Определение № 510 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 862/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /понастоящем с наименование „Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество“, или накратко „КПКОНПИ“/ срещу въззивно решение № 97/06.11.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 205/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 133/26.04.2017 г., постановено по гр. д. № 524/2015 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество против Е. Н. Г. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ за отнемане в полза на Държавата на подробно описано в решението имущество на обща стойност 559 034,92 лева. С определение № 198/21.06.2018 г. производството по настоящето дело е спряно до произнасянето на Съда на ЕС /СЕС/ по дело C – 234/18. С оглед обявеното на 19.03.2020 г. решение по дело C – 234/18 на СЕС, производството следва да бъде възобновено във фазата на производство по чл. 288 ГПК. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните въпроси: 1./ „Допустимо ли е в производство във връзка с искове по реда на ЗОПДНПИ да бъде дадено разрешение на спора, без да бъде установено по безспорен начин от съда какъв е произходът на имуществото?“, 2./ „Следва ли в производството по реда на ЗОПДНПИ, когато разрешението на спора се дава въз основа на извод за наличие на съответствие или несъответствие между имуществото и доходите на ответника, съдът да посочи какъв размер на съответствие или несъответствие е приел за установен по делото?“, 3./ „Съществува ли правно основание по ЗОПДНПИ за отнемане на суми, по отношение на средства, които не са включени в придобиването на имущество или в обичайните и извънредни разходи?“, 4./ „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението по дело да извърши преценка на свидетелските показания по чл. 172 ГПК, като определи силата, с която страната по делото е доказала с тях фактическите си твърдения и обсъди основанията за евентуалната заинтересованост на свидетелите?“, 5./ „Длъжен ли е съдът при постановяване на решение да изследва имущественото състояние на свидетелите, предоставили парични средства на ответниците, когато самият съд е този, който приема тези средства за доходи на ответниците?“. Счита, че произнасянето по първите три въпроса е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Обосновава приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените четвърти и пети въпрос. Позовава се на решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, решение № 131/04.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 237/22.02.2017 г. по гр. д. № 5459/2015 г. на ВКС, IV г. о. по въпроса за задължението на съда да извърши преценка на свидетелски показания на лицата по чл. 172 ГПК с оглед тяхната възможна заинтересованост и също на решение № 131/04.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, IV г. о. по петия формулиран въпрос. Касаторът излага съображения, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК по въпроса: допустимо ли е съдът да приеме, че извършени тегления от банкови сметки са послужили за нови вноски по сметките въз основа на „счетоводни стандарти“ без да е проведено доказване на обстоятелствата, т.е. кои изтеглени средства, към кой момент, по коя сметка са внесени? Ответникът Е. Н. Г., в представен писмен отговор, чрез адв. К., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че с решение № 629/17.12.2014 г. на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество е образувано производство за налагане на обезпечителни мерки върху незаконно придобито имущество, въз основа постъпило в ТД на КОНПИ – [населено място] уведомление с рег. № 06/2013/29.05.2013 г. от Районна прокуратура – Н. за привличане на ответницата Е. Н. Г. в качеството на обвиняема за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, попадащо в приложното поле на чл. 22, ал. 1, т. 10 ЗОПДНПИ /отм./ и представляващо предпоставка за образуване на производство за установяване на незаконно придобито имущество по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./. На ответницата е образувана проверка за периода от 05.06.2003 г. до 05.06.2013 г., като в хода на същата Комисията е констатирала значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ във вр. с § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./, респ. е установила наличие на предпоставките по чл. 62 във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 1 и чл. 72 ЗОПДНПИ /отм./ за образуване на производство пред съда за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобитото имущество. Изложени са съображения, че наличието на престъпна дейност е само повод за образуване на проверка на Комисията, но не и условие за допустимост на инициираното по реда на чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ исково производство. В конкретния случай, въззивният съд е отчел, че наказателното производство срещу ответницата Е. Н. Г. не е прекратено към момента на разглеждане на предявения пред гражданския съд иск – с решение № 125/22.06.2015 г. е отменена присъда № 36 от 02.10.2014 г. по НОХД № 176/2014 г. на Районен съд – Несебър и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на констатирани от съда процесуални нарушения във фазата на досъдебното производство. Съдът е констатирал, че в настоящото производство се претендира отнемане на имущество на обща стойност 559 034,92 лв., подробно описано в исковата молба. С молба – уточнение пред въззивната инстанция ищецът е конкретизирал, че претендираните суми представляват сборове на парични средства, внесени на каса по сметки на ответницата в периода 2003 г. – 2013 г., като след като същите са изтеглени от сметките, няма данни за тяхното разхождане, от което ищецът прави извод за тяхната наличност. В декларация по чл. 57 ЗОПДНПИ /отм./ Е. Н. Г. е декларирала собственост на недвижим имот, лек автомобил, банкови сметки в страната, дялове в капитала на търговско дружество, средства, получени от продажба на лек автомобил и банкови кредити, доходи от служебни, трудови и приравнени на тях други правоотношения през периода на проверката, или общо средства на стойност 525 751,70 лв. В отговора на исковата молба същата поддържа законния произход на притежаваните средства, като излага фактически твърдения за начина и периода на тяхното придобиване и представя съответни писмени доказателства. За периода на проверката е установено, че ответницата е придобила следното недвижимо и движимо имущество: имот в [населено място],[жк], представляващ апартамент № 1, етаж VII жилищен, с площ 98,47 кв.м. /чиято стойност по пазарни цени към момента на придобиване възлиза на 87 760 лв. съгласно експертното заключение по делото/; дружествени дялове от капитала на „З. – ТЕХ“ ЕООД на стойност 5 000 лв. по номинал; лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Ц 200 Компресор“; сума в размер на 68 698,73 лв., представляваща стойността на изплатени през проверявания период лизингови вноски по договор за продажба на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „МЛ 63 А.“; и парични средства, за които в исковата молба е посочено, че са преминали през различни сметки на ответницата. Приходите на последната за проверявания период са формирани от следните източници: трудово възнаграждение, доходи по годишна данъчна декларация за 2010 г., банкови кредити, служебни аванси, платени по банков път, бонуси от продажби, получени с 9 броя РКО, дарения от физически лица, лихви по спестовни влогове и по разплащателни сметки в банки, суми, внесени от трети лица по сметки на ответницата, продажба на лек автомобил, сумата от 10 000 лева, предоставена на ответницата от бившия ѝ съпруг за издръжка на общото им дете, спестени разходи от труд за довършване на апартамент, закупен в степен на довършеност „Г“. След съвкупен анализ на събраните доказателства, въззивният съд е заключил, че през проверявания период ответницата е разполагала със средства от законен източник за придобиване на притежаваното имущество. Същата е имала недостиг на парични средства единствено през 2003 г. и 2004 г,, като във всички следващи години доходите й от различни източници със законен произход са надхвърляли разходите й. Подробно е изложил, че за проверявания период ответницата е получила на законно основание следните средства: чрез дарения от свои родственици сумата в размер на 115 800 лева /дарения от нейната баба, както следва: през 2005 г. – 25 000 лева, през 2006 г. – 25 000 лева, през 2007 г. – 25 000 лева; дарения от нейната майка, както следва: през 2006 г. – 8 800 лева, през 2010 г. – 5 000 лева, през 2011 г. – 15 000 лева; дарения от нейния баща, както следва: през 2009 г. – 12 000 лева/; средства за издръжка в размер на 10 000 лева, предоставени от бившия ѝ съпруг за издръжка на общото им дете през 2006 г., в изпълнение на задължението му за съвместно участие в отглеждането и издръжката на детето; парични средства, преведени на ответницата по банков път от работодатели и други трети лица – по отношение на тях съдът е приел, че същите представляват средства, получени от ответницата по граждански правоотношения с юридически лица, за които в хода на проверката е установено, че са извършили съответните плащания и са разполагали с финансовата възможност да ги извършат предвид притежавани от тях средства със законен произход; зачел е представеното по делото влязло в сила решение № 4 от 12.04.2016 г. по адм. дело № 1430/2015 г. на ВАС, с което са отменени ревизионните актове, установяващи данъчни задължения в тежест на ответницата в периода от 01.01.2007 г. до 31.12.2011 г., като е съобразил, че същият изцяло попада в рамките на проверката по делото; констатирал е, че при изготвяне на икономическия анализ Комисията е отчела като разходи всички касови вноски на ответницата по банковите ѝ сметки, като същевременно не е отчела като приходи направените от нея тегления от същите сметки, които предвид счетоводните стандарти следва да се отнесат именно към приходната част на баланса за съответния годишен период – от което е направен извод за наличие на изключително високи несъответствия по години в анализа на Комисията, които са констатирани и от заключението по изслушаната съдебно – икономическа експертиза. От последната е установено също, че извън икономическия анализ са останали получените от ответницата доходи от дарения, преводи от работодатели и получени бонуси, с оглед което е прието, че изготвеният анализ не отразява действителното имуществено състояние на проверяваното лице. Предвид изложеното и при съобразяване относимите разпоредби на приложимия закон /ЗОПДНПИ – отм./, въззивният съд е приел, че за да бъде уважен предявеният иск по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ следва имуществото, чието отнемане се иска в полза на Държавата, да е придобито през проверявания период от лице, на което е повдигнато обвинение за извършване на престъпление, визирано в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ и да е установено значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ между това имущество и доходите на проверяваното лице. Посочил е, че на отнемане по този ред подлежи единствено съществуващо имущество, като доказателствената тежест за установяване неговото съществуване се носи от ищеца по делото. По изключение, когато не е възможно да се отнеме обособено имущество по смисъла на чл. 62 ЗОПДНПИ /отм./, се отнема паричната равностойност на отчуждените от проверяваното лице движими и недвижими вещи и имуществени права /чл. 70 ЗОПДНПИ - отм./. Като е намерил, че в настоящия случай процесните парични средства са изразходени, съдът е приел, че липсва законно основание за тяхното отнемане, дори и по делото да беше установено, че не е имало законно основание за тяхното придобиване. Изводът си съдът е обосновал с основната цел на гражданската конфискация, а именно проверяваното лице да бъде лишено от материалните активи, придобити с незаконни средства. В заключение е посочил, че след като по делото не е доказано съществуването на имущество на стойността, посочена в исковата молба, нито надхвърляне на разходите над приходите за проверявания период, следва изводът, че не е налице твърдяното значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ и предявеният иск по чл. 74, ал. 1 ЗОПДПНИ /отм./ е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли, а първоинстанционното решение да се потвърди. При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първият въпрос в изложението не може да обоснове допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд подробно е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства по делото, включително изслушаната съдебно – икономическа експертиза, и след анализ на последните последователно е посочил кои средства на ответницата намира за придобити от законен източник, и за кои последната не е доказала, че са придобити на законно основание. Предвид изложеното, първият формулиран въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата, с оглед което не може да се обоснове общото основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. По аналогични съображения не се установяват предпоставки за допускане касационно обжалване на решението и по втория въпрос. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е кредитирал като достоверно и компетентно изготвено заключението по изслушаната съдебно – икономическа експертиза във вариант II. Според същото ответницата е изпитвала недостиг на парични средства единствено през 2003 г. и 2004 г., като за целия проверяван период при съпоставка приходите и разходите на същата, се установява като краен резултат наличност на парични средства от 2003 г. до 2013 г. в размер на 627 834,00 лева. Същевременно позовавайки се на експертното заключение, съдът е приел, че за този период се установява придобиване на имущество на обща стойност 211 093 лева. В заключение е посочил, че доколкото по делото не е доказано надхвърляне на разходите над приходите за целия период на проверката, не се установява и значително несъответствие над 250 000 лева по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ /отм./ между нетния доход на лицето и придобитото от него имущество. С оглед изложените мотиви, и без да е извършил конкретна математическа операция, съдът е съобразил, че приходите на ответницата значително надвишават разходите й, като конкретният размер на съответствие е лесно установим. Предвид изложеното, поставеният въпрос не би могъл да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване и по третия въпрос. Съдебната практика е константна в разбирането си, че на отнемане в полза на държавата подлежи /при наличие и на останалите предпоставки/ само налично в патримониума на проверяваното или свързаните с него лица имущество. Имущество, което е напуснало патримониума на проверяваното лице не може да бъде отнето от него – ако то се намира у свързани лица, отнема се от тях, ако е отчуждено – отнема се заместващата облага - това, което е получено от лицето в резултат на разпоредителна възмездна сделка с имущество, придобито от престъпна дейност, сключена с трети добросъвестни лица. Тежестта на доказване, че имуществото е налично и у кого, е на ищеца. Нормите на закона, касаещи предметния обхват на отнемането, са със санкционен характер, поради което не могат да се тълкуват разширително, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Нееднократно в практиката си /пр.решения № 129 от 8.06.2015 г. по гр. д. № 5562/2013 г. на IV Г. О., № 187 от 26.7.2011 г. по гр. д. № 1557/2010 г. на III Г. О., № 97 от 18.5.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г. на IV Г. О. и № 137 от 2.11.2018 г. по гр. д. № 2507/2017 г. на IV Г. О. на ВКС/ ВКС е посочвал, че предмет на отнемане е само наличното имущество на проверяваното лице и заместващите го облаги, когато то е прехвърлено. Отнемане на парични суми, преминали през банковите сметки на лицето, но неналични към датата на завеждане на иска по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ не може да се претендира /решение № 137 от 2.11.2018 г. по гр. д. № 2507/2017 г. на IV Г. О. на ВКС/. Притежавано имущество е придобито имущество, което продължава да се намира в патримониума на субекта, тъй като не е отчуждено или изоставено, нито е потребено, обезценено, унищожено или погинало. Непритежавано е имущество, което е било придобито, но вече е напуснало патримониума на лицето, тъй като е отчуждено, изоставено, потребено, обезценено. Незаконно придобито може да е само имуществото, влязло в патримониума на проверяваното лице през изследвания период, което е налично в края на този период. В параграф 1, ал. 7 на ДР на ЗОПДНПИ /отм./ е посочено значението на понятието „значително несъответствие“ – това е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 250 000 лева за целия проверяван период. В случая в мотивите на въззивното решение е констатирано, че всички суми, претендирани за отнемане в полза на Държавата, не са налични по сметки на ответницата, нито са намерени по начина, посочен в чл. 68 ЗОПДНПИ /отм./. Посочено е, че доколкото на отнемане по процесния ред подлежи единствено съществуващо имущество, а по делото не е доказана наличност на претендираните суми, то не съществува правно основание за тяхното отнемане, дори и да беше установено, че не е имало законно основание за тяхното придобиване към момента на внасянето им. Следва да се отбележи, че интерпретацията на касатора по фактите и доказателствата, съдържаща се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, няма отношение към процедурата по чл. 288 ГПК. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на въззивната инстанция, само по себе си, не е основание за допускане на касационно обжалване, както е прието с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и многократно е разяснявано. От значение е какво е постановил въззивният съд в обжалваното решение, съответно при изграждане на фактическите и правни изводи - дал ли е разрешение по правен въпрос, който противоречи на задължително тълкуване, или на трайната съдебна практика на ВКС, или разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Ето защо, в случая по поставения правен въпрос не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а доколкото е налице задължителна по въпроса съдебна практика, ненуждаеща се към момента от корекция или осъвременяване, не е налице и основание по чл.280 т.3 ПК. Твърденията на Комисията, касаещи неправилността на въззивното решение, изразяваща се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалният закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесуалноправният въпрос дали съдът при постановяване на решението си следва да извърши преценка на свидетелските показания по чл. 172 ГПК, като определи силата, с която страната по делото е доказала с тях фактическите си твърдения и обсъди основанията за евентуалната заинтересованост на свидетелите, е принципно значим, но в конкретния случай касаторът е несъгласен с правната оценка на доказателствата от съда и изведените правни и фактически заключения. Преценката относно оплакванията на касатора за неправилност и необоснованост на решението във връзка с фактическите и правните изводи на съда въз основа на доказателствата може да бъде направена единствено във втората фаза на касационното производство, но не и в стадия на селектиране на жалбите. Не е налице поддържаното противоречие по въпроса: длъжен ли е съдът при постановяване на решение да изследва имущественото състояние на свидетелите, предоставили парични средства на ответниците, когато самият съд е този, който приема тези средства за доходи на ответниците?, с разрешенията, дадени с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 131/04.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, IV г. о. Съгласно последното в производство по предявени искове по чл. 28 ЗОПДИППД съдът следва да допуска и събира допустими доказателства за произхода на разполагаемите доходи и способите за придобиването им от лицата, за които ответникът по иска твърди, че са направили дарения в негова полза на имущества, които са предмет на спора или чрез които са придобити имуществата, предмет на спора. В случая въззивният съд не е дал противоречиво правно разрешение на въпроса, не е направил извод, че не следва да се изследва имущественото състояние на дарителите. Напротив, приел е обратното, открил е производство по оспорване на договорите за дарение, указал е разпределението на доказателствената тежест, събрал е ангажираните от ответната страна доказателства. При формиране на фактическите си и правни изводи е съобразил представените по делото писмени доказателства, както и изслушаните свидетелски показания, и е намерил извършените в полза на ответницата дарствени разпореждания за обичайни между роднини с такава близка родствена връзка; посочил е, че размерът на последните не е прекомерен с оглед финансовите възможности и възраст на дарителите; изрично е посочил, че направеното от Комисията изследване на възможностите на бабата на ответницата, дарила ѝ през три последователни години суми от по 25 000 лева, се е ограничило единствено до стойността на една продадена нива, поради което същото не отразява достоверно нейните финансови възможности; отчетено е също, че за извършване на едно от даренията, майката на ответницата е изтеглила потребителски кредит от свое име, като получената сума е предала на своята дъщеря. Следва да се има предвид, че съдът е преценявал доказателствата, ангажирани в процеса в тази връзка от ответника. Ищецът, който следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си при оспорване на частните документи, не е искал събирането на такива доказателствата. Обстоятелството, че доказателствената тежест при оспорването е върху ответника, не го лишава от възможност да прояви процесуална активност и да ангажира доказателства в подкрепа на собствената си теза. Следва да се има предвид и това, че в случая съдът няма задължение служебно да събира доказателства. Предвид изложеното, въззивното решение е съобразено с правните разрешения, възприети в цитираната съдебна практика, поради което не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният формулиран въпрос: допустимо ли е съдът да приеме, че извършени тегления от банкови сметки са послужили за нови вноски по сметките въз основа на „счетоводни стандарти“ без да е проведено доказване на обстоятелствата, т.е. кои изтеглени средства, към кой момент, по коя сметка са внесени? е фактически въпрос и не представлява общо основание за достъп до касация. Отговорът на въпроса предполага преценка на събраните доказателства и установените в процеса факти, което е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Независимо от изтъкнатото по- горе следва да се добави, че доказателствената преценка на въззивния съд по делото е основана на законовото понятие и счетоводните стандарти за приход и разход, залегнали при изготвянето на поддържания от вещото лице вариант на заключението му за липса на несъответствие. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,