Определение № 6031 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4291/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Н. Д., чрез адв. Н. М., срещу определение № 1750/10.07.2024 г. по в.гр.д. № 1854/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 9541/20.06.2024 г., постановено по гр.д. № 102/2024 г. по описа на Софийски градски съд. С последното е прекратено първоинстанционното производство и делото е изпратено на Софийския районен съд по компетентност. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя се въпросът: Кое е определящо за родовата подсъдност – основанието на иска съгласно изложените твърдения, или възможността всяка от претенциите да бъде предявена в отделно производство? Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. С искова молба пред Софийски градски съд са предявени искове от В. Д. срещу С. Д., П. Д. и А. Й. за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата от по 22 700 лв. и сумата от по 2000 евро, представляващи съответната на наследствения им дял част от сумите 68 100 лв. и 6000 евро, получени през посочен период от време от общия им наследодател с оглед на неосъществено основание. Съдът с определение е прекратил производството пред себе си и е изпратил делото на родово компетентния Софийски районен съд на основание чл. 104, т. 4 ГПК. Това определение е обжалвано пред Софийския апелативен съд, който го е потвърдил. Мотивите му са, че от съдържанието на исковата молба, съобразно посочените факти и обстоятелства и търсената правна защита, следва, че всяка от исковите претенции представлява самостоятелно спорно право и може да бъде и самостоятелно предявена в отделно производство. Следователно са предявени субективно и обективно съединени искове, всеки един от който е с цена под 25 000 лв., поради което родово компетентен да се произнесе по тях е Софийски районен съд. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Поставеният въпрос не е обуславящ, същият е зададен хипотетично и не отговаря на изискванията за формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че няма колебания в практиката на ВКС, че родовата подсъдност се определя съобразно цената на иска, а за изчисляването на последната от значение е характерът на спорното право – в случая парично притезание. Съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК спорният предмет на делото се въвежда от ищеца поначало с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Едно от проявленията на диспозитивното начало е, че защитният орган е длъжен да даде защита само в рамките, очертани от ищеца с основанието и петитума на иска, респективно искът не може да бъде уважен на основание, неизтъкнато от ищеца, или въз основа на незаявен петитум. В този смисъл съобразно изложеното от ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба се определя дали се касае за един иск или няколко обективно съединени иска, като във втория случай родовата подсъдност се определя от цената на отделните искови претенции, а не общия сбор от цената на всички искове (в този смисъл определение № 4379 от 3.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3612/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 238 от 5.04.2013 г. по гр. д. № 1189/2013 г. на III г.о. и др.). В случая въззивният съд се е съобразил именно с изложените в исковата молба факти и обстоятелства, а не с последвалите изложения в частната жалба и е преценил, че се касае за извършени отделни плащания, за всяко от които ясно е заявен отделен петитум. Следва да се отбележи, че трайна е практиката на ВКС, че при фактическите състави на иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, задължението за реституция произтича от факта на даването, респ. на получаването на нещо при първоначална липса на основание, при неосъществено или отпаднало основание, т.е. всяко отделно имуществено разместване представлява самостоятелен фактически състав, от който произтича задължението за връщане на полученото. Идентичността на дадената от ищеца правна квалификация на предявените искове срещу всеки един от ответниците не обуславя извод за наличието на общо основание, разбирано като общ юридически факт, тъй като квалификацията не е тъждествена на основанието - твърдяните от ищеца фактически обстоятелства (правопораждащи факти), с които обосновава претендираното или отричано материално право, предмет на иска. Правната квалификация представлява дейност на съда по тяхното субсумиране под хипотезата на приложимата правна норма. Настоящият състав споделя посочената практиката на ВКС, поради което касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,