Определение № 44 от 23.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3468/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. П. Р. лично и в качеството й на пълномощник на Д. Т. Д.-Р., срещу определение № 1821 от 26.05.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1053/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 260783/18.01.2020 г. по гр. д. № 13894/2010 г. на Варненски районен съд за оставяне без уважение искането на Д. Р. за главно встъпване по делото на основание чл. 225 ГПК, както и за конституирането й като необходим другар на страната на ищеца, на основание чл. 216, ал. 2 ГПК. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на въззивното определение, като се иска неговото обезсилване и прекратяване на производството по делото, евентуално да бъде допуснато поисканото главно встъпване на жалбоподателката Д. Р. или същата да бъде конституирана като необходим другар на ищеца. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. какви са правомощията на въззивната инстанция в производството по частна жалба; твърди се противоречие с тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 2. при какви условия е допустимо главно встъпване; сочи се противоречие с определение № 181/07.11.2018 г. по гр. д. № 3849/2018 г. на първо г. о.; 3. „при иск за невалидно учредено право на ползване в полза на трето лице поради липса на форма по чл. 18 ЗЗД, дали страните по учредителната сделка са необходими другари; положителен или отрицателен е този иск“; сочи се противоречие с решение № 45/23.05.2019 г. по т. д. № 1286/2018 г. на второ т. о., решение № 544/06.01.2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на второ г. о. и решение № 273/25.08.2014 г. по гр. д. № 506/2012 г. на четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В срока за отговор ответникът не е изразил становище по жалбата. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от К. П. Р. срещу Д. Д.-Р. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответницата не притежава право на ползване върху процесните апартамент и офис, на основание договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 22/1993 г. С този договор наследодателят П. Р. е прехвърлил на двете си деца – на ищеца и неговата сестра Д. Р. по 1/2 ид. ч. от описаните имоти, срещу задължението на приобретателите да гледат и издържат прехвърлителя и неговата съпруга (ответницата). Изразил е воля да си запази и учреди в полза на съпругата си право на ползване. С влязло в сила решение по в. гр. д. № 334/2011 г. на Варненския апелативен съд, по предявени искове от Д. Р. и Д. Р. е развален договора за издръжка и гледане, сключен с цитирания нотариален акт, по отношение на ищеца в настоящото производство, до размер на 1/4 ид. ч. С определение от 28.10.2010 г. Д. Р. е конституирана като трето лице помагач на страната на ответницата, на основание чл. 218 ГПК. На 26.02.2015 г. Д. Р. е депозирала искова молба с искане за конституирането й като главно встъпило лице срещу ищеца и ответницата по делото, като е посочила, че предявява следните искове: 1.а./ да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че спрямо нея спорното ограничено вещно право на ползване е валидно запазено (пожизнено и безвъзмездно) за Д. Р., /1.б./ да се признае за установено, че най-късно през декември 2006 г. предназначението на процесния по делото апартамент е възстановено в жилище на основание чл. 38, ал. 6 ЗУТ и /1.в./ за обявяване нищожността на акт за узаконяване № 141 от 05.07.1999 г. и разрешение за ползване № 578 от 21.07.1999 г. Със същата искова молба по чл. 225 ГПК Д. Р. е заявила срещу ответницата искане на основание чл. 108 ЗС да се приеме за установено, че Д. Р. владее спорното ограничено вещно право на ползване за 7/8 ид. ч., а за 1/8 ид. ч. ползва имота без правно основание, като бъде осъдена да й предаде владението върху правото на ползване на 1/8 ид. ч. от процесните имоти. Искането за главно встъпване е оставено без уважение с протоколно определение от 11.03.2015 г. на Варненския районен съд. Изложени са съображения, че заявеното от Д. Р. искане, обозначено по-горе като /1.а./ цели да се даде защита на чужди права в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК, а формулираните претенции по пунктове /1.б./ и /1.в./ не са такива за самостоятелни права върху предмета на първоначалния спор. Посочено е още, че с претенцията по /1.б./ се търси установяване на факт с правно значение, който не е предвиден в закон и затова този иск е недопустим съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, както и са недопустими исковете за обявяване нищожността на административни актове, за чиято валидност гражданският съд следи само преюдициално. По отношение на искането, насочено срещу ответницата е прието, че няма тъждество в спорното право - с предявената искова молба се отрича ограниченото вещно право на ползване за Д. Р., а с предявения от Д. Р. осъдителен иск, имплицитно съдържащ в себе си установителен иск за собственост, се претендира предаване владението на идеални части от имотите. Посочено е още, че щом искът, насочен срещу ищеца се явява недопустим така както е заявен, то не е допустимо приемането за разглеждане само на иска, насочен срещу ответницата. Първоинстанционното определение е потвърдено с определение от 18.05.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1434/2015 г. на Варненския окръжен съд, което не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 346/28.12.2015 г. по ч. гр. д. № 4622/2015 г. на ВКС, второ г. о. С последващо определение № 1313/25.04.2019 г. по ч. гр. д. № 676/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна е потвърдено определение № 952/17.01.2019 г. по гр. д. № 13894/2010 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставено без уважение повторното искане за главно встъпване. Същото не е допуснато до касационно обжалване с определение по ч. гр. д. № 4770/2019 г. на ВКС, второ г. о. С молба от 16.06.2020 г. Д. Р. е направила ново искане за главно встъпване, като е посочила, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 88/2013 г., ответницата й е прехвърлила правото на собственост върху 1/8 ид. ч. от правото на собственост върху процесните имоти. На основание влязлото в сила съдебно решение за разваляне на договора за издръжка и гледане притежава и същата идеална част от правото на ползване, поради което претендира установяването му по отношение на ищеца и ответницата Д. Р.. За да приеме за неоснователна заявената претенция за главно встъпване по делото, въззивният съд е приел, че липсват предпоставките на чл. 225 ГПК – встъпващото лице не заявява срещу двете страни собствени права върху спорното право, предмет на първоначално предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС. По отношение на искането за конституиране като необходим другар на страната на ищеца, на основание чл. 216, ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд е изложил съображения, че съсобствениците са обикновени другари. Същите са споделени от въззивната инстанция, която е изложила допълнително, че лицето участва като трето лице – помагач в процеса на страната на ответницата. Липсват съмнения за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Оплакванията на жалбоподателите за нарушена процесуална легитимация по първоначално предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС са извън предмета на настоящото производство и не могат да обусловят извод за недопустимост на въззивното определение. Допустимостта на производството по първоначално предявения иск е била и предмет на проверка /определение по ч. гр. д. № 3883 от 2014 г. на ВКС, първо г. о./. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е обоснован с правомощията на въззивната инстанция в производството по частна жалба. В съответствие с тълкувателния акт при извършената проверка съдът служебно е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил доказателствата, събрани от първата инстанция, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното определение и по втория въпрос. Въззивният съд е съобразил приетото относно същността на главното встъпване в т. 9б на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, съгласно която главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Необходимо е лицето да предявява самостоятелни права върху предмета на спора, да претендира за себе си спорното право, затова самостоятелността на правото му се състои в несъвместимостта с претендираното от първоначалния ищец право, така че уважаването на иска на главно встъпилото лице да може да осуети уважаването на първоначалния иск, да обуслови неговото отхвърляне. От значение за допустимостта на главното встъпване е дали третото лице заявява самостоятелни права върху предмета на спора, като без значение е дали претендира самостоятелни права върху целия имот или върху идеална част от него, както и кога е придобило твърдените права, включително е допустимо същите да са придобити в хода на висящ исков процес с предмет собствеността върху имота. Не се разкрива противоречие с определение № 181/07.11.2018 г. по гр. д. № 3849/2018 г. на ВКС, първо г. о., в което е прието, че ако встъпилото трето лице – помагач разполага със самостоятелно право, чиято защита може да реализира чрез предявяване на искове срещу главните страни по предявения вече иск, то няма пречка да заяви главно встъпване, като предяви тези искове против ищеца и ответника по първоначалния иск за същото право, но съобразно търсената защита от всеки от тях. Когато този иск е допустим по общите правила за допустимост на иска, то процесуалното правоотношение за допълнителното встъпване ще се прекрати и главно встъпилото лице ще участва само с новото си процесуално качество на главна страна – ищец по предявените субективно съединени от него искове. Първоначалните страни ще станат ответници, обикновени другари по всеки от тези искове. Последица от предявяване на исковете от главно встъпилото лице против първоначалните страни е, че то става на практика подпомагаща страна на ответника по първоначалния иск, защото има интерес този иск да бъде отхвърлен, за да бъде уважен неговия иск. Целта на главното встъпване е да не се постановят противоречиви решения и да се реализира процесуална икономия. След допускане на главното встъпване, главно встъпилото лице вече не участва в две процесуални качества /на подпомагаща и на главна страна/, поради което не може да се говори за несъвместимост на двете процесуални качества. Няма несъвместимост и защото главно встъпилото лице не е страна по първоначалния иск, а участва в производството само като главна страна – ищец по предявените от него субективно съединени искове срещу страните по първоначалния иск. Всеки от исковете обаче – първоначалният и предявеният чрез главно встъпване имат самостоятелно съществуване. Това, че реализирайки доказването по предявения от него иск като резултат би могъл да съдейства за отхвърляне на първоначалния иск не го прави подпомагаща страна по този иск. В настоящата хипотеза решаващите изводи са изведени не от наличието на несъвместимост на две процесуални качества /на подпомагаща страна и на главно встъпило лице/, а от липсата на предпоставки за допустимост на главното встъпване, обсъдени по-горе. Съществуването на качеството подпомагаща страна е изложено като допълнително съображение, което не е обусловило направените изводи. Третият въпрос е свързан с изискването за спазване на задължението от страна на съда за конституиране на необходим задължителен другар. В посочената съдебна практика е възприето, че това задължение е налице тогава, когато в процеса се цели установяване със сила на пресъдено нещо недействителност на сделка, т.е. налице е предявен иск от страна в процеса, в т.ч. и при предявен инцидентен установителен иск. Тази практика е постановена по искове за установяване нищожност на сделки и не е относима за конкретния случай. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,