Определение № 1121 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 339/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №1391/08.11.2022 г. по в.т.д.№1213/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №9/26.01.2022г. по т.д.№87/21г. по описа на Окръжен съд Благоевград в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу деликвента В. Е. С. регресен иск за сумата 4269,86 лв., представляваща заплатени от фонда такси и разноски по гр.д.№2429/17г. по описа на СГС /2 239,86 лв. държавна такса и 2030 лв. адвокатско възнаграждение/. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че съставът на апелативния съд неправилно е приложил към казуса практиката на ВКС, обективирана в решение №127/18.10.19г. по т.д.№2835/18г. на І т.о. на ВКС, която приема,че не следва да се присъждат по регресна претенция на фонда разноските по изпълнението,но не и разноските, които фондът е осъден да заплати по гражданското дело във връзка с предявената от пострадалия претенция за обезщетение. Доколкото претендираните в общ размер 4269,86 лв. такива представляват именно разноски по смисъла на чл.288 ал.8 КЗ/отм./, касаторът счита,че същите следва да бъдат включени в сумата, за която деликвентът следва да бъде осъден да заплати на суброгиралия се в правата на увредения Гаранционен фонд. Ответникът В. Е. С. не се е възползвал от правото си на отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия,в състав на Второ отделение, след като обсъди данните по делото, намира касационната жалба за недопустима на основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Регресната претенция,предмет на касационно обжалване, е с правно основание чл.288 ал.13 вр. чл.288 ал.8 КЗ/отм./ и касае заплатени от Гаранционен фонд на увреденото от деликта лице разноски, направени във връзка с определяне и изплащане на обезщетението. Същата има самостоятелен характер, предвид разграничаването й от платеното от фонда обезщетение /по аргумент от текстовете на чл.288 ал.1 ,ал.8, ал.12 и ал.13 КЗ/отм./. Искът е оценяем,а цената му се определя от материалния интерес,който в случая е сбор от сумите за дължимата държавна такса и адвокатско възнаграждение, за които фондът е бил осъден с решението по гр.д.№2429/17г. по описа на СГС – общо 4 269,86 лв. Така определен, размерът на иска е под предвидения в разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум, под който не може да бъде надлежно сезирана касационната инстанция.Като произнесено по иск с цена под този размер, въззивното решение на Софийски апелативен съд не подлежи на касационно обжалване. Последното обуславя извод за недопустимост на депозираната пред ВКС касационна жалба,а образуваното въз основа на нея производство подлежи на прекратяване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение