Определение № 50046 от 03.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 722/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, чрез процесуален представител, против Решение № 109 от 25.01.2022 г. по в. гр. д. № 2599/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено Решение от 07.05.2021г. по гр.д. № 53/2020г. на Окръжен съд Монтана за отхвърляне на предявения от С. К. С. срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата от 15 000 лв. до 35 000 лв., като е осъден Гаранционен фонд да заплати на С. К. С. допълнително сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.09.2019г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът излага доводи за несъобразяване от въззивния състав с формиралата се трайна практика на ВКС и с ППВС № 4/68г. по приложението на чл.52 ЗЗД, относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което да репарира претърпените от ищеца болки и страдания. Намира присъденото обезщетение за прекомерно завишено от гледна точка на икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на деликта и трайната съдебна практика. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната и касационната инстанции в размер на 450 лв. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, а именно: 1. „Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт ?“ 2.„Как следва да се прилага критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД ?“ По така формулираните правни въпроси се твърди противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД и ППВС № 4/68г., относно точния паричен еквивалент на претърпените болки и страдания от увреденото лице. Твърди се, че въззивната инстанция неправилно е определила прекомерно завишен размер на обезщетение на пострадалия, което не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка. Освен несъобразяване със задължителните разрешения, дадени с ППВС № 4/68г., се сочи и че е налице противоречие между изводите, до които е достигнала въззивната инстанция, с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в Решение № 9 от 4.02.2022г. по т. д. № 185/2021 г., II т. о.; Решение № 3 от 28.01.2022 г. по т. д. № 121/2021г., I т. о.; Решение № 60154 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1071/2020 г., I т. о.; Решение № 60143 от 1.12.2021г. на ВКС по т. д. № 1796/2020 г., I т. о.; Решение № 60106 от 01.11.2021 г. по т. д. №1571/2020г., I т.о.; Решение № 60023 от 02.08.2021г. по т.д. № 2956/ 2019 г., II т. о.; и др. Излага доводи, че с посочената практика на касационната инстанция е възприето, че при приложението на чл.52 ЗЗД следва да се отчитат действително претърпените вреди при спазване на обективно установените критерии и след задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти. С оглед на тези твърдения касаторът счита, че определеният по-висок размер на обезщетението не кореспондира нито с трайната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, нито с икономическите условия и стандарта на живот в страната, поради което моли въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касационно обжалване и същото да бъде отменено. Ответникът по касационната жалба – С. К. С., представляван от редовно упълномощения си процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните, данните по делото и допустимостта на обжалването, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по предявени от С. К. С. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за заплащане на сумата от 40 000 лв., от които 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 5 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, вторият от които не е предмет на касационното производство. С постановеното по спора решение Окръжен съд – Монтана е уважил частично претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, като е осъдил Гаранционен фонд да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв., и е отхвърлил иска до пълно предявения размер. По подадена от С. К. С. въззивна жалба срещу отхвърлителната част на решението досежно иска за обезщетение на неимуществените вреди, Софийският апелативен съд след частична отмяна на решението в посочената част е уважил иска изцяло. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е очертал като спорен въпроса за справедливия размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди над присъдените 15 000 лв., за които първоинстанционното решение е влязло в законна сила и е формирана сила на пресъдено нещо относно наличието на основание за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил приетите по делото писмени доказателства, заключението на съдебномедицинската експертиза и свидетелските показания на съпругата на ищеца, преценени като кореспондиращи на медицинските документи и заключението. Взел е предвид посочените в медицинските документи и експертизата - брой, вид и тежест на причинените на ищеца телесни увреждания – фрактура на левия тибиален малол /вътрешен глезен/; контузии в областта на гръдния кош, дясната китка и лявата лакътна става; проведеното лечение – открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация с два винта; продължителността на лечебния и възстановителния период – 7 дни болнично лечение, постелен режим без възможност за натоварване на левия крак до възстановяване на счупената кост – 40 дни, използване на помощни средства за придвижване – патерици; общ възстановителен период около 2 месеца; възрастта на ищеца по време на настъпване на инцидента – 42 години; допълнителните негативни психични изживявания /освен болките от нараняванията/; невъзможността за самообслужване и нуждата от чужда помощ; последиците за здравето на ищеца и прогнозата за бъдещото му здравословно състояние; трайната негативна последица от травмата, изразяваща се в получената псевдоартроза на лявата фибула, негативното отражението върху живота му, който преди инцидента е бил динамичен, както и обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на застрахователното събитие. Отчитайки всички тези обстоятелства и разпоредбите на чл. 51, ал.1 и чл. 52 ЗЗД, съставът на Софийския апелативен съд е приел, че сумата от 35 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. И двата поставени от касатора материалноправни въпроса, макар и формулирани отделно, са идентични по своето съдържание и са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в заявения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. При определяне на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; негативното отражение на инцидента върху живота му; настъпилото артрозно изменение в ставата. Доводите на касатора при обосноваване на въпросите са предпоставени от несъгласието с приетия от въззивния съд размер на обезщетението и уважаването на иска в пълния предявен размер, което е по правилността на акта, преценката на която е извън предмета на селективното производство, както и с необсъждане на значими за размера на обезщетението критерии, а именно възрастта на пострадалия и характера на уврежданията, което не съответства на мотивите в атакуваното решение. Позовава се и на необсъдени от съда факти – за непотърсена от ищеца медицинска помощ от психолог и психиатър, непосещаване на прегледи и прием на предписани медикаменти, които не кореспондират с данните по делото, а като възражения се въвеждат за пръв път в касационното производство. Въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбата оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Като съобрази, че ответникът по касационната жалба не е претендирал разноски за настоящото производство, настоящият състав не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК