Определение № 50183 от 20.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1038/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К. Л. чрез процесуалния й представител адвокат Т. Х. срещу решение № 1367 от 17. 12. 2021 г. по в. гр. д. № 2983/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 262979 от 12. 05. 2021 г. по гр. д. № 15976/2019 г. на Софийски градски съд, І ГО, 18 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „ЗД „Бул инс““АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 20. 12. 2017 г., за разликата над 30 000 лв. до 80 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Излага доводи, че съдебният състав неправилно е преценил тежестта на получените от нея травматични увреждания, преживените болки, страдания и битови неудобства, вследствие на което е определил обезщетение, което не е достатъчно да репарира напълно претърпените от Е. Л. неимуществени вреди. Твърди, че в случая размерът на обезщетението не е съобразен със социално-икономическите условия в страната и установените лимити на застрахователно покритие. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен в пълния му предявен размер. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба - „ЗД „Бул инс““АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ответника Л. П. К. не е депозирало отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата Елисавена Л. неимуществени вреди възлиза на 30 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил вида и характера на получените от ищцата вследствие ПТП телесни увреждания – счупване на латералния /външния/ глезен на лявата подбедрица, проведената операция, болничния престой от пет дни, възстановителния период от три месеца, проведената рехабилитация, възрастта на пострадалата към момента на увреждането – 58 г., отражението на инцидента на психиката на ищцата, нуждата й от чужда помощ през първите три месеца след травмата, както и впоследствие - за пазаруване и носене на тежки неща, повишаването на тревожността й относно здравословното й състояние и застрахователните лимити към деня на настъпване на вредите. В решението са приети за неоснователни доводите на ищцата въззивник, че възстановителният период не е приключил, поради липсата на медицински документи в подкрепа на твърденията й. В отговор на оплакванията за несъобразяване на размера на минималната работна заплата при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че присъденото обезщетение от 30 000 лв. се равнява на минималната работна заплата за 65 месеца, съотв. за период от близо пет години и половина. Подчертал е, че минималната работна заплата и нивата на застрахователните лимити действително нарастват, което следва да се съобразява при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди, но също така от значение за размера на тези обезщетения са и доказаните конкретни вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалбоподателка поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий /признак/ при определяне размера на обезщетението?; 2. Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“?“ Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните правни въпроси въззивният съд е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по въпросите по т. 1 - с ППВС № 4/1968 г., решение № 104 от 25. 07. 2014 г. по т. д. № 2998/2013 г., I т. о. и решение № 78 от 7. 05. 2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т. о. и по въпроса по т. 2 – с решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., ІІ т. о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият състав намира, че поставените от касационната жалбоподателка въпроси следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС и решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о./. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. В посочения смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитирани от касаторката, както и известните на състава решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е анализирал подробно поотделно и в тяхната съвкупност и е изяснил значението им за размера на обезщетението. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая не е налице и въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В изложението си касационната жалбоподателка не мотивира съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, поради което е изключен извод за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение