Определение № 2971 от 15.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1923/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Ай Ти Еф Груп“ АД срещу определение №1585 от 17.06.2024г. по в.ч.гр.д.№745/2024г. на Бургаски окръжен съд. С него е потвърдено решение / с характер на определение/ №566/19.03.2024г. по гр.д. №6190/2023г. на Бургаски районен съд, с което на основание чл.248 ал.1 от ГПК е изменено постановеното по делото решение №278/08.02.2024г. в частта за разноските, като „Ай Ти Еф Груп“ АД е осъдено да заплати на осн. чл.38 от ЗАдв. на адвокат Д. В. М. адвокатско възнаграждение в размер на 1520 лева. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение, като счита, че присъдените разноски в полза на процесуалния представител на насрещната страна са неправилно определени. Допускането на касационно обжалване поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1. Следва ли съдът да присъжда повече от едно адвокатско възнаграждение на процесуалния представител, осъществяващ безплатна правна защита, ако защитаваният интерес по предявените искове е идентичен и правоотношението, въз основа на което произтича спорът по делото, е едно и също? 2/ Как следва да се определи размерът на адвокатското възнаграждение – дали следва да се определя съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно или от аритметичния сбор на всички претенции? 3/ Доколко съдът следва да приема като ориентир Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при определяне на адвокатските възнаграждения? 4/ Доколко съдът следва да се съобразява с правната и фактическа сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, участието на процесуалния представител в съдебното заседание, положения защитим труд и като цяло вида и броя на процесуалните действия при определяне на адвокатските възнаграждения? По първите два въпроса се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №533/ 30.10.2017г. по ч.т.д.№1649/2017г. на ВКС, І т.о., определение №366/ 18.07.2016г. по ч.гр.д.№2443/2016г. на ВКС, ІV г.о., определение №95/ 03.04.2017г. по ч.гр.д.№868/2017г. на ВКС, ІІІ г.о., определение №292/ 13.06.2017г. по ч.т.д.№2096/2017г. на ВКС, ІV г.о. По въпросите по т.3 и т.4 от изложението поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Адвокат Д. В. М., в качеството на пълномощник на З. Ж. С., изразява становище, че обжалваното определение е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение №278 от 08.02.2024г. по гр.д.№6190/2023г. на Бургаски районен съд е прието за установено в отношенията между З. Ж. С. и „Ай Ти Еф Груп“ АД, че чл.2 от Приложение №4 и чл.4 от Приложение №5 към сключения между страните договор за потребителски кредит №539854/10.02.2023г. са нищожни поради противоречието им с чл.10а, чл.19, чл.21 и чл.33 от Закона за потребителския кредит, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като дружеството е осъдено да заплати на ищцата З. С. на основание чл.78 ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на 2173,38 лева, от които 371 лева държавна такса, както и сумите от 480 лева с ДДС и 1322,38 лева с ДДС за всеки от предявените искове за установяване на нищожност. С решение / с характер на определение/ №566/19.03.2024г. по гр.д. №6190/2023г. на Бургаски районен съд, на основание чл.248 ал.1 от ГПК е изменено постановеното по делото решение №278/08.02.2024г. в частта за разноските, като „Ай Ти Еф Груп“ АД е осъдено да заплати на осн. 38 от ЗАдв. на адвокат Д. В. М. адвокатско възграждение в размер на 1520 лева. За да потвърди определението от 19.03.2024г. въззивният съд е установил, че са присъдени общо за двете установителни претенции разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1520 лева, при условие, че исковете са за такса от 99,84 лева и неустойка от 8010,92 лева. Посочил е, че адвокатско възнаграждение следва се определи за всяка от претенциите поотделно, като общият размер на адвокатското възнаграждение спрямо предявените претенции, не сочи на противоречие със справедливостта, добрите нрави или морала и не противоречи на принципа за забрана на неоснователното обогатяване. Също е изтъкнал, че размерът на адвокатското възнаграждение не превишава размерите по Наредба № 1/2004 г., която макар и незадължителна с оглед практиката на СЕС, представлява ориентир за определяне на адвокатските възнаграждения. Не следва да бъде допускано касационно обжалване по първите два поставени от частния касатор въпроса, макар и тези въпроси да са относими към спора, доколкото въззивният съд е приел, че са предявени два оценяеми иска и следва да се изчисли минимален размер на адвокатското възнаграждение за всеки иск поотделно. Въпросите са поставени с оглед доводите на жалбоподателя, че в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове и минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определя съобразно тази сума, а не за всеки иск поотделно. Поддържаното от касатора и възприето от съда становище, че са предявени два иска с определен материален интерес, не съответства на данните по делото, съответно допускането на касационно обжалване по поставените въпроси, не би обусловило изхода на производството. Предявени са два иска за установяване на нищожност на две клаузи от договор за потребителски кредит между страните, поради техния неравноправен характер. Относно вида на тези искове е формирана практика с решение №76/15.07.2016г. по т.д.№888/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. В същото е посочено, че разпоредбата на чл.69, ал.1 от ГПК не съдържа изрично правило за определяне на цената на иск за оспорване на съществуването само на отделна клауза от договор. Разглежданата хипотеза не би могла да се подведе под някое от разписаните в нормата правила, поради което следва да се приложи разпоредбата на чл.69, ал.2 от ГПК и съдът да определи първоначалната цена на иска. При липса на критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл.69, ал.1 от ГПК, както и за определяне на приблизителна цена по чл.70, ал.3 от ГПК искът е неоценяем и при предявяването му съдът събира държавна такса по чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Не следва бъде допускано касационно обжалване и по третия и четвъртия въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, макар и отговарящи на общия критерий да са обуславящи за изхода на спора. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22г., е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение №50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т.о. в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 от ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 от ДФЕС. Съгласно задължителните разяснения в т.3 от ТР №6/2013г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител правни действия. Относно значимостта на фактическата и правна сложност на делото като критерий при преценка за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е формирана и постоянна практика на ВКС с определение №107/25.03.2021г. по ч. гр. д. №3467/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №183/09.05.2016г. по ч. гр. д. №1460/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №150/24.04.2020г. по ч. т. д. №2924/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №68/07.02.2020г. по ч. т. д. №508/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Същият критерий е посочен и в цитираното по – горе определение №50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на I т.о. на ВКС, в което се приема, че размерите, посочени в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с дадените от практиката разрешения, съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото, както и процесуалните действия, извършени от пълномощника на ищеца в хода на производството и макар да е приел погрешно като обвързваща го Наредба №1/2004г., е преценил като адекватен размера от 1520 лева на адвокатското възнаграждение на представлявалия ищцата З. С. адвокат Д. М., при минимален размер по наредбата от 1440 лева, с включен ДДС, за защита по два обективно съединени неоценями иска. С оглед изложеното не е налице соченото от частния касационен жалбоподател допълнително основание за достъп до касация. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд