Определение № 11 от 09.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 374/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Х. Х. от [населено място] срещу решение № 34 от 25.01.2012 г., постановено по в. гр. д. № 1384/2011 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1433 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 1895/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че П. Х. Х. дължи на А. Д. Д. сумата 80 000 лв. по запис на заповед от 05.06.2009 г., издаден като обезпечение на задължение за връщане на заем, получен на 05.06.2009 г. по силата на писмен договор за заем от 26.02.2009 г., ведно със законната лихва от 08.04.2011 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед № 4460/11.04.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 6535/2011 г. на Пловдивски районен съд, и са присъдени разноски на ищеца по чл.78, ал.1 ГПК. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК. К. излага подробни доводи срещу извода на въззивния съд за съществуване на вземането по записа на заповед, издаден като обезпечение във връзка с породеното от договора за заем каузално правоотношение. Навежда оплаквания, че въпреки отсъствието на ангажирани от ищеца доказателства за предаване на уговорената заемна сума, съдът е презумирал нейното предаване и необосновано и незаконосъобразно е приел, че записът на заповед удостоверява съществуването на обезпеченото с издаването му вземане за връщането й на ищеца - заемодател. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, за обезпечаване на което той е издаден; за разпределянето на доказателствената тежест в производството по чл.422 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, издаден като обезпечение във връзка с договор за заем; за допустимостта да се презумира предаването на заемната сума, чието връщане е обезпечено със запис на заповед, ако не са представени доказателства за реалното й предаване на заемателя и издател на менителничния ефект. За доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е представено решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. К. се е позовал и на противоречие с практиката в решение № 865/12.11.2009 г. по гр. д. № 1926/2008 г. на ВКС, І г. о., което е постановено по реда на ГПК от 1952 г. /отм./ и според разясненията в т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а казуална практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по касация А. Д. Д. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд, с което е уважен предявеният от А. Д. Д. против П. Х. Х. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане в размер на 80 000 лв., произтичащо от запис на заповед с дата на издаване 05.06.2009 г. и падеж 05.09.2009 г., послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника - длъжник, Пловдивски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява възникването и изискуемостта на претендираното в заповедното производство вземане. След преценка на доказателствата и на депозираните от ищеца обяснения по чл.176 ГПК, въззивният съд е възприел защитната теза на ответника, че записът на заповед е издаден с обезпечителна цел по повод на сключен между страните писмен договор от 26.02.2009 г. за заем на сумата 80 000 лв. За недоказано е счетено възражението на ответника, че не дължи плащане по записа на заповед, тъй като уговорената в договора за заем парична сума не му е предадена реално от ищеца - заемодател. Решаващият въззивен състав е съобразил липсата на преки доказателства за реално предаване на заемната сума, но е преценил, че предаването следва да се счете за доказано с оглед действията на длъжника, последващи сключването на договора за заем. За целта въззивният състав се е позовал на самото издаване на записа на заповед на датата, предвидена в договора като дата за предаване на заема, и на падежа на менителничното задължение, съвпадащ с договорената дата за връщане на заема. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за възникване на обезпеченото със записа на заповед вземане е посочено и обстоятелството, че ответникът не се е възползвал от клаузата в договора за заем, предвиждаща възможност за едностранното му разваляне в случай на неизпълнение в срок на поетото от заемодателя задължение за предаване на уговорената в заем сума. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси се свеждат до един общ въпрос - този за възможността записът на заповед, издаден за обезпечаване на вземане към издателя по сключен с поемателя договор за заем, да послужи като доказателство за предаване на заемната сума на заемателя /издател на менителничния ефект/ при липса на други доказателства за реалното й предаване от заемодателя. Въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Осъществена е и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като произнасянето в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС в представеното от касатора решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и на задължителната практика в служебно известното на настоящия състав решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на ВКС, І т. о. В цитираните решения е изразено разбирането, че когато в записа на заповед не е посочено основание за издаването му и не се съдържа признание на издателя за получаване на отразената в текста на документа парична сума, а в съответствие с разпоредбата на чл.535 ТЗ е поето само безусловно задължение за плащане на сумата, записът на заповед материализира единствено изявление за плащане, поради което няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД и не съставлява доказателство нито за основанието за поетото обещание за плащане, нито за предаването на паричната сума от поемателя на издателя; Доказването на основанието и на предаването на сумата следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън самия запис на заповед. Като е обосновал изводите си за предаване на уговорената в договора за заем сума и за възникване на обезпеченото със записа на заповед вземане за връщането й с действията на ответника - заемател по издаване на записа на заповед, въззивният съд се е отклонил от посочената задължителна практика, което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Поради наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с оглед съществуващата задължителна практика на ВКС по релевантния за спора правен въпрос не се налага обсъждане на останалите поддържани от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,