Определение № 772 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1593/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, чрез пълномощника му адв. юрк. П. Д., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 452/04.07.2023 г., постановено по в. т. д. № 631/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 15 с-в, с което е потвърдено решение № 260316/04.05.2022 г., постановено по т. д. № 1133/2020 г. по описа на СГС, ТО, VІ-8 с-в, с което изцяло са уважени предявените от „Филкаб“ АД, „Ел Контрол“ ЕООД и „ Ел-Тест“ ЕООД срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД – при възникнала активна солидарност, за заплащане на сумата от 255281,16 лв., представляваща остатъкът от уговореното възнаграждение за извършване на СМР - за изграждане на нова кабелна линия 110 кV „Кипарис“, от подстанция „Загорка“ до подстанция „Траяна“ по договор от 09.02.2017 г., ведно със законната мораторна лихва върху главницата от подаване на исковата молба - 23.01.2020 г., до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – в противоречие с правилата на логическото мислене въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че изпълнителят е осъществил работата, предмет на процесния договор за изработка, без забава, като е приел, че нейното осъществяване извън договорените между страните срокове се дължи на обективни обстоятелства, които не могат да се вменят във вина на изпълнителя. Необосноваността на този фактически извод е довела до неправилно прилагане на материалния закон – въззивният съд е оставил без уважения своевременно релевираното като защитно процесуално средство компенсаторно възражение с насрещно предявеното парично вземане, представляващо обезщетение за неточно изпълнение на поетите от изпълнителя договорни задължения в темпорално отношение, което възлиза на уговорената мораторна неустойка - в размер на неизплатената част от уговореното възнаграждение за осъществените по договора за изработка СМР. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, изразена в тях, изследвайки общия смисъл на договора, обстоятелствата, при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му, включително отделните уговорки на страните, съдържащи се както в договора, така и в други съглашения между същите, като обсъди и вземе предвид всички приети за безспорни факти и обстоятелства по делото от значение за изясняване волята на страните?“ и 2. „Следва ли при постановяване на решението въззивният съд да вземе предвид и да обсъди всички приети и относими по делото доказателства в тяхната цялост, в това число приетото от съда заключение на назначената от първата инстанция тройна съдебно-техническа експертиза, включително и дадените във връзка с нея обяснения на вещите лица, с оглед установяване на релевантните по делото факти, а не избирателно само някои от тях, и да игнорира тези, които биха довели до различен фактически и правен извод?“. Ответниците по касационната жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 09.02.2017 г. между „Обединение Кипарис“, като изпълнител (по своето правно естество то представлява гражданско дружество по смисъла на чл. 357 ЗЗД, в което ищците са съдружници; създадено е с цел участие в процедура за възлагане на обществена поръчка, обявена от възложителя по ЗОП „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД) и „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, като възложител, е сключен договор за обществена поръчка № 006-МЕР/09.02.2017 г., с предмет „Изграждане на нова КЛ 110кV „Кипарис“ от п/ст „Загорка“ до п/ст „Траяна“, при уговорено възнаграждение в размер на 3258908,41 лв. с ДДС. В клаузата на чл. 3.1. от договора е уговорено, че заплащането на извършените видове СМР ще се извършва ежемесечно в размер на 95% от фактурираната стойност на изпълнените видове работи, в срок до 30 календарни дни, след представяне на определени документи. Срокът за цялостното изпълнение на уговорената работа (доставка на материали и съоръжения, съгласуване на изключвания и др. и изпълнение на СМР) е общо 150 календарни дни, в това число 90 календарни дни за подготвителни дейности, считано от датата на подписване на протокола за предаване и приемане на одобрените проекти и разрешение за строеж – обр. № 1 от Наредба № 3/31.07.2003 г. на МРРБ, и 60 календарни дни за изпълнение на СМР, считано от датата на подписване на протокола за откриване на строителната площадка - образец 2а от тази Наредба. В клаузата на чл. 4.3. от договора страните са уговорили конкретни обстоятелства, които обосновават възможността уговорените срокове за изпълнение да бъдат спрени: 1) възложителят да е наредил временно спиране на всички видове работи или на вид работа, която обективно налага забавено изпълнение и на други видове работи; 2) когато държавни компетентни органи или извънредни събития наложат или предизвикат временно спиране на работа и 3) когато строежът е спрян за времето от датата на подписване на акт обр. № 10 за спиране на строителството до момента на подписване на акт обр. № 11 за продължаване на строителството по Наредба № 3/31.07.2003г. на МРРБ. Анализирайки събраните по делото писмени доказателствени средства - актовете за приемане на строежа, въззивният съд е обосновал правното съждение, че възложената работа е приета без възражения от възложителя, поради което е настъпила изискуемостта на правното задължение за заплащане на уговореното възнаграждение. Не е спорно между страните, че част възнаграждението е заплатено на изпълнителя, като остатъкът от него възлиза на исковата сума - 255281,16 лв., която е предмет на релевираното от ответника компенсаторно възражение с насрещно предявеното материално право, представляващо мораторна неустойка (начислена с изпратения с писмо изх. № ЕСО-2518/15.03.2019 г. протокол № 13/14.03.2019 г.). Въззивният съд е счел, че това компенсаторно възражение е достатъчно ясно, поради като е приел, че то е заявено като прихващане с неизплатената част от задължението по договора (в писмото, адресирано до ДЗЗД „Обединение Кипарис“, било посочено, че в случай че неустойката не бъде заплатена по сметка на „ЕСО“ ЕАД, то тя ще бъде прихваната от задържаната сума от 5% по извършени плащания съгласно чл. 14.3. от договора). Съобразявайки тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 2/18.03.2022 г. по т. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е изяснил, че макар и ответникът да се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, когато този правопогасителен способ не се е осъществил, това изявление трябва да се разгледа като възражение за съдебно прихващане. Като е достигнал до правния извод, че съдебно предявеното компенсаторно възражение е своевременно въведено в настоящия исков процес, апелативният съд е съсредоточил своята правосъдна дейност относно преценката дали съществува заявеното насрещно вземане, представляващо мораторна неустойка. Апелативният съд е обсъдил материалните предпоставки, обуславящи приложението на правната норма, уредена в чл. 83, ал. 1 ЗЗД, на която ищците се позовават, за да бъде освободен изпълнителят по процесния договор за изработка от отговорността за забавено изпълнение, а именно трябва да бъде изяснен въпросът дали забавянето е в резултат на непредвидени за изпълнителя обстоятелства и дали е налице такова поведение на кредитора, представляващо неизпълнение на негови задължения по договора, което да е станало причина за неизпълнението или забавеното изпълнение на длъжника. За да породи правни последици, липсващото кредиторово съдействие трябва да е единствената причина за неизпълнение на договора. Въззивният съд е счел, че липсата на предварително съгласуване на проекта с Министерство на културата, каквото изискване е предвидено в чл. 83, ал. 1, т. 2 ЗКН, представлява виновно неизпълнение на задължението на възложителя да предостави на изпълнителя проект, който е годен за изпълнение и е в съответствие с всички законови изисквания. По делото се изяснявало, че писмо за съгласуване на проекта е изпратено едва през м. 09.2017 г., т.е. повече от един месец след започване на строежа, а самото съгласуване е осъществено в края на м. 02.2018 г. При така приетите за установени факти апелативният съд е достигнал до правното съждение, че липсата на такова съгласуване е довела до невъзможност своевременно да бъдат започнати работите в участници 3 и 4, а след тяхното начало - по време на археологическото наблюдение, до забавяне в работата поради необходимостта да се извършва внимателно изкопаване на земните маси и постоянното спиране на тази дейност при откриването на археологически находки (тези факти се доказвали от показанията на свидетелите Н. и А.). Археологическото наблюдение е могло да бъде осъществявано само ако се извършват СМР, които да предхождат археологическото проучване, при което СМР следва да бъдат спрени. Поради тези обстоятелства въззивният съд е приел за неоснователен правният довод на възложителя, че за периодите, през които е било нужно спиране на работите поради необходимостта от археологически дейности, срокът е бил спрян с подписаните актове обр. 10. От заповед на министъра на културата № РД 09-885/26.09.2018 г. се установявало, че едва след нейното издаване участъците, попадащи в археологическия резерват, са били освободени за полагане на кабели при спазване на дадените препоръки. А уговореният между страните срок за изпълнение е бил изтекъл още преди второто спиране на СМР с акт. обр. № 10, поради което въззивният съд е заключил, че забавата има връзка с липсата на съгласуване на проекта с Министерство на културата. От друга страна, апелативният съд е приел за установено, че са възникнали и други обстоятелства, които са причинили забавяне на изпълнението – и те били вследствие на действия на кредитора, поради което не могат да се вменят във вина на изпълнителя. В хода на строителството е било наложително да се промени трасето, като се вземат нови проектни решения, свързани с констатирани на място несъответствия - с отбелязаното на проектите и действителната ситуация на място. Именно от приложените протоколи от работни срещи между страните се изяснявал правнорелевантният факт, че страните по договора са констатирали необходимост от даване на нови проектни решения за изпълнение на проекта – следвало е те да бъдат изпълнени от проектанта, но очевидно тази дейност не е била осъществена, след като след изтичането на определените в протоколите срокове се е налагало отново да бъдат давани нови срокове за извършване на същите задачи. От показанията на свидетеля П. - ръководител на местното поделение на възложителя, се изяснявало, че решаването на проектния проблем за преминаване на кабела покрай Митрополията е съвпаднало с работата на служителите на музея. Тъй като осигуряването на проект, който е годен за изпълнение, е било задължение на възложителя, то констатираната необходимост от преработката му, макар и за малки участъци, било неразривно свързана с възможността изпълнителят да осъществи своите задължения. Този фактически извод се подкрепял и от заключението на тройната СТЕ, съгласно което са открити съответните проектни решения едва след като на практика проектът е бил завършен. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение за приложимостта на разпоредбата на чл. 83 ЗЗД - забавеното изпълнение на възложените СМР е било в причинна връзка с поведението на възложителя, изразяващо се в неизпълнение на задължението му по чл. 83, ал. 1, т. 2 ЗКН за съгласуване на изготвения проект за изграждане на кабелна линия преди началото на строителството и несвоевременното осигуряване на адекватни проектни решения във връзка с възникнали в хода на изпълнението препятствия. В този смисъл, длъжникът следва да бъде освободен от отговорността за забавено изпълнение, която би могла да се ангажира чрез уговорената неустойка, поради което ответникът не е установил в процеса на доказване, че е породено твърдяното от него насрещно парично вземане, с което е поискал да се извърши съдебно прихващане с предявеното от ищеца притезание, представляващо остатъчният размер на дължимото възнаграждение за извършената от изпълнителя и приета без възражение от възложителя работа. Въз основа на така изяснените правни доводи въззивният съд е счел предявения иск за реално изпълнение за основателен, поради което изцяло е потвърдил първоинстанционното решения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения от касатора първи процесуален въпрос е формирана константна практика на ВКС, съгласно която установяването на действителната воля на страните, изразена в съответния договор или клауза, следва да се осъществява съобразно тълкувателните способи, уредени в чл. 20 ЗЗД, вкл. чрез извършване на систематическо и целево тълкуване на изразеното от страните съгласие. В този смисъл са и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 50116/18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1247/2021 г., I т. о., ТК, в което е даден следният правен отговор: „От изрично посочените в чл. 20 ЗЗД критерии, по които се осъществява тълкуването на договора, се извежда принципът, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. На тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна“ и Решение № 50035/15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5039/2021 г., IV г. о., ГК. А по въпроса, свързан с процесуалното задължение на въззивния съд (при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, както при анализиране на всички събрани по делото доказателства, вкл. и фактическите (доказателствените) изводи, до които са достигнали приети съдебни експертизи) да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК), е създадена задължителна практика – т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК: „Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция“. Следователно, при вече установена практика на ВКС по тези правни въпроси не е доказана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл, нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД (по отношение на уредените в нея критерии за тълкуване на действително изразената воля от страните по договорното правоотношение), както и в чл. 269, изр. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически правни институти, са ясни и непротиворечиви. Дали при осъщественото от въззивния съд тълкуване на действителната воля на страните при сключване на процесния договор за изработка, респ. при допълнителните отношения, свързани със спирането на процесните СМР при предприемане на действия по изследване и съхраняване на открити впоследствие археологически находки, както и при извършване на самостоятелния анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба – „Филкабел“ АД, има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 17820 лв. с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд