Определение № 1529 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2087/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “ДЗИ - Общо застраховане“ЕАД срещу решение №491 /17.07.2023 г. по т.д.№486/22 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №261540/24.11.2021г. по т.д.№279/20г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на „Дилов инвест“ЕООД по иск с правно основание чл.229 КЗ/отм./ вр. чл.249 т.3 КЗ/отм./ сумата 44 087,54 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени му имуществени вреди по задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството по отношение на обект – апартаментен хотел „Ялта“ [населено място], ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба, както и в частта, с която, след отмяна на решението на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, „ДЗИ - Общо застраховане“ЕАД е осъдено да заплати на „Дилов инвест“ЕООД още 11 021,89 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост на съдебния акт. Касаторът счита, че при произнасянето си въззивният съд неправилно въззивният съд е приел за установено по делото,че увреденото лице, възложител по договора за строителство - „Ивтур“ООД е удовлетворено от ищеца, приемайки в нарушение на процесуалните правила за допустими представени във въззивното производство писмени доказателства, които е кредитирал, за да стигне до този извод. Несъответно на фактите по делото и поради това неправилно, според него, е приетото от въззивния съд,че с отговора на исковата молба ответникът не е направил правоизключващо възражение, основано на твърдения за съзнателно неточно обявено обстоятелство от страна на застрахования; че е неоснователно възражението на ответното дружество,че застрахователят отговаря само за тази част от вредите, които се дължат на виновното поведение на неговия застрахован, но не и на другите участници в строителството, въпреки,че по делото са налице данни за още 5 лица, изпълнявали строителни работи на обекта; че застрахователят дължи и начислените върху цената на необходимите строително-монтажни работи печалба и ДДС в общ размер 11 021,89 лв.; че е неоснователно възражението за недължимост на законна лихва върху сумата. Касаторът поддържа,че съдът е разрешил спора,допускайки съществени процесуални нарушения, като е приел във въззивното производство писмени доказателства н отклонение от правилото на чл.226 ал.1 ГПК и при липса на предпоставки за прилагане на някое от предвидените в чл.266 ал.2 и ал.3 предпоставки, както и,че е приел наличие на непълен доклад от първата инстанция при липса на направено от страните оплакване в този смисъл. По тези съображения касаторът е поискал въззивното решение да бъде отменено, а искът отхвърлен изцяло. В касационната жалба и в допълнително представеното писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди,че въззивният съд е допуснал отклонение от практиката на ВКС, обективирана в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №60148/19.07.2021г. по въпросите: 1. Следи ли служебно въззивният съд за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото?; В случай че страната не е релевирала в жалбата/отговора на жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при постановяване на доклада по делото, следва ли въззивният съд да извърши служебна проверка за законосъобразност на този акт? И Ограничен ли е въззивният съд от заявените от страната в жалбата/отговора на жалбата оплаквания при проверка на правилността на първоинстанционното решение, конкретно – при проверката за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото? Твърдейки,че въззивният съд не се е произнесъл в решението си по наведените от него във въззивната му жалба доводи, че удовлетворяването на увреденото лице не се установява от нотариалната покана, съдържаща изявление за прихващане и разписката към нея, представени в първоинстанционното производство, както и от представените във въззивното такова от ищеца писмени доказателства, тъй като същите не установяват наличието на твърдените насрещни задължоения на „Ивтур“ООД спрямо ищеца; че не е обсъдил по същество доказателствената стойност на тези доказателства и не се е произнесъл по възражението относно началната дата на законната лихва, касаторът счита,че при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК въззивният съд е разрешил въпросите: 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; Въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени доводи във връзка с наведените в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?; За задължението на въззивната инстанция да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК? Сочи като релевантна за разрешаването на тези въпроси практика на ВКС, обективирана в ППВС №1/53г., ППВС №7/65г., ППВС №1/85г., ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решения,постановени по реда на 290 ГПК, по т.д.№505/17г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№2435/16г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№811/12г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1544/14г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№2483/14г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1618/14г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№3768/14г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№2220/15г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№3177/20г. на ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№2145/20г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№2008/20г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№4079/19г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№4404/19г. на ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№3827/19г. на ІV г.о. на ВКС. Като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото касаторът формулира въпроси, които, според него са от значение за изхода на делото и са били разрешени от въззивния съд: 3. Какъв е обемът на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“,вкл. задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, спрямо застрахованото лице, в хипотезата на чл.229 от Кодекса за застраховането /отм./, респ. чл.435 от Кодекса за застраховането /в сила от 01.01.2016г./ когато е налице солидарна отговорност между лицата, които носят отговорност за настъпване на събитието, от което са причинени вреди на увреденото лице или когато събитието е причинено от неколцина – пълен /т.е. застрахователят отговаря за всички вреди, за които застрахованото лице е платило обезщетение на увреденото лице/ или съответстващ на дела на застрахованото лице към настъпването на вредите /т.е. застрахователят отговаря само за тези вреди, които са в причинна връзка с поведението на застрахованото лице/? и 4. При наличие на влязло в сила решение, с което е ангажирана отговорността на застрахования за вредите, причинени на третото увредено лице и е определен размерът на същите, следва ли да се приеме,че тези въпроси са разрешени между застрахования и неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“,вкл. задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“, по иск с правно основание чл.229 от Кодекса за застраховането /отм./, респ. чл.435 от Кодекса за застраховането /в сила от 01.01.2016г./ с влязло в сила съдебно решение и не могат да бъдат пререшавани, когато е налице солидарна отговорност между лицата, които носят отговорност за настъпване на събитието, от което са причинени вреди на увреденото лице или когато събитието е причинено от неколцина? Приложимостта на допълнителния критерий, сочен с въпросите в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът обосновава с доводи за липса на съдебна практика, която да дава отговор на тях, който е приложим към застраховките на професионалната отговорност. Ответникът по касационната жалба „Дилов инвест“ЕООД, в депозиран в законоустановения срок писмен отговор, се е противопоставил на допускането до касационен контрол на решението на САС с доводи за липса на обосновани предпоставки за това. Поискал е да бъде постановен отказ за допускане на касационното обжалване, евентуално – решението да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноските за производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на разглеждането на касационната жалба по същество настоящият състав съобрази следното: С постановеното от него решение Софийският апелативен съд е споделил и препратил към мотивите на първоинстанционния съд досежно установената пред него фактическа обстановка, с които е прието,че на 03.01.2013г. страните по делото са сключили договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството“ по чл.171 ЗУТ с ретроактивна дата от 04.01.2008г., ежегодно подновяван без прекъсване, съгласно чл.172 ал.4 ЗУТ до 11.10.2016г. включително, когато е била сключена последната застрахователна полица; в срока на действието на договора с нотариална покана от 02.11.2015г. във връзка със строителството на обект – апартаментен хотел „Ялта“ [населено място] възложителят „Ивтур“ООД уведомил ищеца /изпълнител по договора за СМР/ за настъпили в гаранционните срокове дефекти, описани в съставен в присъствието на представители на двете страни констативен протокол; във връзка с това било проведено инициирано по иск на възложителя срещу ищеца – изпълнител съдебно производство по т.д.№1400/17г. по описа на ОС Варна с участието на ответника – застраховател като трето лице-помагач на страната на „Дилов инвест“ ЕООД, приключило с влязло в сила на 23.03.2020г. осъдително решение, с което последният е бил осъден да заплати на „Ивтур“ООД сумата 61 232,70 лв., представляваща необходимите за поправката на вредите разходи по чл.265 ал.1 предл.2 ЗЗД; ищецът е поискал от застрахователя да му бъде изплатено засткрахователно обезщетение въз основа на сключената застраховка в размер на 90 % от сумата, но същият отказал. Основавайки се на така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил за неоснователни наведените от въззивника-ответник „ДЗИ Общо застраховане“ЕАД срещу осъдителната част на първоинстанционното решение доводи и възражения, че задължението на застрахователя не е възникнало, тъй като „Дилов инвест“ООД не е платил на увредения; че задължителната застраховка не покрива гаранционната отговорност на ищеца; че претенцията на възложителя „Ивтур“ООД срещу „Дилов инвест“ ЕООД е предявена извън срока на действие на полиците, посочен в чл.172 ал.1 ЗУТ и чл.2 ал.3 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството; че вредите са причинени от неколцина /от участниците в строителството/ и следователно те отговарят солидарно, а ищецът може да търси от застрахователя само припадащата му се част от задължението; че в случая намира приложение чл.83 ал.2 ЗЗД и застрахователят не дължи обезщетение за вредите, които ищецът е могъл да избегне, полагайки грижата на добър търговец /конкретно това възражение е свързано с твърденията на ответника,че по т.д.№1400/17г. по описа на ВОС „Дилов инвест“ЕООД е направил възражение за прихващане извън преклузивния срок, поради което същото не е било допуснато до разглеждане/; че застрахователят не дължи законна лихва, тъй като правото на ищеца на обезщетение по застраховката не е възникнало; че е налице съзнателно неточно обявено обстоятелство, освобождаващо на основание чл.189 ал.4 КЗ/отм./ застрахователя от отговорност /конкретно на въпроси на застрахователя е отрекъл да са предявявани претенции срещу него в последните 5 години във връзка с професионалната му дейност и да са настъпвали събития, които могат да дадат основание за предявяване на претенция за обезщетение във връзка със същата му дейност/. За да се обоснове съставът е развил съображения,че вземането на третото увредено лице е основано на влязло в сила съдебно решение /решението по т.д.№1400/17г. по описа на ВОС/, с което е установен размерът му и което е постановено с участието на застрахователя, а това е основание за възникването на задължението на застрахователя и за правото на ищеца да претендира от последния плащане на 90 % от сумата. Наред с това съдът е съобразил представената в производството пред първата инстанция и приета като доказателство по делото нотариална покана от 07.07.2020г., отправена от ищеца до „Ивтур“ООД и връчена на адресата на 20.07.2020г., с която ищецът е прихванал задължението си към това дружество срещу свои вземания от него по три изпълнителни листа, възлизащи в общ размер на 95 057,22 лв., подробно индивидуализирани в нотариалната покана. По повод направено от ответника възражение, че нотариалната покана не доказва наличието на насрещните задължения на „Ивтур“ООД, съдът е кредитирал приети от него във въззивното производство писмени доказателства изпълнителни листове, покани за доброволно изпълнение и уведомления по чл.47 ГПК от ЧСИ. Посочил е,че представянето на доказателства за активната процесуална легитимация е допустимо и във въззивното производство, а ако се приеме,че те касаят материалната легитимация на ищеца, следва да се има предвид,че с доклада по делото първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че следва да докаже,че е удовлетворил третото увредено лице, за да има право да получи застрахователно обезщетение, както и че ответникът не е оспорил по същество представената в първоинстанционното производство нотариална покана и разписката за връчването й. За да обоснове извода си за неоснователност на второто наведено от въззивника възражение, въззивният състав се е позовал на решение №74/21.07.2022г. по т.д.№713/21г. на І т.о. на ВКС,постановено във връзка с разрешаването на правния въпрос за обхвата на застрахователното покритие по задължителна застраховка „Професионална онговорност на проектанта, строителя и лицето, упражняващо строителен надзор“, с което и с цитираната в него друга практика на ВКС се приема, че отговорността на застрахователя по тази застраховка, сключена на основание чл.171 ал.1 ЗУТ, включва обезщетяване на вредите, включително пропуснати ползи, причинени от участници в проектирането и строителството на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнението на техните договорни задължения, съгласно чл.2 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, без да е необходима за покритието на тези вреди изрична уговорка, съгласно чл.223 ал.1 изр.2 КЗ/отм./. Във връзка с възражението за пропуснат срок за предявяване на претенцията на „Ивтур“ООД въззивният съд е констатирал,че в исковата си молба ищецът „Дилов инвест“ЕООД се е позовал на всички полици, включително на сключената такава на 11.10.2016г., която е със срок на валидност до 15.10.2017г., а исковата молба по т.д.№1400/17г. е подадена от „Ивтур“ООД на 13.10.2017г., което е в срока й на действие, съгласно разпоредбата на чл.172 ал.1 ЗУТ.В тази връзка се е позовал и на разрешенията, дадени с решение по т.д.№855/18г. на ІІ т.о. на ВКС. За да отхвърли като неоснователно възражението на застрахователя, че размерът на иска е недоказан, доколкото отговорността му следва да бъде ангажирана само за тази част от вредите, които са настъпили вследствие конкретното виновно поведение на неговия застрахован, въззивният съд е приел,че по въпроса за лицето, което виновно е причинило вредите, за които се претендира обезщетение от застрахователя и размера на същите, съдът, а и страните по спора са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№1400/17г. по описа на ВОС. Посочил е,чесъставът следва да съобрази това решение на основание чл.235 ал.3 ГПК вр. чл.223 ал.2 ГПК, а разпоредбата на чл.299 ал.1 ГПК забранява разрешените в този смисъл въпроси да бъдат пререшавани, което в същата степен касае и възраженията за солидарна отговорност между застрахования и лицето, упражняващо строителен надзор, както и това,че застраховката не покрива вредите, причинени от подизпълнители на ищеца. Възражението за приложимост на разпоредбата на чл.83 ал.2 ЗЗД съдът е намерил за бланкетно поддържано, доколкото въззивникът не е посочил какви конкретно грижи „Дилов инвест“ЕООД е следвало да положи, за да биха били избегнати вредите, за които същият е бил осъден от увреденото лице, а доводът за преклудирано направено от него в производството по осъдителния иск възражение за прихващане съдът е определил като неосъществяващо характеристиките на действие по смисъла на чл.83 ал.2 ЗЗД. По поддържаното във въззивната жалба правоизключващото възражение на въззивника, основано на твърдения за съзнателно неточни/премълчани обстоятелства от страна на застрахования, при наличието на които застрахователят би сключил при други условия /при по-висока премия/ застрахователния договор, съдът е приел,че същото е направено след отговора на исковата молба, поради което е преклудирано. Въпреки това е разгледал и това възражение по същество, като е съобразил дадените в решение по т.д.№727/12г. на ІІ т.о. на ВКС разрешения, според които правото на отказ от изплащане на обезщетение по чл.189 ал.4 КЗ/отм./ е признато във връзка с неизпълнение на задължения на застрахования, които по силата на закона или по волята на страните са значителни от гледна точка на интереса на застрахователя, защото имат отношение към настъпването на застрахователното събитие и/или към вредите от него, като пхравно значимо за отказа е само това поведение на застрахования, което е последващо спрямо възникването на застрахователното правоотношение и съставлява неизпълнение на произтичащи от закона, договора, респ. общите условия изисквания за действия или бездействия, насочени към предотвратяване на събитието или на вредите или към ограничаването им. Имайки предвид така приетото в практиката, съставът на апелативния съд е приел,че в случая съзнателното неточно обявяване на обстоятелствата за предявени предходно от възложителя претенции към него във връзка със строителството на обекта, не е основание за отказ, доколкото липсват данни, от които може да бъде заключено,че това му действие е рефлектирало неблагоприятно върху проявлението на риска, върху възможността за ограничаване или предотвратяване на вредите или върху техния обем. Възражението за недължимост на законна лихва върху претендираното застрахователно обезщетение е намерено за неоснователно с оглед разпоредбата на чл.104 ал.2 ЗЗД, според която ефектът от направеното от „Дилов инвест“ЕООД изявление за прихващане следва да се счита настъпил от датата на влизане в сила на решението по т.д.№1400/17г. на ВОС. По подадената от ищеца насрещна въззивна жалба въззивният съд отново се е позовал на задължителната сила на мотивите на решението по т.д.№1400/17г. на ВОС, приемайки,че искът е основателен и доказан да 90% от сумата, присъдена с посоченото решение, от която липсва основание да бъдат приспадани суми за начислен ДДС; размерът на дължимото застрахователно обезщетение е обвързан с размера на вредите, причинени на застрахования, който е установен в исковото производство, по което той е осъден да плати; да се приеме обратното би означавало да се ограничи необосновано отговорността на застрахователя в нарушение правата на сзастрахования. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, извършено с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Първата група въпроси са свързани с мотиви на съда, които той е изложил във връзка с кредитирането на представени във въззивното производство доказателства, но те не са обуславящи крайния изход на делото. Основно, за да приеме, че е налице действие по погасяване на задължението на застрахования към увреденото лице, съгласно изискването на чл.229 КЗ/отм./, съставът се е позовал на нотариалната покана, с която ищецът е направил извънсъдебно изявление за прихващане на това негово задължение с негови насрещни съдебно признати и конкретно индивидуализирани в поканата вземания от увредения. Съображенията на въззивния състав относно допустимостта на ангажираните във въззивното производство доказателства с оглед разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК и относимостта им към активната процесуална легитимация, принципно неправилни от гледна точка на теорията и установената съдебна практика, не са от характер, който да би намерил отражение върху изхода на спора, доколкото тези доказателства поначало са неотносими към крайния извод по отношение на това налице ли е погасяване чрез прихващане /като признат от закона способ за удовлетворяване на правоимащото лице/. Съгласно изрично приетото в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №50126/08.05.2024г. по т.д.№1342/22г. по описа на ІІ т.о. на ВКС, доколкото материално-правният аспект на прихващането е институт на договорното право, спор по основанието и размера на двете насрещни вземания може да бъде повдиган само от страните по насрещните правоотношения; вслучаи на оспорване от трети лица на настъпването на правните последици от извънсъдебно направеното изявление за прихващане,с оглед липсата на предпоставки за пораждане на неговия погасителен ефект, ликвидността на активното вземане може да бъде опровергавана единствено с твърдения, респ. доказване от това трето лице, че към момента на извършването на прихващането основанието и размерът му са били спорни между страните по правоотношението. Приложено към настоящия случай това разршение обосновава ирелевантност както на възражението за недоказаност на съществуването на насрещното вземане на ищеца от „Ивтур“ООД, така и ангажираните в тази връзка във въззивното производство доказателства. По извода на въззивния съд,че удовлетворяването на увредения е осъществено с извършеното с нотариалната покана прихващане касаторът не е поставил правен въпрос. Втората група въпроси касаят задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, предвид което същите принципно биха могли да бъдат приети за обуславящи крайния изход на делото, но само доколкото касаят такова съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. Въпросите в случая са поставени във връзка с наведените от касатора оплаквания за липса на произнасяне на въззивния съд по релевирани от него доводи и възражения, че удовлетворяването на увреденото лице не се установява от нотариалната покана, съдържаща изявление за прихващане и разписката към нея, представени в първоинстанционното производство, както и от представените във въззивното такова от ищеца писмени доказателства, тъй като същите не установяват наличието на твърдените насрещни задължения на „Ивтур“ООД спрямо ищеца, че не е обсъдил по същество доказателствената стойност на тези доказателства, както и че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му относно началната дата на законната лихва. Първата част от оплакванията, касаещи необсъждането по същество на приетите във въззивното производство доказателства и наведените във връзка с това доводи от въззивника, не биха били от значение за изхода на делото, предвид изложеното във връзка с предходната група въпроси. Що се касае до оплакването за липса на произнасяне по възражението му за недължимост на законна лихва върху претенцията за обезщетение, това оплакване не кореспондира със съдържанието на оспорения въззивен акт.Поради това и тази група процесуални въпроси не би могла да обоснове достъп до касация. От последните два въпроса, формулирани с включеното в касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, първият не е намерил съответно разрешение в мотивите на въззивното решение, а обстоятелства като причиняване на вредата от неколцина и наличието на солидарна отговорност между застрахования и други участници в строителния процес представляват твърдения на страната, останали несподелени от съда. По въпроса за тяхното наличие съставът изобщо не е разсъждавал, намирайки,че както съдът, така и страните по делото са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№1400/17г. на ВОС относно виновния за вредите и техния размер. Вторият от въпросите е относим към мотивите на въззивния съд само в първата му част, но не и във втората, която се базира на същото твърдение за наличие на солидарна отговорност между няколко лица, чиито действия са станали причина за настъпването на вредата, каквито обстоятелства не са доказани по делото и не са обусловили решаващата воля на съда. Наред с липсата на обосновано общо основание за допускане на касационния контрол касаторът не е обосновал и приложимостта на допълнителната предпоставка, сочена от него в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като налагаща необходимост от произнасяне на касационната инстанция по посочените въпроси по причините и с целите, разяснени в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното следва да бъде постановено определение, с което да бъде отказано допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за производството разноски в размер на 3500 лв., представляващи платено в брой адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение