Определение № 685 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 477/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец” АД - [населено място], срещу решение № 2904 от 30.12.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1655/2019 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 7898 от 14.12.2018 г. по гр. д. № 12499/2017 г. на Софийски градски съд ЗАД „Армеец” АД е осъдено на основание чл.432 КЗ вр. чл.45 ЗЗД да заплати на Р. Х. В. сумата 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 15.09.2016 г. смърт на С. К. А., ведно със законната лихва от 07.07.2017 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.3 ГПК. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че необосновано и в противоречие с материалния закон и със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 5/1969 г. въззивният съд е признал на ищеца правото да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. А. по съображения, че фактически е отглеждал починалия като собствен син, въпреки, че последният има жив биологичен баща, който не се е отказал и не е лишен от родителски права и има право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина си. Навежда оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че в хода на делото ищецът е доказал съществуването на особено близка връзка с починалия, чието съдържание дава основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съгласно постановките в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Излага доводи за неправилност на възприетото от въззивния съд разрешение, че § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ )ДВ бр.101/2018 г.) противоречи на чл.9, ал.1, б.”а” от Директива 2009/103/ЕО, както и за нарушение на разпоредбите на чл.52 ЗЗД и чл.493а, ал.4 вр. § 96 ПЗР на ЗИДКЗ при определяне на размера на присъденото обезщетение. Релевира и оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че непоставянето на предпазен колан от починалия С. А. не съставлява форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и не предпоставя намаляване на дължимото обезщетение. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, заявено по отношение на въпроса „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя” (твърди се, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС в решение № 93/23.06.2017 г. по т. д. № 566/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ІІ т. о.), и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано за въпросите: „ 1. Материално легитимирано ли е лице, което има качеството „отглеждащ”, да получи обезщетение за неимуществени вреди, наред с биологичния родител, вписан в акта за раждане на детето, след постановяване на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, или какъв действителният кръг на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дете, съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г. и Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и в частност има ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дете лицето, което го отглежда (извън случаите, в които детето е взето за отглеждане и осиновяване, но не е осиновено), наред с биологичните му родители; 2. Налице ли е противоречие между ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. и ППВС № 5/1969 г. в хипотезата на едновременно заведени искови претенции за обезщетение за неимуществени вреди от биологичния родител, вписан в акта за раждане на починалото при ПТП лице, и от „отглеждащия” починалото лице досежно материалната легитимация на последното; 3. Налице ли е противоречие между ППВС № 5/24.11.1969 г. и Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК при хипотеза на едновременно предявени от биологичния баща и отглеждащия претенции за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починало при ПТП лице и кое от двете следва да се приложи (постановлението или тълкувателното решение); При условие, че ППВС № 5/1969 г. не е отменено и не е изгубило сила, кое следва да се приложи в конкретния случай; 4. Предвид обстоятелството, че „отглеждащият” е изрично включен в кръга на изчерпателно посочените лица в чл.493а, ал.3 КЗ, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лице при деликт, и при наличие на жив родител, който не се отказал от родителски права и изключва материалната легитимация на отглеждащия да получи обезщетение по ал.3 на същия член, следва ли да се приложи чл.493а, ал.4 за отглеждащия; 5. Какви критерии следва да приложи решаващия състав при извършване на преценка относно наличието на „изключение” по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК по отношение възможността за обезщетяване на други лица извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.; 6. Следва ли разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.) да се прилага за всички искови претенции за обезщетяване на неимуществени вреди, предявени след постановяване на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, независимо от това кога е починало лицето при ПТП; 7. Противоречи ли § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ бр.101/2018 г.) на общностното право и в частност на чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност”. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол в изложението се сочи и очевидна неправилност на обжалваното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В срока по чл.283 ГПК касаторът е депозирал допълнение към касационната жалба, с което е въвел оплакване за неправилност на обжалваното решение, произтичаща от придаване обратно действие на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, прието след настъпване на смъртта на пострадалото при произшествието лице. Във връзка с допълнително заявеното оплакване е формулиран въпрос, по отношение на който според касатора „са налице основанията за допускане на касационно обжалване, визирани в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК”, а именно: „Кое тълкуване по отношение кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, следва да приложи съдът при постановяване на решението си - това, което е било действащо към датата на настъпване на събитието и последиците от същото (Постановление № 4/25.V.1961 г. и Постановление № 5/24.ХІ.1969 г.) или новото ТР - Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, тоест следва ли съда да съобразява датата на настъпване на събитието.” Ответникът по касация Р. Х. В. от [населено място] - чрез адв. Е. П. от САК, е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано да се присъди на адв. Е. П. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, договорено в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба (с допълнението от 12.02.2020 г.) е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е съобразил съдържанието на подадените от двете страни въззивни жалби и е приел, че в рамките на чл.269 ГПК е сезиран със спор относно активната материалноправна легитимация на ищеца Р. В. да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на С. А., причинена при ПТП на 15.09.2016 г., справедливия размер на дължимото обезщетение, претендирано с иска по чл.432 КЗ, и наличието на принос от страна на починалия за проявлението на вредите. Поради отсъствие на оплаквания във въззивната жалба на ответника за безспорни във въззивното производство са счетени обстоятелствата, че смъртта на С. А. е причинена виновно и противоправно при ПТП, реализирано от Х. К. като водач на превозно средство, и че към момента на настъпване на произшествието деликтната отговорност на водача е била обезпечена от ЗАД „Армеец” АД чрез валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. За да се произнесе относно активната материалноправна легитимация на ищеца, Софийски апелативен съд е изходил от задължителните указания, дадени от Пленума на ВС с постановления № 4/25.V.1961 г. и № 5/24.ХІ.1969 г., и от постановките в приетото от ОСНГТК на ВКС Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. В исковата молба ищецът е обосновал активната си легитимация с твърдения, че продължително време е отглеждал и се е грижил за починалия С. А. и че поради създадените помежду им особено близки отношения, сходни на отношенията между баща и син, търпи значителни и трайни морални болки и страдания от загубата на близкия човек. Въззивният съд е приел, че ищецът попада сред разширения с цитираното тълкувателно решение кръг от лица, които имат право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод смъртта на починалото лице, но основателността на иска за присъждане на обезщетение е обусловено от доказване на твърденията за създадена особено близка връзка с починалия и на действително претърпени от смъртта му вреди. По повод възражението на ответника, подкрепено с решение № 73/26.07.2016 г. по т. д. № 1157/2014 г. на ВКС, І т. о., че ищецът няма право на обезщетение, тъй като починалият има жив биологичен баща, който е вписан в акта за раждане, не се е отказал и не е лишен от родителски права и е предявил иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина си (уважен с невлязло в сила решение по друго дело), въззивният съд е изложил съображения, че след разширяване на кръга на правоимащите лица с посоченото тълкувателно решение правото на ищеца да получи обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на С. А. не зависи от правото на обезщетение на биологичния родител, а присъждането на обезщетение е възможно като изключение при доказване на визираните в тълкувателното решение предпоставки - създаване на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и претърпени от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. С цел да прецени дали в конкретния случай са доказани предпоставките за присъждане на обезщетение въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели В. Р., В. Д. и Х. Ч. - приятели на ищеца, и заключението на назначената по делото съдебнопсихиатрична експертиза. Свидетелите са депозирали показания, че ищецът възприел С. А. като свой син още от едногодишната му възраст, когато заживял с неговата майка (съпруга на ищеца), и го отглеждал като роден син, без да прави разлика в отношението си към него и към другото си осиновено дете, обръщал се към него със „сине” и искал да го осинови, но не успял, грижил се за него и го издържал по време на израстването му, като продължил да му помага и след навършване на пълнолетие, дори му помогнал да си купи къща; От своя страна С. възприемал Р. като свой баща и го наричал „татко”, кръстил първородния си син на него и много го обичал и уважавал; При новината за смъртта на С. ищецът изпаднал в шок, не искал да повярва в случилото се, постоянно плачел, а след това споделял, че С. му липсва, и не можел да преодолее неговата загуба. Вещото лице, изготвило съдебнопсихиатричната експертиза, е дало заключение, че вследствие смъртта на лицето, което отглеждал от най-ранна възраст като свое рождено дете, съвместно със съпругата си (майка на починалия), ищецът е преживял тежка психотравма, довела до разстройство в адаптацията, свързано с невротично - депресивна симптоматика; Психологическата травма вследствие на трагичния инцидент е нарушила обичайното психично функциониране на ищеца, има траен и необратим характер, проявлението й продължава към момента на извършения от вещото лице преглед на ищеца, а полученото адаптационно разстройство е в пряка причинна връзка с преживяната загуба на починалия, възприеман от ищеца като родно дете. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е приел за доказано, че ищецът и починалият са изградили помежду си особено близка и трайна житейска връзка, изпълнена с взаимна обич и подкрепа и продължила дължи години, като фактическите отношения между двамата са били съответни на родствената връзка родител - дете; че с оглед действителното съдържание на отношенията, характеризиращи се с изключително силна привързаност, ищецът е претърпял и продължава да търпи интензивни страдания от смъртта на един от най-близките хора в живота си. В съответствие с приетите за доказани обстоятелства въззивният съд е формирал решаващ извод, че съобразно установените в чл.52 ЗЗД критерии за справедливост о спецификата на конкретния случай ищецът има право да получи обезщетение за моралните болки и страдания, които е претърпял вследствие причинената смърт на починалия, когото е отглеждал като роден син. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил установените по делото факти, че към момента на инцидента починалият е бил пълнолетен и е живеел със собственото си семейство, отглеждайки три деца; че между ищеца и починалия е съществувала особено силна привързаност, градена в продължение на много години, присъща на отношенията между биологичен родител и дете, и че вследствие внезапната загуба на отглежданото от него дете ищецът е преживял силен стрес, психологическа травма и страдания, които ще го съпътстват през целия му живот. Изхождайки от приетите за релевантни факти и от указанията в ППВС № 4/1968 г. относно критериите за справедливост при прилагането на чл.52 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл, че справедливото обезщетение, което ищецът има право да получи като паричен еквивалент на неимуществените вреди, претърпени вследствие смъртта на отглеждания като роден син С. А., възлиза на 50 000 лв., за която сума следва да бъде уважена претенцията по чл.432 КЗ. Съдът е посочил, че при определяне на обезщетението отчита лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към 2016 г., и същевременно е мотивирал защо не счита за необходимо да присъжда обезщетение в по-висок размер. Във връзка с доводите на ответника въззивният съд е изложил съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.493а КЗ вр. § 96 ПЗР на ЗИДКЗ (в сила от 07.12.2018 г.) към спора за активната материалноправна легитимация на ищеца и размера на полагащото му се обезщетение. Съдът е изтъкнал, че обсъжданата разпоредба няма обратно действие и поради това не би могла да уреди последиците от настъпило преди влизането й в сила застрахователно събитие, по повод на което се претендира обезщетение за неимуществени вреди с предявен на 02.08.2017 г. иск по чл.432 КЗ. Позовал се е на § 95 ПЗР на ЗИДКЗ, според който до влизане в сила на наредба за утвърждаване на методика по чл.493а, ал.2 КЗ за определяне размера на обезщетенията за пострадалите лица и за увредените лиза по чл.493а, ал.3 КЗ за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане, съответно смърт на пострадалия, включително за събития, настъпили преди влизане в сила на ЗИДКЗ, се прилага досегашния ред. По аргумент от § 96, ал.3 ПЗР на ЗИДКЗ въззивният съд е приел, че законодателят е придал ретроактивно действие единствено на разпоредбата на чл.493, ал.4 КЗ вр. § 96, ал.1, уреждаща максималния размер на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди от разширения с цитираното тълкувателно решение кръг на правоимащите лица за предявени от тях съдебни претенции в периода от 21.06.2018 г. до влизане в сила на ЗИДКЗ на 07.12.2018 г., но предвид обстоятелството, че ищецът е предявил иска си на 02.08.2017 г., е отрекъл възможността тя да бъде приложена при разрешаване на повдигнатия пред него правен спор. В допълнение съдът е изразил становище, подкрепено с решение от 24.10.2013 г. на Съда на ЕС по дело № С-277/12, че § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ не следва да се прилага към спора поради противоречие с общностното право, изразяващо се в значително несъответствие на предвидения от националния законодател лимит на обезщетението за неимуществени вреди от смърт с максималните застрахователни суми, установени чл.1, § 2 на Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на МПС и контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. В рамките на дължимата съгласно чл.269 ГПК проверка въззивният съд се е произнесъл и по оплакването във въззивната жалба на ответника за неправилно отречено от първоинстанционния съд съпричиняване на вредите от починалия, съставляващо основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение. Въз основа на констатациите в заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - автотехническа и медицинска, въззивният съд е направил извод, аналогичен на приетия от първоинстанционния съд, че ответникът - застраховател не е доказал твърдяната форма на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно - че смъртта на С. А. е настъпила по причина, че същият е пътувал в участвалия в произшествието лек автомобил без поставен предпазен колан. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, допълнено в срока по чл.283 ГПК, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Въпросът, за който касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е свързан с критериите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и със сочената в изложението практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение след преценка на всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД, като е съблюдавал стриктно указанията в ППВС № 4/1968 г. и не само е посочил релевантните факти, а е изложил подробни съображения относно тяхното значение за справедливия размер на обезщетението. При определяне на обезщетението са съобразени както общите критерии на чл.52 ЗЗД, изяснени в ППВС № 4/1968 г., така и множеството специфични за конкретния спор обстоятелства, съвкупността от които е мотивирала съд за присъди обезщетение в определения с обжалваното решение размер. Съобразяването от въззивния съд на задължителната и на каузалната практика на ВС и ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираните в изложението въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са относими към решаващите изводи на въззивния съд, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалото при ПТП лице, което е отглеждал фактически като свой син, без помежду им да съществува биологично родство и без връзката да е оформена чрез осиновяване, и че разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр.101/2018 г.) е неприложима към спора за активната легитимация на ищеца и за размера на дължимото обезщетение. Първите три въпроса са изведени от последователно поддържаната пред инстанциите по същество теза на касатора, че след като починалият има жив биологичен баща, който не се е отказал и не е лишен от родителски права и е предявил иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина си, ищецът не е легитимиран и няма право да получи претендираното с иска по чл.432 КЗ обезщетение, дори да е отглеждал починалия като свой син и да търпи неимуществени вреди от смъртта му. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че независимо от наличието на биологичен родител с право на обезщетение, съгласно ППВС № 4/1961 г., ищецът попада в разширения кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на близък, очертан в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и поради това е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лицето, което е отглеждал като роден син, при условие, че докаже възприетите в тълкувателното решение предпоставки за присъждане на обезщетение. По повод на така направения извод следва да се отбележи, че правото на отглеждащия да търси обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на отглежданото от него, но неосиновено дете, в случаите, когато помежду им е съществувала връзка, наподобяваща по съдържание биологичната връзка родител - дете, е признато изрично с ППВС № 5/1969 г. и това е констатирано в съобразителната част на приетото от ОСНГТК на ВКС тълкувателно решение №1/2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г. Същевременно в мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че други лица извън кръга на най-близките на починалия, очертан с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди наред с най-близките или вместо тях само по изключение - при условие, че докажат съществуването на дълбока духовна и емоционална житейска връзка с починалия и понасянето на продължителни болки и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Между ППВС № 5/1969 г. и Тълкувателно решение № 1/2016 по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС няма противоречие и зададеният в този смисъл въпрос е нелогичен. Въззивният съд е основал извода си, че ищецът е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на отглежданото от него дете върху постановките на тълкувателното решение и с оглед на тях е отрекъл съществуването на „конкуренция” между правото на обезщетение на ищеца и правото на обезщетение на биологичния баща на починалия. След приемане на тълкувателното решение практиката в обсъжданото от въззивния съд решение № 73/26.07.2016 г. по тълк. д. № 1157/2014 г. на ВКС, І т. о. (с което касаторът е обосновал защитната си теза срещу иска и в което е застъпено становище, че при наличие на жив биологичен родител, вписан в акта за раждане на починалото при непозволено увреждане дете, който не се е отказал и не е лишен от родителски права, право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето има този родител, съгласно ППВС № 4/1961 г., и той изключва правото на обезщетение на други лица от домакинството на детето, в т. ч. и на отглеждащия го „фактически родител”) не е актуална. С ППВС № 5/1969 г. и Тълкувателно решение № 1/2016 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е даден отговор на поставените от касатора въпроси относно „конкуренцията” между лицата с право на обезщетение, и няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по повод на тях на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид извода на въззивния съд, че с оглед момента на настъпване на застрахователното събитие и датата на предявяване на иска разпоредбите на чл.493а, ал.3 и ал.4 КЗ (нови, ДВ бр.101/2018 г.) са неприложими към спорното правоотношение, четвъртият въпрос от изложението не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се преценява значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последните два въпроса, по повод на които е заявено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр.101/2016 г.). Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., в производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, поради което въпросите от значение за правилността на обжалваното въззивно решение нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С допълнението към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като значим за изхода на делото въпроса за темпоралното действие във времето на приетото от ОСНГТК на ВКС тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2016 г. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване по него, тъй като не е обоснована нито една от бланкетно поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която законодателят е обозначил с термина „очевидна” с цел да я разграничи от неправилността по чл.281 т.3 ГПК, предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите на към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Аргументите на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно поради „Contra legem приложение на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ; E. legem приложение на чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО; E. legem приложение на чл.633 ГПК във връзка с решение на С. (втори състав) от 24 октомври 2013 г. по дело С-277/12 г.”, не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а съставляват доводи за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не констатира по отношение на постановеното от въззивния съд решение да са осъществени сочените от касатора пороци, позволяващи то да бъде преценено като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1655/2019 г. на Софийски апелативен съд. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК дружеството - касатор следва да бъде осъдено да заплати на пълномощника на ответника по касация адв. Е. П., представляваща Адвокатско дружество „Ч., П. и И.”, сумата 2 436 лв. с ДДС (съгл. представените доказателства за регистрация по ЗДДС) - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,