Определение № 50323 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4092/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по обща касационната жалба на И. Н. К., Д. Н. К., И. А. Б. и С. А. Б. – четиримата със съдебен адрес в [населено място], представлявани от адв. П. П. и адв. И. Ц., против решение № 10150 от 12 февруари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 1287/2020 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 8597 от 16 декември 2019 г., постановено по гр.д. № 17275/2018 г. по описа на Софийски градски съд, за признаване на основание на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК, за установено в отношенията между „Есмарк“ АД, ЕИК 121644241, и касационните жалбоподатели, че вземането в размер 33666,38 лева по изпълнителен лист от 23.11.2005 г., издаден по гр.д. № 2801/2003 г. по описа на Софийски районен съд, представляващо обезщетение за ползване на недвижим имот, ведно със законната лихва от 19.12.2001 г., не съществува, поради погасяването му по давност, и в тежест на касаторите са присъдени разноски. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, както и неправилност на въззивното решение. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен от ищеца иск, тъй като в исковата молба се твърди, че перемпция по изпълнителното дело № 169/2006 г. по описа на частен съдебен изпълнител М. К. е настъпила на 18.07.2008 г., а съдът е приел, че прекратителното основание е настъпило на 12.01.2009 г. Съдът неправилно е приел, че изпълнителното производство е било прекратено, като не е взел предвид, че давност в изпълнителните производства не е текла до 26.06.2015 г., когато е постановено ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Същото се отнася и до изп.д. № 359/2018 г. по описа на частен съдебен изпълнител М. К., тъй като ищецът не се е позовал на това обстоятелство, а постановлението на съдебния изпълнител за прекратяването е било и отменено с решение от 19 юли 2019 г. по ч.гр.д. № 8168/2019 г. по описа на Софийски градски съд. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице допълнителните основания за касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и че решението е вероятно недопустимо. Ответникът по жалбата „Есмарк“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. Враца, представлявано от изпълнителния директор А. Г., чрез адв. Б. Д., в отговор възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба. Постъпило е становище по подадената жалба и от частен съдебен изпълнител М. К., чрез адв. В. Т., в качеството му на трето лице – помагач в процеса. Въззивният съд приема, че изп.д. № 169/2006 г. по описа на частен съдебен изпълнител М. К. е образувано на 18.07.2006 г. на основание изпълнителен лист от 23.11.2005 г., издаден по гр.д. № 2801/2003 г. на Софийския апелативен съд. Страни по изпълнителното дело са били ответниците Д. К., И. К., И. Беловски и София Б., в качеството им на взискатели, и длъжник - „Есмарк“ АД, (с предишно наименование „Баптемекс холдинг“ до 04.05.2015 г.), а предмет на изпълнението е било парично вземане в размер на 33669,38 лева. Установено е, че по изпълнителното дело са извършвани следните изпълнителни действия: налагане на възбрана върху недвижим имот с постановление от 06.10.2006 г., налагане на запор на 20.11.2006 г. върху банкови сметки в пет банки; преведена е сума в размер на 42,17 лева от трето задължено лице по сметката на съдебния изпълнител на 10.01.2007 г.; изпратено е съобщение от трето задължено лице с дата 11.01.2007 г. до съдебния изпълнител за разкрита банкова сметка и наличността по нея в отговор на полученото запорно съобщение; наложен е запор със съобщение от 10.09.2009 г. върху вземане на длъжника към община. Съдът счита, че по изп.д. № 169/2006 г. за периода 11.01.2007 г.-10.09.2009 г. взискателите не са поискали и съдебният изпълнител не е извършвал изпълнителни действия, доколкото действията за проучване на имущество на длъжника и изискване на съответните справки за декларирани недвижими имоти и наличност по банкови сметки не са изпълнителни действия по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Посочено е, че съгласно разпоредбите чл. 330, ал.1, б. „д“ ГПК /отм./, в сила до 29.02.2008 г., и чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в сила от 01.03.2008 г., изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години; така перемпцията по изпълнително дело № 169/2006 г. е настъпила на 11.01.2009 г. Отчетено е, че съгласно ППВС №3/1980 г., неизгубило значение до 26.06.2015 г., давност по време на изпълнителния процес не тече, поради което са отхвърлени възраженията във въззивната жалба, че с писмо с изх. № 13332/23.04.2008 г., изпратено от съдебния изпълнител за проучване и запориране на собственото на длъжника имущество, е била прекъсната давността. Ако е налице осъществен състав на перемпция преди датата на приемане на ТР № 2 от 26.06.2015 г., нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство по право. В тази връзка съдът е приел, че от датата 12.01.2009 г. е започнала да тече нова давност и срокът е изтекъл на 12.01.2014 г., поради което е установено, че процесното вземане е погасено по давност. Поради това образуваното на 23.10.2018 г. ново изпълнително дело № 359/2018 г. при същия съдебен изпълнител на същото изпълнително основание, както и всички действия, извършени след настъпването на перемпцията и изтичане на давностния срок, също не са прекъснали давността. Касационният съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по нито едно от заявените основания за това. С първия въпрос се пита: при преценка на допустимостта на първоинстанционното решение относно предмета на исковата претенция въззивният съд длъжен ли е да изследва съдържанието на изявеното от ищеца в производството, или е достатъчно да обсъди само съдържанието на първоинстанционното решение. Поставеният въпрос касаторите обвързват с твърдението, че съдът, за разлика от твърденията на ищеца, е приел, че прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по изпълнителното дело е настъпило на 12.01.2009 г., а не както е посочено в исковата молба – на 18.07.2008 г. Аналогичен на този въпрос, предвид оплакванията на касаторите, е и въпросът дали съдът се е произнесъл по непредявен иск, като е посочил, че перемпцията е настъпила на 12.01.2009 г., а не както твърди ищеца за настъпила перемпция на 18.07.2008 г. Доводите на касаторите за недопустимост на решението поради определена различна от посочената от ищеца дата на настъпване на прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, не са относими към недопустимостта като порок на съдебното решение. Не е налице произнасяне по непредявен иск, поради това че въззивният съд в хода на производството, след събиране и преценка на относимите доказателства, е установил, че перемпцията, на която се позовава ищеца, е настъпила на различна от посочената от него дата. При тези обстоятелства следва да се приеме, че не се разкрива поддържаната от касаторите процесуална недопустимост на обжалваното решение заради произнасяне на въззивния съд по предмет, за който не е сезиран. Вторият въпрос, по който се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е дали след като изпълнително дело № 169/2006 г. на частен съдебен изпълнител М. К. е образувано на 18.07.2006 г., спрямо него следва да се прилага разбирането, дадено с ППВС № 3/1980 г., че давност по време на изпълнителния процес не тече и не е текла да издаването на ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, или следва да се приеме разбирането на апелативния съд, че перемпцията по процесното изпълнително производство е настъпила на 12.01.2009 г., след което е започнала да тече нова давност и срокът е изтекъл на 12.01.2014 г., когато процесното вземане е погасено по давност. Именно във връзка с този въпрос производството е било спряно до постановяването на ТР № 3/2020 г., ОСГТК, ВКС. Съгласно него задължителните тълкувателни актове само изясняват действителното съдържание на правната норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти, е следователно съдържанието на тълкуваната разпоредба се приема, че е било такова, каквото е изяснено със задължителното първоначално тълкуване, от момента на приемането ѝ. Когато обаче задължителното тълкуване бъде изрично обявено за изгубило сила с нов тълкувателен акт, който дава различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма обратно действие като първоначалното, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. До обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия, тъй като даденото с предходния тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Установеното с новия акт тълкуване на правната норма може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. От мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е приложил задължителните тълкувателни актове в съответствие с изложеното, поради което по поставените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На следващо място се пита: следва ли да се приеме, че изпълнително дело № 359/2018 г. на частен съдебен изпълнител М. К. е прекратено без ищеца да се е позовал на такова прекратяване, и при положение, че с решение от 19.07.2019 г. по ч.гр.д. № 8168/2019 г. на Софийския градски съд е отменено постановлението от 23.04.2019 г. на съдебния изпълнител, с което е прекратено изпълнителното производство по посоченото дело. Въпросите не се отнасят към решаващите мотиви на въззивния съд и не са обусловили правните му изводи. Въззивният съд приема, че с оглед погасяването на вземането по давност на 12.01.2014 г., образуването на новото изпълнително дело през 2018 г. и всички действия, извършени след настъпването на перемпцията и изтичане на давностния срок, са ирелевантни за спора между страните, тъй възможността за принудително изпълнение на вземането вече е била преклудирана. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в изложението само е посочено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е аргументирано поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. При този изход на спора е основателно искането на ответника по касационната жалба за присъждане на сторени по договор за правна защита и съдействие за касационното производство разноски в размер на 2000 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,