Определение № 1957 от 04.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3920/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 15071/06.07.2022г. на М. Б. М.,гр.К., чрез процесуалния представител адвокат А. М., срещу въззивно решение № 779/31.05.2022г. по гр.д.№3081/2021г. на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са изложени твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на чл.280,ал.2, предл.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при изпълнение задължението си по чл.307, ал.3 ГПК, да извърши указаните му процесуални действия от ВКС, респ. да формира мотиви и обсъди документ, който представлява писмено доказателство по смисъла начл.303, ал.1, т.1 ГПК; 2. Следва ли въззивният съд служебно да допусне изпълнение на съответната експертиза /съдебно-техническа/ с оглед приложението на специални знания, предвид преценката по реда на чл.307, ал.3 ГПК на писмено доказателство – в случая строителен протокол № 162/1967г.; 3. Доколко въззивният съд е длъжен да установи точно, респ. да обоснове своя краен акт по реда на чл.235,ал.2 ГПК само върху установените правопораждащи факти по делото; 4. Наличието на извършена строителна реорганизация и вътрешно преустройство на спорния имот, доколкото основите и част от стените на имота са запазени, може ли да доведе до възникването на нов обект на правото на собственост; 5. Може ли наличието на извършена вътрешна реорганизация на отчуждената вещ да обуслови извод, че сградата не съществува реално до размера, в който е била отчуждена, респ. че по отношение на тази сграда не може да настъпи реституционният ефект. 6. Следва ли презумпцията по реда на чл.69 ЗС да се счита за оборена, в случая от страна на ищеца, ако претендиращият владелец е упражнил процесуалното си право по реда на чл.224 ЗУТ да иска премахване на сграда, върху която упражнява фактическа власт и за която е претендирал, че представлява незаконен строеж по смисъла на ЗУТ; 7. Препятства ли се възникването на последиците на изтеклата придобивна давност, ако след изтичане на законово определения срок за нея отпадне един от елементите на фактическия й състав – намерението за своене; 8. Може ли да се заличат с обратна сила последиците на изтеклата придобивна давност, в случай, че след изтичане на законово определения срок отпадне един от елементите на фактическия й състав – намерението за своене. Сочат се решения на ВКС, вкл. ТР №1/2012г., ОСГК, ТР № 4/2012г. ОСГК, №7/2014г., ОСГТК, с твърдение че обжалваното им противоречи по горните въпроси. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се мотивира с допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане строителен протокол №162/1967г. и неизпълнение на задължението по чл.307, ал.3 ГПК, неизпълнение на задължението за излагане на мотиви по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Сочи се за очевидно несъстоятелно и необосновано приетото, че искането за премахване на незаконна постройка представлява по своята същност липса на намерение за своене. По делото са депозирани „писмени бележки“ от касатора от 31.03.2023г., които съдържат допълнителни аргументи към касационната жалба и изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, но същите не могат да бъдат разгледани в настоящото производство. В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Специализирана болница за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД, гр. София, сочи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С решение № 157/2015г. по гр.д.№7271/2014г. на ВКС, І г.о. е отменено въззивно решение № 16667/2014г. по гр.д.№1531/2014г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане. Дадени са указания за назначаване на техническа експертиза за установяване на запазените части на одържавената сграда и евентуално навеса, като се направят допълнителни изследвания. С решение № 605/2017г. по гр.д.№ 4905/2015г. на Софийски апелативен съд е отменено решение №88/2014г. по гр.д.№228/2013г. на Окръжен съд – Кюстендил и е постановено друго, с което е уважен предявеният от „Специализирана болница за рехабилитация – национален комплекс“ ЕАД срещу М. Б. М. иск с правно основание чл.108 ЗС. С определение №63/2018г. по гр.д.№ 2775/2017г. на ВКС, Іг.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С решение на ВКС от 06.10.21г. по гр.д. № 1209/21г. по реда на чл.307,ал.3 ГПК е отменено влязлото в сила решение на Софийски апелативен съд №605/2017г. по гр.д. № 4906/15г. и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд. При новото разглеждане с въззивното решение е отменено решение на ОС-Кюстендил от 07.03.14г. по гр.д. № 228/13г. Постановено е друго, с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 108 ЗС на „Специализирани болници за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД против М. Б. М., че ищецът е собственик на: масивна едноетажна сграда със застроена площ от 390 кв. м., състояща се от кухня със застроена площ от 120 кв. м., столова със застроена площ от 180 кв. м. и зала със застроена площ от 90 кв. м., която сграда е построена в УПИ *-* в квартал 294 по плана на [населено място], образуван от бившия парцел *, имот с пл. № *, в квартал 294 по плана на [населено място], находяща се на [улица], № 21, целият с площ от 749 кв. м., ведно със съответното на сградата право на строеж върху урегулирания поземлен имот, при подробно описани граници на имота по КККР, с предназначение – складова база. М. М. е осъдена да предаде на „Специализирани болници за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД владението на описания имот. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен КНА № 60 от 04.04.2012г. Въззивният съд е приел, че събраните в рамките на всички проведени до момента съдебни производства доказателства /писмени, гласни и експертни заключения/, преценени в съвкупност и в контекста на твърденията и възраженията на страните, установяват, че в полза на държавата са били отчуждени по реда на ЗОЕГПНС имоти, собственост на Г.Б. и Р.З., в това число: терен, находящ се в [населено място], ул. „9-ти септември“ № 21 /сега [улица]/, заедно с разположените в имота – къща с площ от 90 кв. м. и навес - гараж с площ от 90 кв. м. След отчуждаването описаните имоти са били предоставени от държавата за стопанисване и управление и включени в баланса на „Санитарно курортен комплекс“, гр. Кюстендил. Със заповед от 28.07.2000г. на министъра на здравеопазването курортният комплекс е преобразуван при условията на чл. 103 и чл.104 ЗЛС /заедно с други подобни комплекси/ в „Специализирана болница за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД /вписано в търговския регистър с решение на СГС от 02.08.00г./. Дружеството е поело активите и пасивите на преобразуваните комплекси. Дружеството се е снабдило с КНА № 81/2005г. за правото на собственост върху масивна едноетажна сграда със застроена площ 390 кв. м., състояща се от кухня със застроена площ 120 кв. м., столова със застроена площ 180 кв. м. и зала със застроена площ 90 кв. м., находяща се в имот с пл. № *, кв. 294 по плана на [населено място], на [улица]. След влизане в сила на ЗВСОНИ описаните дворно място с площ 749 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо имот с пл. № *, кв. 294 и едноетажна масивна сграда с площ 90 кв.м. и навес с площ 90 кв.м. са възстановени на наследниците на бившите собственици, които са се снабдили с КНА № 40-А /19.08.99г. за тези имоти. Впоследствие са продали с нотариален акт № 98/20.07.06г. поземлен имот, сграда с площ 90 кв.м. и барака – лятна кухня с площ 54 кв. м. на ответника М.М.. Ищецът поддържа, че се легитимира като собственик на процесния недвижим имот /както е индивидуализиран в КНА № 81/2005г. чрез придобиването му от държавата при условията на правоприемство, настъпило в хипотезата на чл. 103 и чл. 104 ЗЛЗ. Ответникът поддържа, че се легитимира като собственик на процесния недвижим имот на деривативно придобивно основание съгласно сключения договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 98/2006г. Въззивният съд е посочил, че след преценка на приетите по делото доказателства във всички съдебни производства в тяхната съвкупност се установява, че отчуждените сгради /индивидуализирани с параметрите по НА № 40-А/99г. и № 98/2006г. са били фактически /строително/ преобразувани до 1992г., когато е настъпил реституционният ефект по ЗВСОНИ и вследствие на това са придобили параметрите /видоизменени до индивидуализацията/ съгласно НА № 81/2005г. Спорни по делото с оглед решенията на ВКС: № 157/2015г. по гр.д.№7271/2014г., І г.о и №60113/2021г. по гр.д. № 1209/2021г., Іг.о., са обстоятелствата дали извършеното фактическо строителство и преустройство на сградите представлява създаване на изцяло нов обект на собственост. В тази хипотеза, предвид правилото на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и постановките на ТР № 1/1995г., ОСГК, ВКС, реституцията не би породила правен ефект спрямо постройките. Ако тази реорганизация е извършена при запазване на старите постройки, чрез фактическо инкорпориране на същите в новоизградения обект на собственост, реституционният ефект по ЗВСОНИ би породил правен ефект в полза на наследниците на бившите собственици, съответно и в полза на последващия приобретател на имота – ответника по делото. Релевантното към правния спор обстоятелство не е кога точно във времето, а дали строителството и реорганизацията са извършени след отчуждаването и до влизане в сила на ЗВСОНИ. Този факт е надлежно установен в процеса от събраните доказателства. Те установяват, че преустройството и строителството са започнали в периода след отчуждаването по ЗОЕГПНС и са приключили към момента на реституцията по ЗВСОНИ. Тези факти не са спорни между страните. Видът на процесното преустройство /от фактическо и строително естество/ подлежи на проверка основно чрез технически експертизи. От приетото заключение на назначената съобразно указанията на касационната инстанция с решение № 157/2015г. по гр.д.№ 7271/2014г. на ВКС разширена експертиза, извършила оглед на сградите, обясненията на всички вещи лица, гласните доказателства, строителния протокол № 162/1967г., обосновал решението на основание чл.303,ал.1 т.1 ГПК на ВКС в производството по отмяна, се налага извод, че отчуждените постройки не са били разрушени изцяло, а са били частично запазени и на практика инкорпорирани в новия строеж /извършен поетапно във времето/. Извършеното фактическо преустройство на отчуждените имоти обаче е било толкова съществено, че същото на практика е променило като индивидуализиращи параметри изцяло първоначалните обекти на собственост /сгради/. Това преустройство е създало коренно различен обект на собственост, като на мястото на отчуждените паянтови постройки е била изградена една монолитна и масивна сграда. Косвен, но категоричен аргумент в тази насока е и самото изцяло различно описание на старите имоти и на новия такъв в двата документа за собственост: нотариален акт № 81/2005г. /легитимиращ ищеца/ и нотариален акт № 98/2006г. /легитимиращ ответника/. Разликата е във фактическите параметри /вид на строежа, площ, разположение, височина и т.н./. Следователно извършеното преустройство /строителна реорганизация/ на отчуждените постройки, без те да са били изцяло премахнати, и проведената поетапно във времето строителна дейност са толкова съществени, че са променили изцяло фактическия и правен по смисъла на чл. 1, ал. 1, in fine ЗВСОНИ и на ТР № 1/1995г.1 ОСГК, ВКС статут на постройките. Създаден е изцяло нов обект на собственост – различен от първоначалните. В такава хипотеза праводателите на ответника не биха могли да придобият собствеността върху процесния имот по силата реституцията по ЗВСОНИ. При това положение и те не са могли да прехвърлят на ответника права, които сами не притежават. Ето защо, заявени като придобити по деривативен способ, правата на ищеца, произтичащи от описаното по-горе правоприемство по отношение на процесния имот, са надлежно доказани в процеса. Въззивният съд е приел за неоснователно заявеното при условията на евентуалност възражение на ответника по чл. 79 ЗС, вр. чл. 82 ЗС. Посочил е, че ответникът е придобил при изповядване на сделката по НА № 98/2006г. владението върху вещите в конкретното им фактическо състояние. Правният ефект на придобивната давност се разпростира по отношение на конкретния обект на владение. От посочения момент до 2012г., когато е предявен ревандикационният иск е изтекъл по-дълъг срок от визирания в чл. 79, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 70 ЗС, доколкото се твърди от ответната страна, че имотите /терен и сгради/ са придобити на „правно основание“ /договор за покупко-продажба/, годно да направи купувача собственик. Презумпцията по 70, ал. 2 ЗС не е опровергана. В настоящото производство е установено, че реституционният ефект не е разпрострял действието си по отношение на процесната сграда, поради липсата на идентичност между отчуждените сгради и новосъздадената такава. С протокол от 12.01.1999г. реституираните имоти /терен и сгради/ са били получени фактически от наследниците на бившите собственици, а след сключване на договора за покупко-продажба от 20.07.2006г. са предадени на ответника. От приложените административни дела: № 533/2009г., № 342/2009г. и № 268/2010г., по които М. е била жалбоподател, се установява, че тя е оспорвала многократно законността на процесната сграда /в тази връзка са образувани всички изброени съдебни производства/. Тези изявления не могат да се окачествят /в каквато насока е заявено възражение от ищеца/ като пряко „признание“ по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС на правата на собственост на дружеството. Те обаче изключват сами по себе си субективната предпоставка на придобивната давност - “намерението“ за своене по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Фактът, че М. е считала сградите за незаконни и е искала съдействие от общинската администрация за премахването им, изключва субективното й намерение за своене. При това положение не могат да настъпят правните последици на придобивната давност /и в двете хипотези: по чл. 79, ал. 1 ЗС вр. чл. 82 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС, вр. чл. 70 ЗС/. Следва да се има предвид, че предходното въззивно решение на САС, не е било допуснато до касационен контрол и в частта, касаеща изводите на съда относно придобивната давност, а решението за отмяна на основание чл.303, ал.1,т.1 ГПК е с оглед новооткрито доказателство, касаещо правните последици на реституцията, не и тези по чл. 79 ЗС. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010 по т.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Първите три въпроса от изложението, касаещи дължимите от въззивния съд процесуални действия при разглеждане на делото след отмяна по реда на чл.307 ГПК на влязло в сила предходно въззивно решение, не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Съгласно т.13 от ТР№ 7/2014г., ОСГТК, ВКС, с отмяна на влязлото в сила въззивно решение на основание чл.303, ал.1, т.1 ГПК се възстановява висящността на производството пред въззивния съд по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение.Чрез отмяната се осигурява попълването на делото с доказателства, неизвестни на съда при първоначалното разглеждане на делото.Като инстанция по същество въззивният съд следва да съобрази новите доказателства, за да постанови решението си по спора, с който е сезиран. В случая с отменителното решение на ВКС е прието, че представеният строителен протокол от 1967г. има значение за делото, още повече с оглед особеното мнение на едно от вещите лица към приетата СТЕ. За да настъпи ефектът на реституцията по чл.1,ал.1 ЗВСОНИ, то към влизане в сила на закона имотите трябва да се намират в собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми, респ. ЕТД по чл.61 ТЗ и да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Основният спор по делото е съсредоточен върху това, дали отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Въззивният съд е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, вкл.строителен протокол № 162/1967г. /с окомерна скица с разрешение за пристройка на стола/ и заключенията на тройната техническа експертиза, и е достигнал е до извод, че отчуждените постройки не са били разрушени изцяло, а са били частично запазени и инкорпорирани в новия строеж /извършен поетапно във времето/. Извършеното фактическо преустройство на отчуждените имоти обаче е било толкова съществено, че е променило като индивидуализиращи параметри изцяло първоначалните обекти на собственост. Това преустройство е създало коренно различен обект на собственост, като на мястото на отчуждените паянтови постройки е била изградена една монолитна и масивна сграда. Аргумент в тази насока е и самото изцяло различно описание на старите имоти и на новия такъв в двата документа за собственост. Релевантното към правния спор обстоятелство не е кога точно във времето, а дали строителството и реорганизацията са извършени след отчуждаването и до влизане в сила на ЗВСОНИ. Установено е, че преустройството и строителството са започнали в периода след отчуждаването по ЗОЕГПНС и са приключили към момента на реституцията по ЗВСОНИ. При това положение не е настъпила реституция върху процесните сгради по силата на ЗВСОНИ в лицето на праводателите на ответника в качеството им на наследници на отчуждените собственици. Въззивният съд е съобразил указанията, дадени с решение № 157/2015г. по гр.д.№ 7271/2014г. на ВКС и постановките на ТР№1/1995г., ОСГК, ВКС, при преценката дали към влизане в сила на реституционния закон одържавените сгради съществуват реално до размерите, в които са били одържавени. С последното се приема, че ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено пристрояване или надстрояване, в резултат на което е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само в частта, съществувала към момента на одържавяване, а в останалата част в зависимост от положението й спрямо възстановената или се запазва собствеността на държавата /или другите лица по чл., и 2 ЗВСОНИ/, или се присъединява към възстановената част по силата на правилото на чл.97 ЗС. Вътрешните преустройства, колкото и да са съществени, не водят до създаване на нов обект на собственост. Въззивният съд е приел, че съобразно установеното от всички доказателства, имотите не съществуват във вида и размера, в който са били отчуждени, т.е. те не са заварените при отчуждаването, но само с допълнителни пристройки или пък с променено предназначение, а са нови обекти на собственост. Поставеният въпрос относно назначаване служебно от съда на нова техническа експертиза, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. ТР №1/2013г. ОСГТК. Според последното /т.3/ въззивният съд дължи назначаване на експертиза за установяване на релевантни за спора факти, когато във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или ако експертизата е необходима за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Касаторът не сочи, че е поискал назначаване като необходима на нова експертиза за изясняване на делото във връзка с новото писмено доказателство. Такова искане не е направено и от ищеца, чиято е доказателствената тежест в процеса при изследваната конкуренция на права да установи правото си на собственост, основано на правоприемство от държавата и липсата на реституция на имота, която би изключила неговите права. Като не е назначил служебно нова експертиза с оглед липсата на необходимост от специални знания, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, вкл.посоченото ТР. Освен това не е приел, че ответникът не е изпълнил неправилно възложена му в процеса доказателствена тежест, а че е установено от събрания доказателствен материал, в т.ч. експертизи и писмени доказателства, че отчужденият имот реално не съществува до размера, в който е отчужден. Изводите са мотивирани с установените по делото относими факти и обстоятелства. Неотносимо към поставените процесуални въпроси е посоченото от касатора решение № 112/ 2015г. по гр.д. 2011/2015г., ВКС, ІІг.о. То приема, че не е преклудирано искане за назначаване на експертиза при новото разглеждане на отменено на основание чл.303,ал.1,т.5 ГПК, влязло в сила решение. Поставените четвърти и пети въпрос са свързани с конкретни факти по делото. Хипотезите, при които един имот не съществува реално до размерите, в които е отчужден, не могат да се изброят изчерпателно. Преценката се прави въз основа на установените факти при всеки конкретен случай, като се изхожда от целите на ЗВСОНИ. Въпросите се поставят от касатора и при фактическа обстановка, която не е приета за установена от въззивния съд. Той не е приел, че е извършена строителна реорганизация и само вътрешно преустройство на отчуждените сгради, а че макар отчуждените две постройки да не са били разрушени изцяло, са така инкорпорирани в новия строеж /извършен поетапно във времето/, че същественото преустройство е създало коренно различен нов обект на собственост, като на мястото на отчуждените паянтови постройки е била изградена друга монолитна и масивна сграда. При това положение така поставените въпроси не могат да се преценят като относими и да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не могат да бъдат преценени като относими и посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Те касаят различни фактически обстановки, хипотези на извършени преустройства в одържавени имоти, съдържат конкретна преценка дали имотите съществуват в обема, в който са одържавени или не, както и изводи за присъединяване на новопостроеното по реда на чл.97 ЗС към възстановената част, поради невъзможност за отделянето му По шестия въпрос от изложението, касаещ прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС, следва да се има предвид, че въззивният съд е приел, че прехвърлителите са се снабдили с КНА въз основа на реституцията за дворно място с площ 749 кв. м., едноетажна масивна сграда с площ 90 кв.м. и навес с площ 90 кв.м., като са продали на ответника М. дворното място, сграда с площ 90 кв.м. и барака – лятна кухня с площ 54 кв. м. След като изводите са, че не съществуват старите постройки в очертания при одържавяването обем и размер, и след като ответникът многократно е оспорвал законността на процесната сграда като собственик на УПИ, в който е построена, търсейки съдействие от общинската администрация за премахването й /с оглед приключилите административни дела/, то липсва и установено владение с намерение за своене на същата /масивна с площ 390 кв.м./. Въпросът не може да предпостави допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като изисква преценка на конкретни факти по делото, от които да се изведе правен извод дали презумпцията по чл.69 ЗС може да се счита оборена. Той не отговаря на изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Пряко касае съществото на спора и изисква установяване на конкретни факти. Освен това основен извод в обжалваното решение е, че така закупените от ответника през 2006г. постройки не съществуват в описания в договора вид, съществува друг обект на собственост - невъзстановен по реда на ЗВСОНИ на праводателите. При това положение за придобиване на новосъздадения обект на собственост по давност, считано от 2006г. до завеждане на иска по чл.108 ЗС, не е изтекъл предвиденият от чл.79,ал.1 ЗС срок. Последните два въпроса са изцяло неотносими към изхода на делото. Те се поставят при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Той не е приел, че е налице осъществено владение върху сградата в срок от 10 години, след изтичането на който вече е променено намерението за своене на ответника, а че такова не е установено. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според ТР № 1/12.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, "точното прилагане на закона" според по-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. Основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителната практика и практика по определени казуси, с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба, на погрешните виждания относно прилагането на закона, като се налага формиране на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. Този процес в тълкувателната дейност на ВКС, който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има и принос за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по едни и същи правни спорове, и имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика /ТР ОСГК, ТР ОСТК, ТР ОСГТК, ППВС/ се налага при промяна на обществените условия и законодателството. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Повдигнатите от касатора правни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото решаващите изводи в обжалваното решение са съобразени със задължителната съдебна практика, в т.ч. посочените тълкувателни решения на ВКС. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Това основание се мотивира основно с доводи за необоснованост на въззивното решение и допуснати процесуални нарушения. Доводите са включени и в някои от поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по които са изложени мотиви по-горе. Следва да се посочи, че твърденията за неправилност на въззивното решение не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК, без да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация „Специализирана болница за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД следва да се присъдят разноски по делото в размер нa 4236 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.