Определение № 195 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2648/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9095/01.06.2021 г., допълнена с касационна жалба с вх. № 9141/01.06.2021 г., от В. П. Д. и Р. С. Д., подадени чрез адв. Ив. Р. и адв. Н. И., против въззивно решение № 362/12.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2756/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 2478/13.04.2020 г. по гр. д. № 2159/2018 г. на Софийски градски съд и е прекратено производството по делото, като недопустимо. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и произнасяне по същество – да се уважат предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулирали са следните въпроси: 1.„Прогласяване на нищожността на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит променя ли характера на правоотношението и до колко такава промяна е допустима и какви биха били последиците от това?”; 2. „Подписването на договора за кредит води ли само по себе си до извода, че кредитополучателя е бил наясно с условията на предлаганите от банката договори за кредит и че е бил удовлетворен от условията им?“; 3. „Налице ли е промяна в условията и същността на договора за кредит при изменение в размера на лихвата, настъпило съгласно постигнатите между страните договорености?”; 4. „Допустимо ли е предявяване на установителни искове за прогласяване на нищожността им по смисъла на чл. 124 ГПК, вр. чл. 26 33Д вр. чл. 143 и 146 ЗЗП при неоспорена заповед по чл. 417 от ГПК?”; 5. „Какъв е процесуалния ред за защита на длъжника за правата му на потребител при нищожни клаузи в договора за потребителски кредит по смисъла на Директива 93/13?“; 6. „Представлява ли уважителното решение по иск за прогласяване на нищожност на клаузи в договор за банков кредит новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 424 от ГПК?“; 7. „Прогласяването на нищожността на основанието – договор, сделка, въз основа на което се установява изискуемост по заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК може ли да се противопостави на издадената заповед за изпълнение?“; 8. „Представлява ли отказът да се разгледа искът по чл. 26 от 33Д за прогласяване на нищожност на клауза в договор за банков кредит поради липса на правен интерес отказ от правосъдие и нарушение на правата на потребителя по смисъла на директива 93/13?“; 9. „Липсата на възможност на заповедният съд към 2017 г. да се произнася по въпроса за неравноправност на клаузите в договора за банков кредит нарушение на правата на потребителя по смисъла на Директива 93/13?“; 10. „Има ли правен интерес длъжникът, пропуснал да подаде възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед по чл. 417 от ГПК, да предяви иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит, респ. на договорни клаузи?“; 11. „Искът за прогласяване на нищожност на договор за кредит, респ. договорни клаузи, предявен длъжник, нарушава ли стабилитета на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК спрямо главния длъжник –кредитополучател?“; 12. „Допустим ли е кондикционен иск, подаден от длъжника в следствие на установително решение по иск за нищожност на неравноправна клауза в договор за банков кредит? Има ли правен интерес длъжникът да предяви кондикционен иск при спора за неравноправна клауза в договор?“ и 13. „Представлява ли постановено Тълкувателно решение на ВКС за прогласяване на нищожност на клаузи в допълнителни споразумения, сключени по основен договор за банков кредит новооткрито обстоятелство, на основание което да се претендира нищожност на допълнителни споразумения по договор за кредит, когато длъжникът не е обжалвал Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по реда на чл. 414 ГПК в заповедното съдебно производство?“. Сочат, че въпросите са разрешение в противоречие с решение на Съда на ЕС по дело С-618/10 и практиката на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК относно едностранното увеличаване на лихвения процент и дължимите вноски по договори за кредит, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържат и, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „Юробанк България” АД, подаден чрез адв. Д. Д., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното решение е обезсилено решение № 2478/13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 2159/2018 г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от В. П. Д. и Р. С. Д. срещу „Юробанк България“ АД обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД за признаване на следните клаузи: 1. „Сумата, представляваща разликата между погасената сума по т. III и общия сбор от сумата по т. I.1 и т. I.2 може да бъде преоформена чрез натрупване към редовната главница по т. I.3 от споразумението” – клаузата, уговорена в т. IV от Допълнително споразумение от 22.04.2009 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г.; 2. „Страните се съгласяват, че всички плащания във връзка с кредита по чл. 2, ал. 1, т. 1 - 4 след приспадане на внесената по чл. 3, ал. 1 сума се преоформят служебно чрез натрупване към редовната усвоена непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит (в размер съгласно чл. 2, ал. 1, т. 5)” – клаузата, уговорена в чл. 3, ал. 3 от Допълнително споразумение от 05.12.2012 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г.; 3. „Страните се съгласяват, че всички плащания във връзка с кредита по чл. 2, ал. 1, т. 1 - 4 след приспадане на внесената по чл. 3, ал. 1 сума се преоформят служебно чрез натрупване към редовната усвоена непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит (в размер съгласно чл. 2, ал. 1, т. 5)” – клаузата, уговорена в чл. 3, ал. 3 от Допълнително споразумение от 21.02.2014 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г. и 4) „Страните се съгласяват, че всички плащания във връзка с кредита по чл. 2, ал. 1, т. 1 - 4 след приспадане на внесената по чл. 3, ал. 1 сума се преоформят служебно от банката на датата на Допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит (в размер съгласно чл. 2, ал. 1, т. 5)” – клаузата, уговорена в чл. 3, ал. 1 от Допълнително споразумение от 29.10.2014 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г., са нищожни поради противоречие с императивни правила на закона и производството по делото е прекратено, като недопустимо. Въззивният съд е констатирал, че на 03.08.2008 г. между „Българска пощенска банка” АД (с настоящо търговско наименование „Юробанк България” АД), от една страна, и В. П. Д. и Р. С. Д., от друга, е сключен договор за банков кредит (Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г.), по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя паричен кредит в размер на сумата от 47 110 евро срещу насрещната парична престация – уговорената възнаградителна годишна лихва в размер на 6 % съобразно постигнатото съгласие между страните в погасителния план, който представлява част от предметното съдържание на процесния договор за банков кредит (уговорената месечна анюитетна вноска е в размер на сумата от 406,05 евро). Точното изпълнение на поетите от кредитополучателите парични задължения (за разсрочено връщане на предоставения им кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва) е било обезпечено както с учредена в полза на банката ипотека, така и със застраховка на недвижимия имот. С четири допълнителни споразумения от 22.04.2009 г., от 05.12.2012 г., от 21.02.2014 г. и от 29.10.2014 г., в които се съдържат оспорените в производството четири клаузи, породените правни задължения на кредитополучателите са преструктурирани, като в едно ново общо парично задължение (главница) са обединени съществуващите към съответния момент на сключване на тези четири допълнителни съглашения главно и акцесорни парични задължения (остатъчна главница, просрочена възнаградителна лихва, просрочени такси и просрочени застрахователни премии). С издадена на 23.05.2017 г. по ч. гр. д. № 31104/2017 г. на Софийски районен съд заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е допуснато предварително изпълнение на възникналите по процесния договор за банков кредит (изменен с четирите допълнителни споразумения) парични притезания, както следва: 1. сумата от 59 180,84 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 24978/2007 г., ведно със законната лихва от 17.05.2017 г. до окончателното й заплащане; 2. сумата от 1055,38 евро, представляваща възнаградителна („договорна”) лихва, изтекла за периода от 02.09.2015 г. до 15.05.2017 г.; 3. сумата от 6724,95 евро, представляваща мораторна неустойка, изтекла за периода от 02.09.2015 г. до 15.05.2017 г. и 4. сумата от 549,10 евро, представляваща такса по договора за кредит за периода от 04.09.2015 г. до 15.05.2017 г. При осъществената по реда на чл. 418, ал. 5, изр. 2 ГПК процедура съдът по заповедно производство е удостоверил, че издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила на 25.07.2017 г. Това правнорелевантно обстоятелство не се оспорва от ищците (изрично е признато в уточнителната молба от 16.04.2018 г.), като то е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с други доказателствени средства между страните с определение на Софийски градски съд, постановено в проведеното на 01.10.2019 г. о. с. з. Въззивният съд е приел, че предвид влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК са преклудирани всички обстоятелства, материалноправни възражения и оспорвания по отношение на размера и правопораждащите юридически факти на установените със сила на пресъдено нещо парични притезания (вкл. и по отношение действителността на оспорените клаузи, обусловили обединяването на остатъчното главно парично задължение с възникналите акцесорни задължения в една обща главница при т. нар. преструктуриране на кредита), т. е. не е налице една от абсолютните положителни процесуални предпоставки за възникването и съществуването на процесуалното право на иск за обявяване на процесните четири клаузи за нищожни поради уговарянето им в противоречие с императивни правила на закона – правният интерес. Изложил е, че с предявяването на исковете, предмет на настоящото исково производство, се цели да се установят различни по размер и вид правни задължения от тези, които са удостоверени във влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – като се породи нов правен спор, който обаче е решен със сила на пресъдено нещо. Длъжниците е следвало да обосноват своите оспорвания в заповедното производство (съдът също следи служебно за неравноправни клаузи в потребителски договори, като дава възможност на страните в състезателен процес да изразят становище по този въпрос по аргумент чл. 7, ал. 3 ГПК), но като длъжниците не са подали в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената срещу тях заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в която е удостоверен и окончателният размер на главницата, всички техни материалноправни възражения и оспорвания (вкл. и за недействителност на процесните клаузи, при приложението на които се е формирал размерът на тази остатъчна главница) са преклудирани и те не могат да бъдат релевирани в друго съдебно производство. Тъй като нормативното назначение на заповедното производство е насочено към изясняване на обстоятелството дали предявеното чрез заявлението за издаване на заповед за изпълнение материално притезание е спорно или безспорно, при влязла в сила заповед за изпълнение (вкл. и при неподаване в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК на възражение срещу нея по аргумент чл. 416 ГПК) по несъмнен начин и окончателно се установява, че притезанията, предмет на заповедното производство, са възникнали и съществуват в заявения вид, основание и размер. Длъжниците по изпълнението биха могли единствено да оспорват съществуването на тези вземания при проявлението на нови факти, настъпили след изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по аргумент от чл. 439, ал. 2 ГПК, но настоящият случай не е такъв. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторите отъждествяват очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Поставените първи, втори, трети, пети, шести, осми, дванадесети и тринадесети въпроси не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Същите се неотносими към решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на производството поради липса на правен интерес от исковете и по тях не се разкрива общото основание за допускане на касационното обжалване. Въззивния съд е приел, че оспорените клаузи от процесните допълнителни споразумения са релевантни към основанието за възникване на задължението на кредитополучателите, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която последните не са подали възражение и са подчинени на нейното установително и регулиращо действие по аргумент от 424, ал. 1 ГПК. Останалите въпроси са обуславящи, но същите не са решени в обжалваното решение в противоречие със съдебната практика. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с постановките по т. 11в и т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на делото. Ето защо, защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение на осн. чл. 414 ГПК, след което най-късно в срока по чл. 133 ГПК с отговора на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната и ясна норма на чл. 424, ал. 1 ГПК. Въпросите не са разрешени в противоречие с цитираното от касаторите решение на Съда на ЕС по дело С-618/10. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с решение на Съда на ЕС по дело С-421/14 г., според което Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с влязло в сила решение. Дадените разрешения в посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им характер от потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуването на вземането по този договор. В т. 46 и 47 от решението, както и в т. 68 от решение по съединени дела С-154/15 г., С-307/15 г. и С-308/15 г. на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е абсолютна и по-специално, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение. Формираният от въззивния съд извод, че неоспорената от длъжниците заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК се ползва с присъщите на силата на пресъдено нещо последици и установеното в тази заповед вземане не може да бъде оспорвано, с изключение на случаите по чл. 424, ал. 1 ГПК, с което е налице процесуална пречка за съществуването на правото на иск на кредитополучателите да установяват нищожността на отделни клаузи от допълнителните споразумения, сключени към договора за кредит поради неравноправния им характер, независимо от факта, че действителността на същите не е била предмет на преценка в приключилото заповедно производство, не противоречи на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз. Ето защо, по въпросите не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Наличието на практика изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.