Определение № 691 от 22.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2320/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Строй - Трейд 99“ ЕООД и „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД срещу решение № 407 от 15.06.2022г. по в.т.д. № 181/2022г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 901246 от 29.11.2021г. по т.д. № 98/2020г. на Окръжен съд - Благоевград за прогласяване за недействителен по отношение на държавата, по иск на главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП София, договор за цесия от 02.08.2019г., с който „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД е прехвърлило на „Строй - Трейд 99“ ЕООД ЕООД вземания от [община] в общ размер от 1 375 534. 45 лева срещу заплащане на цена от 1 100 000 лева, като прехвърлените вземания са били потвърдени с влезли в сила решения на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата по в.а.д. № 160/2017г. и по в.а.д. № 159/2017г.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо. Окръжен съд – Благоевград е квалифицирал наведените в исковата молба обстоятелства и искането за прогласяване за относително недействителна на процесната сделка по чл. 216, ал. 1, т. 4 и т. 6 от ДОПК, без да сочи в диспозитива коя хипотеза приема за основателна. Въззивният съд, предвид нормите, действащи към датата на завеждане на иска, е обосновал неправилност на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация и е потвърдил решението му на основание чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД. Фактите, обосноваващи исковете, обаче са различни. По чл. 216, ал. 1 от ДОПК е налице намерение за увреждане и обективна свързаност, а по чл. 216, ал. 3 от ДОПК – оборима презумпция за знание на третото лице, които са различни факти. Първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите по чл. 216, ал. 1 т. 4 и т. 6 от ДОПК, произнасяйки се по непредявен иск.

Също съгласно изложеното в касационната жалба е бил нарушен материалният закон. Въззивният съд последователно е изследвал фактическия състав по чл. 135 от ЗЗД при наличие и на оборимата презумпция по чл. 216, ал. 3, изр. 2 от ДОПК, като е намерил, че всички тези елементи са изпълнени, съгласно § 1, т. 3, б.“а“ от ДР на ДОПК (че едноличният собственик на капитала на „Строй Трейд-99“ ЕООД Г. В. К. е дъщеря на В. Г. К., едноличен собственик на капитала на „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД). Не може да се приеме обаче, че е доказано знание заради свързаност. Презумпцията не важи, когато физическите лица, изразяващи волята на юридическото лице, са различни правни субекти. Неубедителни са аргументите по отношение на елемента „увреждане“ от състава на чл. 135 от ЗЗД. Вземането към [община] е непогасено с години, а цедентът е получил значителна сума срещу прехвърлянето. Не са съобразени доводите на касаторите относно погасяване по давност на задълженията.

Според касаторите въззивният съд е допуснал още съществено нарушение на процесуалните правила и не е дал указания на въззивника „Строй - Трейд 99“ ЕООД да организира защитата си, като ангажира доказателства в посока „незнание“, макар и да се приеме, че цедентът и цесионерът са свързани лица. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. С решението се е стигнало до процесуална изненада на една от страните, което съществено нарушава правото й на защита.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, които попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По-конкретно поставените от касаторите въпроси са:

1. Кои лица се приемат за свързани по смисъла на § 1, т. 3, б.“м“ от ДР на ДОПК и отнася ли се разпоредбата за търговски дружества, т.е. за юридически лица, при които собствениците на капитала и управителите са съпрузи и/или роднини по права линия от първа степен?

Касаторите сочат, че по отношение на този въпрос е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото точното прилагане на закона и развитието на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона.

2. При неправилна правна квалификация, допусната от първоинстанционния съд, довела и до неправилно разпределение на доказателствената тежест, длъжен ли е въззивният съд да даде нарочни нови указания по доказателствената тежест, в частност да укаже на въззивника, че трябва да обори презумпцията за знание по чл. 216, ал. 3, изр. 2 от ДОПК?

Касаторът сочи, че решението на въззивния съд в случая е в нарушение с т. 2 от ТР № 1/2013 по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че субективният елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД е установен единствено на база констатираното родство, без да укаже на въззивника „ Строй - Трейд 99“ ЕООД, че трябва да ангажира доказателства, че третото лице по атакуваната сделка, макар и свързано лице (ако се приеме за свързаност), не е знаело за увреждането. Съдът, позовавайки се само на установеното родство, е потвърдил първоинстанционното решение, приемайки за доказан от ищеца фактическият състав на нормата на чл. 216, ал. 3 от ДОПК, като така се е стигнало до нарушаване на задължителна практика на ВКС по тълкувателни дела.

От насрещната страна по жалбата главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при Национална агенция за приходите, Териториална дирекция София, процесуален субституент на държавата, не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първоинстанционното производство е било образувано въз основа на искова молба от 23.06.2020г. на И. П. П., главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при Териториална дирекция София на Национална агенция за приходите. Съгласно изложеното в молбата ЕТ“А. Стил-99-И. Г.“ е имала вземания към [община] по договор за строителство от 09.01.2009г. Вземанията са били установени в размер от общо 1 375 534. 45 лева съгласно арбитражни решения на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата по в.а.д. № 160/2017г. и по в.а.д. № 159/2017г. Едноличният търговец е имал и публични задължения в особено големи размери, формирани от подадени 17 броя конкретно посочени в исковата молба декларации за времето от 15.01.2012г. до 14.11.2014г. (за задължителни осигурителни вноски и ДДС). „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД е правоприемник на ЕТ“А. Стил-99-И. Г.“ след сключен договор за продажба на търговско предприятие от 17.04.2014г. На 02.08.2019г. вземанията на „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД към [община] са били цедирани на „Строй – Трейд 99“ ЕООД за сума от 1 100 000 лева по сключен писмено Договор за прехвърляне на вземане. Публичните задължения на едноличния търговец, преминали към „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД, не са били погасени, а с цел събиране на неплатените задължения срещу „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД е било образувано изпълнително дело №[ЕИК]/2018г. по описа на ТД на НАП София. При тези изложени обстоятелства от публичния изпълнител е било поискано обявяването на договора за цесия от 02.08.2919г. за недействителен спрямо държавата поради това, че цедентът е знаел, че има непогасени публични задължения (на дружеството на 24.08.2018г. е било връчено съобщение за доброволно изпълнение, с което е било уведомено за образуваното изпълнително дело, като са описани всички декларации), както и цесионерът „Строй – Трейд 99“ ЕООД е бил представляван от Г. В. К., дъщеря на В. К. Г. - управител и едноличен собственик на капитала на „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД, при което е налице оборима презумпция за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и от цесионера „Строй – Трейд 99“ ЕООД. Презумпцията е приложима по отношение на юридически лица. Към датата на исковата молба публичните задължения на „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД са били определени в размер на 521 795. 28 лева, а искът е бил квалифициран от ищеца като такъв по чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД.

В отговора на исковата молба от името на „Строй – Трейд 99“ ЕООД е било възразено, освен другото, че дружеството не е имало знание, че са били налице задължения при условия на солидарност от прехвърлителя на търговското предприятие, преминали като задължение към купувача „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД, на свой ред прехвърлител на облигационното вземане към общината.

С проектодоклад по делото от 02.11.2020г., потвърден и в първото открито съдебно заседание като окончателен, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран със специален иск по чл. 216, ал. 1 т. 4 от ДОПК, в редакцията на разпоредбата към датата на сключване на договора за цесия, при който намерението за увреждане, като елемент от състава на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, не включва такова намерение у лицето, с което длъжникът е договарял, и в тази хипотеза липсва правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, че когато сделката е възмездна лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. При иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 е дадена по-силна защита на кредитора от тази по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Поради тези съображения първоинстанционният съд е приел, че указания на касаторите по доказателствата, включително на „Строй – Трейд 99“ ЕООД за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД (чл. 216, ал. 3, изр. 2 от ДОПК) относно знание за увреждането на кредитора, не следва да бъдат давани. Въпреки това е било указано установяването на правоизключващото възражение на „Строй – Трейд 99“ ЕООД за липса на знание за публични задължения на цедента към държавата към датата на сключване на договора за цесия, определено като добросъвестност на „Строй – Трейд 99“ ЕООД.

С постановеното първоинстанционно решение искът на държавата, чрез главния публичен изпълнител за прогласяване за недействителен на сключения между „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД и „Строй – Трейд 99“ ЕООД договор за прехвърляне на вземания от 02.08.2019г. (договор за цесия) е бил уважен. Обсъждани са били обстоятелства по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, както и допълнително по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, но е приел правна квалификация на иска по чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД, предвид редакцията на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК до допълнението й с ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г., която е изключвала оспорване на сключени след датата на деклариране на публични задължения сделки (в исковата молба публичните задължения на прехвърлителя по атакуваната сделка са били посочени като формирани от подадени декларации – образец 6 и справки – декларации по ЗДДС). Възприето, с позоваване на трайната съдебна практика, е било, че при непроменени фактически твърдения и петитум, ако въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно положение, а не да обезсилва първоинстанационното решение с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация.

При дадената квалификация по чл. 216, ал. 1 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД, искът на публичния изпълнител е бил уважен въз основа на приети като установени обстоятелствата, че от ЕТ“А. Стил-99-И. Г.“ са декларирани публични задължения, „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД, придобил търговското предприятие на едноличния търговец, отговаря солидарно за тях съгласно чл. 15, ал. 3 от ТЗ, налице е увреждане на кредитора, както е всяко разпореждане, с което отделен имуществен обект се изважда от патримониума на длъжника или се намалява неговата пазарна цена, както и оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, намира приложение и по отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД. Наличието на свързани лица по смисъла на чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД, вр. § 1, т.3 б.“а“ и б.“д“ от ДР на ДОПК следва да се приеме и когато длъжник на държавата е търговско дружество и родството по права линия е между неговите единствени съдружници и управители, и контрагентите по сделката. Също съгласно възприетото от въззивния съд знание за увреждането на кредитора е доказано както у цедента, така и у цесионера. Тази презумпция за знание не е оборена, като тежестта за доказване е за ответниците. Те следва да докажат незнание, което в случая не е било сторено.

Във въззивното решение е било посочено още, че погрешната правна квалификация не се е отразила на извършения от първостепенния съд доклад по чл. 146 от ГПК, както и на разпределената доказателствена тежест. На приобретателя по сделката е указана изрично доказателствената тежест за установяване на правоизключващото му възражение за липсата на знание за публични задължения на цедента към държавата към датата на сключването на договора за цесия. Липсата на указания за установяване на твърдяната от ищеца свързаност между ответниците не опорочава доклада, тъй като наличието на роднински връзки между физическите лица – управители на дружествата по атакуваната сделка не е била спорна между страните.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касаторите въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е обсъждал като приложими обстоятелства по § 1, т. 3, б.“м“ от допълнителните разпоредби на ДОПК относно свързаността – лица, които участват пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго лице или лица, поради което между тях могат да се уговорят условия, различни от обичайните, а обстоятелства по § 1, т. 3, б.“а“ от допълнителните разпоредби на ДОПК относно свързаните лица роднини по права линия, във връзка с чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и чл. 216, ал. 3, изр. 2 от ДОПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

При формулирания от касаторите първи въпрос не е изпълнена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за касационното обжалване, също съгласно тълкуването в Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. (т.4), дори при съобразяване на възприетото в решението, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Вторият поставен от касаторите въпрос е процесуалноправен, от значение за изхода на спора, тъй като дадената от въззивния съд правна квалификация на иска на главения публичен изпълнител, процесуален субституент на държавата, срещу касаторите е по чл. 216, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 135 от ЗЗД, при приета от първоинстанционния съд друга правна квалификация на фактите и обстоятелствата по исковата молба на публичния изпълнител, а твърдението на касаторите е за задължение на въззивния съд да даде указания на „Строй – Трейд 99“ ЕООД, цесионер по договора за цесия от 02.08.2019г., като възмездна сделка, да обори презумпцията за знание за увреждане по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и чл. 216, ал. 3, изр. 2 от ЗЗД, каквито указания не били дадени.

Не е налице обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване в тази част, тъй като липса вероятност въззивното решение да е постановено в противоречие с приетото по т. 2 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно постоянната практика на Върховния касационен съд отчуждаването на длъжниково имущество винаги води до обективно намаляване възможностите на кредитора да се удовлетвори. Осъществената сделка с имуществото на длъжника е увреждаща поради това, че за удовлетворяване на дълга служи цялото имущество на длъжника и той не разполага с правна възможност да посочва от коя движимост или недвижимост ще следва да се удовлетвори кредиторът. Поради това, също съгласно съдебната практика, знанието за увреждане се приема като съзнание, че в резултат на действието (правна сделка) съществува възможност да се възпрепятства кредиторът да се удовлетвори от стойността на имота. В този смисъл са например Решение № 181 от 04.11.2016г. по т.д. № 2372/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 50 от 12.05.2017г. по т.д. № 731/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 189 от 17.01.2018г. по т.д. № 2646/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Т.е. знанието за увреждане обхваща знанието на длъжника, а когато действието е възмездно – и на лицето, с което той е договарял, за наличие на задължение на длъжника и за извършеното от него действие (правна сделка).

В случая знанието на „Строй – Трейд 99“ ЕООД, цесионер по договора за цесия от 02.08.2019г., за сключването на тази сделка е безспорно, а относно наличието на публични задължения към цесионера още с подадения отговор на исковата молба дружеството е възразило, че не е имало знание, че за цедента „Инерт Бетон Комерс“ ЕООД са съществували публични вземания, дължими при условия на солидарност. Във връзка с това възражение от първоинстанционния съд с доклада по делото е било указано, че в тежест на „Строй – Трейд 99“ ЕООД е да установи добросъвестността си. Поради тези дадени указания въззивният съд не е извършил повторно разпределение на доказателствена тежест в хипотезата на дължимото обратно доказване по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, разпоредба, приета като приложима при също неоспорения от „Строй – Трейд 99“ ЕООД факт за роднинска връзка между физическите лица – управители на дружествата по договора за цесия.

Липсва вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Произнасянето от страна на въззивния съд е съответно на твърденията и исканията в исковата молба. Самите касатори също излагат, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск - по фактите по чл. 216, ал. 1 т. 4 и т. 6 от ДОПК, а не, че такова е произнасянето от страна на въззивния съд.

По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът