Определение № 18 от 12.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2949/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. М., Х. С. М. и З. С. М., чрез пълномощника им адв. И. Д., срещу въззивното решение № 463 от 13.04.2020 г. по в. гр. д. № 408/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, отговаря на изисквания на чл.284 ГПК, към нея е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и същата е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи на първо място, че същото е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, изразяващо се в несъответствие между нейната обстоятелствена част и петитум. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и не е указал в изпълнение на задълженията си по чл.146, ал.2 ГПК, че за съответния факт страната не сочи доказателства, без да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 788/27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г. на четвърто г. о., решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на четвърто г. о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на трето г. о., решение № 385/10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г. на трето г. о. и решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на четвърто г. о.; 2. за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест, както и за задължението на въззивния съд в решението си да обсъди сторените с въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения на страните и събраните доказателства по делото в тяхната съвкупност; поддържа се противоречие с цитираното тълкувателно решение; решение № 35/24.04.2020 г. по гр. д. № 1939/2019 г. на четвърто г. о.; решение № 139/14.03.2018 г. по гр. д. № 456/2017 г. на второ г. о. и решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на трето г. о. От ответниците е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационното обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените срещу касаторите искове с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици при описани права на площ от 57 кв. м., заключена между т.1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 1 на комбинирана скица № 8 на комбинирана скица към заключението на съдебно-техническата експертиза, съставляваща част от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], неправилно заснета като част от имота на ответниците с идентификатор ***. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са съсобственици при описани дялове на УПИ *, заснет като имот с идентификатор *** по кадастралната карта, като погрешно е заснета границата с имот идентификатор *** /площ около 57 кв. м. е погрешно заснета като част от имота на ответниците/. Описаната площ съставлява част от УПИ *3 в кв.422 по ДРП на Пловдив-Първа градска част, утвърден със заповеди от 1993 и 1996 г., като към момента на одобряване на кадастралната карта през 2009 г. няма настъпили изменения в дворищната регулация по отношение на собствения им имот, поради което заснемането на тези 57 кв. м. в границите на съседния имот с идентификатор *** се дължи на грешка. Границите на процесната част са индивидуализирани с молба от 06.08.2018 г. Въз основа на така изложените обстоятелства е формулиран петитум за установяване, че ищците са собственици при посочени квоти, на 57 кв. м., погрешно заснети в североизточната част на ПИ ***, вместо в границите на съсобствения им ПИ ***. В отговора на Х. М. е оспорена съсобствеността на ищците, произтичаща от въведено придобивно основание за всеки от тях и обема на правата им. В отговора на С. и З. М. е въведено възражение, че са упражнявали фактическа власт повече от 10 години върху процесната част. Установява се, че ответниците са съсобственици на УПИ *, който в документите им за собственост е описан като дворно място от 165 кв. м. по нотариален акт, а по скица 191 кв. м., с неприложена регулация, съставляващо имот пл. сн. № *, включен в общ парцел *, заедно с имот пл. сн. № * от кв.422. Х. М. е получил по дарение /нотариален акт № 121 от 1986 г./ 1/ 2 ид. ч. от дворно място, цялото от 165 кв. м., съставляващо имот пл. сн. № *, включен в парцел *. С договор за дарение /нотариален акт № 123 от 1997 г./ С. М. е прехвърлил на Х. М. 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото от 165 кв. м., съставляващо имот пл. сн. № *, включен в общ парцел * заедно с имот пл. № * от кв.422. С нотариален акт № 47 от 2001 г. Х. М. е дарил на С. и на З. М. идеални части от описаното по-горе дворно място. Според заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза процесната част по плановете от 1959 г., 1965 г.,1971 г. и 1993 г. е част от имот пл. № * /на комбинирана скица № 8 – границата по цифри 1, 8, 7/. В имот с идентификатор *** по кадастралната карта е заснета сграда с идентификатор **** и изместено местоположението на границата /заповед от 07.07.2015 г. за нейното премахване като построена в парцел * през 2002 г./. Видно от констативен протокол от 10.05.2016 г. същата е премахната. По плана от 1959 г. /приложение № 3/ имотите са с пл. № * и *; имот пл. № * е включен в п. *-за жилищни нужди; имот пл. № *-в улица, а приложение № 4 съдържа извадка от плана от 1965 г., на което са изобразени имоти пл. № * и *, идентични с имоти пл. № * и * по плана от 1959 г.; включени в парцел * –комплексно застрояване. По плана от 1971 г. имоти пл. № * и * са изобразени на приложение № 5-няма предвиждания по регулация за процесните имоти. По плана от 1993 г. /приложение № 6/ имот пл. № * е включен в съсобствен парцел *, а имот пл. № * в парцел *. Регулационните предвиждания не са приложени. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че в кадастралната карта е отразена грешно съществуващата на място реална граница между процесните имоти. Същата не съвпада с границата по всички предходни планове, включително с границата по последния кадастрален план от 1993 г., изменен със заповед от 1996 г., която не е била променяна. Процесната част е част от имот пл. сн. № *. По всеки от плановете имотните граници са идентични с границите по предходните планове. По регулационните планове няма придаваеми места. Обжалваното въззивно решение не е процесуално недопустимо. По отношение характера на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР са изложени мотиви в ТР № 8/23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. ОСГК - положителен установителен иск за принадлежността на правото на собственост, който е от значение за отразяването на имота в кадастралната карта съобразно действителните граници на правото на собственост. Определянето на правната квалификация на предявения положителен установителен иск за собственост - по чл.54, ал.2 ЗКИР или по чл.124, ал.1 ГПК зависи единствено от твърденията, с които е обоснован правният интерес от иска. Ако същите са свързани с липса или наличие на неточно отразяване на границите на правото на собственост в кадастралната карта, искът е по чл.54, ал.2 ЗКИР, а ако правният интерес се извежда от други твърдения, искът е по чл.124, ал.1 ГПК. Не е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на иска, който е квалифициран по чл.54, ал.2 ЗКИР, тъй като твърденията на ищците са свързани с погрешното отразяване в кадастралната карта на границите на правото на собственост. Твърдяното несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба се изразява в неяснота дали се поддържа твърдение за съществуването и заявено ли е искане за установяване на грешка или непълнота. Това несъответствие не е налице, тъй като в исковата молба са изложени както твърдения за съществуването на право на собственост в полза на ищците към настоящия момент, така и към момента, в който е допусната грешката, а петитумът е за установявне правото на собственост и погрешното заснемане в кадастралната карта на процесната площ. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са обосновани с твърдение за липса на разпределение на доказателствената тежест по въведеното от касаторите – ответници за придобиване на процесната част по давност. Доводите в касационната жалба са, че такова е било упражнявано в периода от построяването на сградата през 2002 г. до нейното премахване през 2016 г. Във въззивната жалба не е въведен довод за допуснато процесуално нарушение. Допуснатите гласни доказателства в първоинстанционното производство са заличени по искане на процесуалния представител на касаторите. Евентуалното им събиране не би могло да обоснове друг извод, тъй като след 31.03.2001 г. е недопустимо придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот в урбанизирани територии, която не може да се урегулира самостоятелно, а се присъединява към съседен урегулиран поземлен имот, дори и остатъка от имота да отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от погрешното заснемане в кадастралната карта на границата между поземлени имоти с идентификатори *** и *** с обема на правото на собственост. При изработване на кадастралната карта границите на собствените на страните имоти не са били установени въз основа на последния одобрен кадастрален план, като не е настъпил юридически факт /в случая придобивна давност/, в резултат на който тези граници са се променили. Следва да се посочи, че приложението на регулацията е от значение при наличие на придаваеми места, каквото не съществува в настоящата хипотеза. Вторият въпрос е свързан с липсата на изложени мотиви от въззивния съд, обективиращи и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Мотивите на съда в обжалваното решение изразяват негова решаваща дейност – обсъдени са доказателствата по делото, както и доводите на страните, преценени са правнорелевантните факти, от които произтича спорното право. Не са представени доказателства за направени разноски пред настоящата инстанция от ответниците по касация, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.