочените решения по гр. д. № 60206/16 на III г. о. и гр. д. № 113/15 на IV г. о. на ВКС. И в двете решения е прието, че в хипотезата на извършени от наемател подобрения в наетия имот разноските следва да бъдат поети съобразно уговореното между страните, а едва при липса на такова – по правилата за воденето на чужда работа без пълномощие и неоснователното обогатяване. Не се разглежда въпросът в отношенията между наемодателя и трето за наемния договор лице коя от двете страни по него следва да се счита за извършила подобренията. Поради това противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС не може да бъде обосновано.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените в тази насока оплаквания на жалбоподателя, предполагайки проверка на правилността на фактическите, оттук и правните, изводи на въззивния съд от гледна точка на събраните по делото доказателства, представляват основание по чл. 281, т. 3 ГПК, извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, но не и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдът