Определение № 3519 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2157/2025 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ХДИ Ф. АГ Хановер ФР Германия срещу определение №396/22.07.25г. по в.ч.гр.д.№328/25г. на Окръжен съд Враца, с което, след отмяна на определение №925/23.05.25г. по гр.д.№4040/24г. по описа на Районен съд Враца, е прието на основание чл.11 §1 б.“б“ от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, че компетентен да разгледа делото, образувано по предявения от Н. В. И. срещу ХДИ Ф. АГ Хановер ФР Германия е Врачански районен съд, като делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, обосновавани с доводи, че въпросът за международната компетентност на съда за разрешаване на спора между страните е разрешен предходно, като с определение по в.ч.гр.д.№810/22г. по описа на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение на ВКС по ч.т.д.№1967/22г., е прието,че компетентен по иска за заплащане на застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, нанесени на собствения на ищеца лек автомобил, е съдът във ФР Германия. Оспорва се изводът на съда,че местоживеенето на ищеца е на територията на Република България, доколкото по лична карта е регистриран с постоянен и настоящ адрес в страната и има трудови договори с работодатели, които са със седалище в нея. Твърди,че в хода на разрешаването на възникналия спор относно компетентността на съда е категорично установено,че към датата на ПТП – 21.01.2021г. ищецът не е имал местоживеене на територията на Република България, а що се касае до трудовите му правоотношения, липсват данни за мястото му на работа, което е пречка да бъде направен категоричен извод относно местоживеенето му, тъй като функциите му могат да се осъществяват и дистанционно.Счита,че данните по делото сочат,че обичайното местопребиваване на ищеца към датата на настъпване на застрахователното събитие по смисъла на чл.48 ал.7 КМЧП е Германия, където същият се е бил установил да живее и работи, разполагайки със съответните регистрации и разрешителни, според местното законодателство и регистрирайки и застраховайки личния си автомобил. Поради това счита за ирелевантно обстоятелството, че същият е имал регистриран в страната постоянен и настоящ адрес. По тези съображения частният касатор моли за отмяна на обжалвания съдебен акт след допускането му до касационна проверка и за постановяване на ново определение, с което съставът на ВКС да приеме, че компетентен да разреши спора е съдът във ФР Германия,като прекрати образуваното пред българския съд производство. Претендира разноски.

Ответникът Н. В. И. е депозирал отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК, в който е изразил становище за недопустимост на частната касационна жалба по съображения,че определението на въззивния съд не е преграждащо развитието на делото, поради което е необжалваемо.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, за който с разпоредбата на чл.28 КМЧП е въведена изрична обжалваемост пред касационната инстанция по реда на чл.274 ал.3 ГПК при съобразяване разпоредбата на чл.278 ал.4 ГПК, според която правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Същата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което настоящият състав я намира за процесуално допустима. Поради това следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си съставът на Върховен касационен съд взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, Врачански окръжен съд е приел,че предметът на делото касае спорно правоотношение между частноправни субекти,от които ответникът е търговско дружество-застраховател със седалище и адрес на управление в друга държава-членка на Европейския съюз - Федерална Република Германия, поради което спорът по делото следва да бъде определен като такъв, касаещ частноправни отношения с международен елемент, съгласно чл.1 ал.2 КМЧП, а въпросът за международната компетентност на съда за произнасяне по него да бъде решен при съобразяване на Регламент № 1215/2012 на ЕП и на Съвета от 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения вр. чл.3 ал.1 КМЧП. С това е обосновал извод за неоснователност на доводите на ищеца-частен жалбоподател, че в случая намират приложение нормите на ГПК за обща местна подсъдност по чл.105 ГПК, за подсъдност на искове за непозволено увреждане по чл.115 ал.1 и ал.2 ГПК – по местоизвършване на деянието и по настоящия и постоянния адрес на ищеца, както и за подсъдност на исковете на потребителя по чл.113 ГПК, с оглед качеството на ищеца на потребител на застрахователна услуга по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП. Посочил е,че тези норми регламентират подсъдността на територията на страната, а международната компетентност се определя по разпоредбите на КМЧП и Регламент №1215/2012. Отказал е да сподели и възраженията му, че районният съд е разгледал недопустимо възражение на ответното дружество за липса на местна подсъдност на спора, тъй като същото е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ал.1 от ГПК, съгласно чл.119 ал.4 от ГПК, като се е позовал на разпоредбата на чл.28 КМЧП и на практика на ВКС, според които наличието на международна компетентност на съда е процесуална предпоставка за допустимост на иска и за нея съдът следи служебно, освен когато международен акт или акт на Европейския съюз не предвижда друго.

Съдът е съобразил разпоредбата чл.11 §1 б."б" от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., установяваща, че срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в друга държава членка в случай на искове, предявени от притежателя на полицата, застрахования или трето ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където ищецът има местоживеене, както и тази на чл.13 §2, според която членове 10, 11 и 12 се прилагат по отношение на искове, предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя, когато такива преки искове са разрешени. Взел е предвид,че според съображение 18 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила, от което е направил извод, че пострадалото лице може да предяви иск срещу застрахователя пред съда по своето местоживеене в държава-членка, когато такъв пряк иск е възможен и застрахователят е с адрес на управление на територията на друга държава-членка.

Съдът е констатирал,че в случая ищецът се е позовал на правото си да предяви иск в страната по местоживеенето си. Доколкото,с отпращащата норма на чл.62 §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, „местоживеенето“, като критерий за определяне на компетентността на съда, се определя от вътрешното право на сезирания съд, който в случая е българският съд, се делегира право на държавите членки да определят критериите за „местоживеене“ на физическите лица, съобразно правилата на националното им законодателство, съдът е развил съображения,че същността на този термин следва да се определи като „местопребиваване“ по смисъла на чл.48 ал.7 КМЧП, а не в смисъл на постоянен и настоящ адрес, визирани в Закона за гражданската регистрация, тъй като КМЧП е нормативният акт, който регламентира гражданските отношения с международен елемент и поради това при преценката на понятията, определящи критериите за преценка следва да се вземат предвид именно неговите разпоредби. Допълнително съдът се е позовал на практика на СЕС, според която „местопребиваването“ като критерий за връзката на едно лице с дадена държава е израз на стремежа да се осигури възможност на по-слабата страна да предявява искове там, където е нейният обичаен бит и семеен живот и където ще бъде по-удобно да осъществява правата си. Посочил е,че освен това според легалното определение на понятието „обичайно местопребиваване“, употребено в чл.48 ал.7 КМЧП, то не включва регистрационни и други формални елементи, а само указания за фактическите обстоятелства, които следва да бъдат установени от сезирания съд или от лицето, което твърди, че има обичайно местопребиваване на територията на дадена държава,които се свеждат до лични, професионални връзки с територията на тази държава, съобразяване на всички фактически обстоятелства, които могат да обосноват трайни връзки на лицето с държавата или намерението му да установи такива.

В конкретния случай съдът е приел за установено пред първоинстанционния съд, че регистрираните настоящ и постоянен адрес на ищеца са в Република България; че от друга страна в отправената до застрахователя заявка за изплащане на обезщетение ищецът е посочил адрес във Федерална Република Германия; че самият автомобил е регистриран там и че застрахователният договор, от който ищецът черпи правата си, също е сключен във Федерална Република Германия; че кореспонденцията между ищеца и застрахователя също е осъществявана на посочения от ищеца адрес във Федерална Република Германия; че същевременно от 2003г. до момента ищеца има сключени 14 броя трудови договори с работодатели, които имат седалище и адрес на управление на територията на Р. България,като както към датата на процесното ПТП – 21.01.2021г., така и към датата на предявяване на иска – 20.12.2024г., ищецът е бил в трудови правоотношения с такива работодатели, както и че последното му трудово правоотношение е възникнало на 23.02.2024г. и към датата на издаване на справката от ТД на НАП за тези обстоятелства то не е било прекратено. Констатирал е като установено от приложеното към частната жалба служебно удостоверение за дерегистрация от 09.05.2023г., издадено от регистрационната служба при [община] окръг Гифхорн, че ищецът е дерегистриран служебно на 24.08.2022г. от адреса в Германия, на който е бил регистриран.

Въз основа на тези данни съдът е намерил, че от фактическа страна превес имат данните за наличие на постоянно местопребиваване на ищеца към момента на подаване на исковата молба на територията на Р България, тъй като, изхождайки от характеристиките на термина „постоянно местопребиваване“, преценката къде е това местопребиваване следва да се определи от установените фактически връзки със съответното място, като е правно ирелевантно какво обичайно местопребиваване ищецът е имал към датата на възникване на застрахователното събитие, съответно – преди завеждане на делото. По тези съображения съдът е направил извод, че съобразно нормите на Глава ІІ раздел 3 на Регламент 1215/2012 и по-конкретно чл.11 §1 б."б", компетентен да разгледа делото е съдът в Р България и конкретно Районен съд – Враца и доколкото този му извод не кореспондира с крайния извод на първата инстанция,е намерил обжалваното прекратително определение за неправилно,поради което го е отменил и върнал делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор, позовавайки се на приложното поле по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на чл.280, ал.2 ГПК, е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според него са от значение за изхода на делото:

1.Определението на съда за прекратяване на дело поради неподсъдност задължително ли е и има ли сила на пресъдено нещо спрямо въпроса за подсъдността, като предотвратява повторно разглеждане на същия въпрос в друг съдебен процес, освен ако са налице промяна на обстоятелствата или законови предпоставки за ново разглеждане? След като съдът е решил,че делото не е подсъдно,този въпрос не е ли окончателно решен и може ли да бъде повдиган отново в същото производство или в последващ процес по същия спор;

2. Не следва ли при извършване на проверката за международната си компетентност съдът на съответната държава-членка да проверява тяхното наличие в описаната от Регламент /ЕС/ №1215/2012 последователност, при спазване принципа на специалната норма дерогира общата; изключителна компетентност /чл.24/; мълчаливо уредена компетентност /чл.26/; споразумение за избор на съда /пророгация на компетентност по чл.25/; компетентност по застрахователни, потребителски и трудови договори /раздели 3,4 и 5/; обща компетентност /чл.4 раздел 1/; специална компетентност /раздел 2 чл.7/?

3. По смисъла на Кодекса за международно частно право под обичайно пребиваване на физическо лице не следва ли да се разбира мястото,в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване? За определянето на това място не трябва ли да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен и/или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки?

4. Препратката в член 11 параграф 2 от Регламент № 44/2001 към член 9 параграф 1 буква б) не трябва ли да се тълкува в смисъл, че пострадалото лице може да предяви иск направо срещу застрахователя пред съда по своето местожителство в държава-членка, когато такъв пряк иск е възможен и застрахователят е с адрес на управление на територията на държава-членка? Това отнася ли се само относно прекия иск на пострадалото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“? Правилото за компетентност на съда по местоживеенето на ищеца отнася ли се и за страната по договор за имуществена застраховка?

Твърди се,че по първата група въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията,дадени от Върховен касационен съд в определения по т.д.№53181/15г. на ІІ т.о. на ВКС и в.ч.т.д.№432/23г. и в решението по т.д.№2463/22г. на І т.о. на ВКС.

Поставеният в т.2 въпрос частният касатор свързва с твърдението,че съдът следи служебно само за наличието на изключителната международна компетентност, предвидена в чл.24 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета. Приложимост на конкретна допълнителна предпоставка с така формулирания въпрос не сочи,нито обосновава.

Поставянето на третата група въпроси се обосновава с доводи за некоректност на направен от съда извод,че ищецът е с местоживеене в Република България, на базата на това,че същият притежава българска лична карта, има постоянен и настоящ адрес на територията на страната и са налични регистрирани трудови договори с работодатели, които имат седалище и адрес на управление в Република България. Изложени са аналогични на тези от частната касационна жалба съображения,че в исковата молба по предходно образуваното през 2021г. и впоследствие прекратено,поради липса на международна компетентност, съдебно производство ищецът сам е твърдял,че е адресно регистриран в Германия; че действително се установява,че към датата на ПТП той не е имал местоживеене в РБългария; че мястото на сключване на договора е също в Германия, които факти безалтернативно определят обичайното местопребиваване на ищеца на територията именно на Федерална република Германия. И тази група въпроси частният касатор не свързва с конкретно посочен от него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.т.1,2 или 3 ГПК.

По отношение на последната група въпроси частният касатор се основава на тезата си, че посочената в чл.чл.10,11 и 12 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета международна компетентност се отнася само за преките искове срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, но не и за исковете срещу застраховател по договор за имуществена застраховка. Позовава се на практика на СЕС, обективирана в решенията по дела С-106/17, С-652/20, С-463/06 и С-521/14, на които счита,че обжалваното определение на въззивния съд противоречи /чл.280 ал.1 т.2 ГПК/.

Като допълнителен аргумент жалбоподателят изтъква наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение, съгласно чл. 280 ал.2 предл.3 ГПК. Според него, при постановяването му съдът е формирал необосновани изводи, нарушавайки правилата на логическите връзки. Цитира текстове от съдържанието на определения на касационната инстанция по въпроса за приложимостта на това самостоятелно основание за достъп, без да излага конкретни съображения за наличието на очевидна неправилност по смисъла, възприет в тях.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на ВТАС на основание сочените от частния касатор предпоставки.

Не е налице основание за прилагане на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Определението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Оплакването за необоснованост на изводите, свързано с общото и бланкетно твърдение за нарушение на „правилата на логическите връзки“ не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност.

От поставените в изложението въпроси нито един не осъществява общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за допускане на въззивния акт до разглеждане по същество.

По първата група въпроси въззивният съд не се е произнасял, като не е коментирал наличието на предходно проведено друго съдебно производство, приключило с акт за прекратяването му, поради липса на международна компетентност на българския съд. Доколкото такова възражение ответното дружество е релевирало пред първата инстанция и въззивният съд е бил длъжен да го обсъди и без да е сезиран за това с частната жалба и отговора, съгласно приетото в ТР №6/15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, релевантен за изхода на спора би бил поставен от частния касатор съответен процесуален въпрос, но такъв не е формулиран.

Въпросът под т.2 от изложението изобщо не е бил включен в предмета на конкретния спор, възникнал пред първата инстанция относно наличието ,респ. липса на международна компетентност. Частният касатор и не обосновава връзката на такъв въпрос с предполагаем друг изход на спора. Конкретното правоотношение не попада сред случаите, предвидени в чл.24 от Регламент /ЕС/ №1215/2012, за които е предвидена изключителна компетентност; не се твърди страните да имат уговорка относно съда, компетентен да решава възникналите между тях спорове; чл.26 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 предполага приложимост извън останалите, предвидени в регламента хипотези и то при липса на оспорена от ответника международна компетентност на съда, пред който той е бил призован и се е явил; общата и специалната компетентност, предвидени в чл.4 и чл.7 от регламента се изключват от предвидената в раздел 3 от регламента компетентност по дела във връзка със застраховане, чиито разпоредби именно са съобразени от въззивния съд. Поради това въпросът не осъществява общото изискване за достъп, предвидено в чл.280 ал.1 ГПК. Наред с това частният касатор не е обосновал с него конкретна допълнителна предпоставка в която и да било от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1,2 и 3, които само бланкетно е посочил в началото на изложението си.

По третата група въпроси въззивният състав се е произнесъл,но в съответствие с целта на поставянето им. Същият е посочил, като се е позовал на разпоредбата на чл.48 ал.7 КМЧП, към която препраща чл.62 §1 от регламента, че терминът „местопребиваване“ не включва регистрационни и други формални елементи, а определянето му изисква съобразяване и преценка на всички конкретни обстоятелства, които могат да обосноват трайни връзки на лицето с държавата или намерението му да установи такива. Именно тези обстоятелства са били изследвани от състава на окръжния съд, който на базата на установените по делото данни, че към датата на завеждането на исковата молба ищецът вече е бил дерегистриран адресно от местопребиваването си в Германия и, при установен в България постоянен и настоящ адрес, е бил страна по възникнало и непрекратено трудово правоотношение, е направил и решаващия си извод,че към релевантния за извършването на преценката за допустимост на иска момент /съгласно чл.28 КМЧП международната компетентност е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните положителни такива/ ищецът има обичайно местопребиваване в страната, което обуславя и компетентността на българския съд да разгледа и разреши правния спор между страните. И тези въпроси частният касатор не е обвързал с конкретно посочен допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.т.1,2 или 3 ГПК, поради което и с тях не може да бъде обоснован търсения достъп до касационна проверка.

Последната група въпроси нямат никаква връзка с мотивите на въззивния съд, тъй като Регламент /ЕО/ №44/2001г. на Съвета не е бил обсъждан от него като приложимо към случая право. Сочената с въпросите практика на СЕС не следва да бъде поради това предмет на преценка за наличие на допълнителната хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, дори и да касае разрешения, свързани с приложимостта на Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета, доколкото въпрос в съответния смисъл по приложението му не е формулиран.

С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение