Определение № 4269 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2630/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му по реда на чл. 94 и сл. ГПК служебен адвокат - адвокат И. Ю. срещу определение № 8330/30.05.2024 г. по ч. гр. д. № 20231100504961 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 13004 от 06.04.2023 г. по гр. д. № 21803/2022 г. на Софийския районен съд, 26 състав. С последното е прекратено производството по предявените от частния жалбоподател срещу Софийския апелативен съд искове на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, поради наличието на висящ процес между същите страни за същия спор. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение и иска то да бъде отменено. В изложението към частната касационна жалба, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280. ал. 1, във вр. с чл. 274. ал. 3 ГПК. е формулиран следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е Съдът, съобразно изискванията па чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?”. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК като поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се произнесъл по този процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2013 г., I г. о., ГК; Постановление №4 от 1968 г. на Пленума на ВС. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване производството по предявените от Е. Д. М. срещу Софийския апелативен съд искове на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, поради наличието на висящ процес между същите страни за същия спор. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че производството по гр.д. № 21803/2022 г. на СРС, 26 състав е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу АСНС /сега САС/, с която е предявен иск за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за неимуществени вреди, причинени в периода 01.09.2015 г. - 13.04.2022 г. от противоправно поведение на ответника, осъществено при разглеждането на 31 броя дела в производство по чл. 270 НПК и изразяващо се в неразглеждане налице ли е обосновано подозрение да е извършил престъпленията, в които е обвинен. Изложени са твърдения, че ответникът е нарушил правата му, произтичащи от разпоредби на ЕКЗПЧ, МПГПП на ООН, ХОПЕС и т.н. Посочено е, че по делото е изискана справка, в резултат на което е постъпил препис от искова молба на ищеца против АСНС, по която е образувано гр.д. № 20645/2022 г. на СРС, 48 състав. С нея е предявен иск за заплащане на обезщетение в размер на 24 000 лв. за неимуществени вреди, причинени в периода 01.09.2015 г. - 13.04.2022 г. от противоправно поведение на ответника, осъществено при разглеждането на същите 31 броя дела в производство по чл. 270 НПК и изразяващо се в незачитане правата му на достъп до съд, защита и справедлив процес. Изложени са твърдения, че ответникът е нарушил правата му, произтичащи от разпоредби на ЕКЗПЧ, МПГПП на ООН, ХОПЕС и т.н. Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 126, ал.1 ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Преценката за идентичност на делата се прави въз основа констатацията на съда, че страните, основанието и искането по различните дела са същите, която констатация може да бъде извършена въз основа на служебно изискани справки по съответните дела, или от директна справка от деловодната система на съда. Посочено е, че в случая такава справка е изискана. Формиран е решаващ правен извод, че при съпоставка между предмета и страните по двете дела се установява пълен субективен и обективен идентитет. Изложени са мотиви, че и двете искови претенции са за търпени от ищеца в идентичен период неимуществени вреди от действия/бездействия на съда при разглеждането на едни и същи въззивни частни наказателни дела, образувани по жалби срещу актове на разглеждащия делото от общ характер съд по искания за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“. И двете искови молби са обосновани с твърдения за извършени от ответния съд нарушения при въззивна проверка на мярката му за неотклонение по наказателното дело. В единия случай ищецът се оплаква, че съдът не е извършил преценка на обстоятелствата, относими към предпоставките за вземане на най- тежката мярка за неотклонение, а в другия случай - че съдът не е провел открити заседания с изслушване на ищеца. Прието е, че независимо от вида и броя на твърдените от ищеца нарушения при разглеждането на делата, той обосновава претенциите си и по двете искови производства с постановяване на едни и същи съдебни актове по едни и същи наказателни производства и причинени му в резултат на това неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, безпокойство, страх, отчаяние, безнадежност и т.н., поради което основанието и на двете искови претенции е едно и също - извършени от съда нарушения на правото на ЕС при разглеждането на тези частни наказателни дела. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който да са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо, или очевидно неправилно. По поставеният в изложението въпрос, свързан със задължението на съда да мотивира определението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото, е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и цитираната от касатора. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил обстоятелствата по делото относими към предмета на производството (наведените в двете производства фактически твърдения, очертаващи основанието и петитума на исковете) и въз основа на същите е направил извод за идентичност на предявените претенции. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК при разглеждането на частната жалба въззивният съд следва служебно, при условията на т. нар. „пълен въззив“, да провери всички правно-релевантни факти, като в мотивите към определението си следва да разгледа и обсъди всички относими доказателства, които са от значение за изхода на частното производство, както и всички относими оплаквания, доводи, аргументи и възражения на страните. Настоящият съдебен състав намира, че в случая (видно и от цитираните по-горе подробни решаващи мотиви към обжалваното определение) въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение на въпроса, респ. - не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени никакви обстоятелства относно искането по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно по поставения обуславящ въпрос да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Наличието на установена съдебна практика по приложение на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 ГПК, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обуславя извод за липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на съдебния акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. Обжалваното въззивно определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната и/или правната логика, за да се приеме наличие на явна необоснованост на съдебния акт, каквато неоснователно се поддържа от страна на касатора. С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивно определение № 8330/30.05.2024 г. по ч. гр. д. № 20231100504961 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение