Определение № 2231 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 860/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Л. Ти Т. Л., гражданин на Република Виетнам, против решение № 535/31.10.2025 г. по в.т.д. № 437/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 състав, с което е потвърдено решение № 298/26.02.2025 г. по т.д. № 1892/2024 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-22 състав, за отхвърляне на предявения от нея срещу “БОПЕЛИНИ” ООД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ за обявяване за несъществуващи обстоятелства, вписани по партидата на ответното дружество в търговския регистър с вписване № 20221219145800.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Решаващите изводи на въззивния състав се оспорват с доводи, че неприсъственото решение на общо събрание на дружество с ограничена отговорност е допустимо, само ако всички съдружници са изразили писмено съгласието си за това, което не може да се предполага или извежда косвено от самото подписване на протокола от заседанието. Поддържа се тезата, че подписът на ищцата в протокола удостоверява единствено авторство и съдържание на документа, но не доказва начина, момента и реда на формиране на колективната воля на органа. За необосновано се счита съждението на въззивния съд, че невярно посочената дата в протокола е ирелевантна, като се противопоставят аргументи, че датата е относима за извършването на преценка дали към този момент е било възможно решенията да бъдат взети от събранието. При липса на доказано провеждане на присъствено заседание и неустановяване на изрично писмено съгласие по чл. 139, ал. 2 ТЗ не възниква решение на общото събрание като юридически факт. Твърди се, че обжалваният съдебен акт е необоснован, тъй като не съдържа задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, както и изложени собствени мотиви на въззива в подкрепа на направените изводи, извън препращането към тези на първата инстанция. Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявения иск, съответно връщане на делото за разглеждане от нов състав на апелативния съд. Претендират се разноските по делото.

При тези оплаквания се иска да бъде допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. “Приема ли се, че е налице съществуващо решение на общото събрание на съдружниците, когато не е проведено реално присъствено заседание, липсва изрично писмено съгласие за неприсъствено вземане на решения по чл. 139, ал. 2 ТЗ, а решенията се извеждат единствено от подписан протокол, или в този случай липсва самият юридически факт “решение на общото събрание”, което обуславя несъществуващо вписано обстоятелство по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ?”.

По това питане се твърди, че е налице предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради противоречие на даденото разрешение със задължителната практика на касацията – т. 3 от Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК, ВКС, както и казуалната такава - решение № 100/04.06.2010 г. по т.д. № 799/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 42/25.03.2014 г. по т.д. № 3199/2013 г. на ВКС, I т.о.

2. “Антидатиран протокол от общо събрание на съдружниците удостоверява ли съществуващо обстоятелство по смисъла на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, когато към посочената в него дата решенията обективно не са били взети?”.

Въпросът се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод за отклонение на въззивното решение от казуалната практика на касационната инстанция - решения № 83/01.06.2012 г. по т.д. № 1013/2011 г. на ВКС, II т.о., и № 42/25.03.2014 г. по т.д. № 3199/2013 г. на ВКС, I т.о.

3. “Следва ли подписването на протокол от общо събрание на съдружниците автоматично да се приравнява на валидно писмено съгласие за неприсъствено вземане на решения по чл. 139, ал. 2 ТЗ или е необходимо това съгласие да бъде изрично и недвусмислено изразено като такова?”;

4. “При предявен иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ длъжен ли е съдът да изследва дали е възникнал самият юридически факт “решение на общото събрание” или е допустимо да се ограничи до преценка за евентуалната му законосъобразност?”.

По третото и четвъртото питане се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

5. “Дали въззивният съд е нарушил чл. 281, т. 1 и чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като е приел фактически изводи за участие на касаторката във вземането на решения и съгласие с протокола, без тези изводи да произтичат от събраните доказателства?”.

По петия въпрос се сочи, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивното решение е постановено в разрез с приетото в решение № 153/25.06.2013 г. по гр.д. № 1212/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 162/03.11.2016 г. по т.д. № 1366/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 95/02.07.2019 г. по гр.д. № 2683/2018 г. на ВКС, III г.о.

6. “Дали въззивният съд е нарушил чл. 281, т. 3 и чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК, като е разгледал иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ не по предмета на исковата молба, а чрез преценка на съществуването на решения, без да анализира фактическата и правната основа на твърденията за несъществуващи обстоятелства?”.

По това питане се твърди, че даденото разрешение противоречи на приетото в решение № 73/21.06.2018 г. по т.д. № 1037/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 234/18.12.2019 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 44/11.04.2017 г. по т.д. № 2929/2015 г. на ВКС, II т.о.

7. “Дали въззивният съд е нарушил чл. 190, ал. 1 и чл. 194 ГПК, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи самостоятелни фактически и правни съображения, обосноваващи извода си за участие на касаторката и валидност на решенията?”.

По седмия въпрос страната се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че същият е разрешен в отклонение от решение № 133/12.03.2015 г. по т.д. № 2543/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 221/02.02.2017 г. на гр.д. № 1533/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 95/27.06.2018 г. по т.д. № 2126/2017 г. на ВКС, I т.о.

8. “Дали въззивният съд е нарушил чл. 281, т. 3 ГПК, като е приел валидност на документи и подписване от касаторката, без да обсъди значението на липсата на разбиране на български език, което може да възпрепятства реалното изразяване на съгласие?”.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя осмият въпрос поради противоречие на въззивния акт с решение № 32/08.04.2014 г. по гр.д. № 2269/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 145/11.11.2016 г. на т.д. № 1613/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 86/27.06.2019 г. по т.д. № 2921/2017 г. на ВКС, II т.о.

9. “Дали препращането на аргументацията за прилагане на чл. 137 и чл. 139 ТЗ към мотивите на първоинстанционния съд нарушава принципа на самостоятелност на въззивния съд и правото на страните на ефективен съдебен контрол?”.

По това питане се твърди отклонение на въззивното решение от практиката на касацията – решение № 133/12.03.2015 г. по т.д. № 2543/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 221/02.02.2017 г. на гр.д. № 1533/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 95/27.06.2018 г. по т.д. № 2126/2017 г. на ВКС, I т.о.

10. “Подписването на протокол от общо събрание на съдружниците достатъчно ли е само по себе си да установи действително и валидно взето неприсъствено решение по смисъла на чл. 139, ал. 2 ТЗ, когато липсва изрично писмено съгласие за неприсъствено решение и не са спазени изискванията на чл. 137, ал. 4 ТЗ?”.

По десетия въпрос се твърди отклонение от задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, както и казуалната такава - решение № 100/04.06.2010 г. по т.д. № 799/2009 г. на ВКС, II т.о.

11. “Може ли антидатиран протокол от общо събрание на съдружниците да обоснове съществуване на валидно взети решения и вписани въз основа на него обстоятелства, когато липсват доказателства за реално проведено събрание или валидно неприсъствено решение?”.

Това питане се релевира с доводи, че въззивният акт е постановен в разрез с решение № 140/17.11.2014 г. по т.д. № 2456/2013 г. на ВКС, решение № 27/18.03.2015 г. по т.д. № 2843/2013 г. на ВКС, решение № 100/04.06.2010 г. по т.д. № 799/2009 г. на ВКС.

12. “Следва ли да се приеме, че съдружник е участвал и е изразил валидно съгласие с решенията на общото събрание, когато не владее езика, на който е съставен протоколът, и не е установено, че съдържанието му е било преведено или разяснено?”.

Дванадесетият въпрос се поставя с аргументи за наличие на отклонение от Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 100/04.06.2010 г. по т.д. № 799/2009 г. на ВКС, решение № 7/18.03.2015 г. по т.д. № 2843/2013 г. на ВКС, решение № 140/17.11.2014 г. по т.д. № 2456/2013 г. на ВКС, решение № 169/18.12.2018 г. по т.д. № 1795/2017 г. на ВКС.

13. “В производство по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ допустимо ли е съдът да приеме, че са налице съществуващи решения на орган на търговско дружество, когато са налице твърдения и доказателства за липса на действителна воля и за формално документиране на решения?” – поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

14. “Представлява ли “подписване на протокол”, озаглавен като протокол от присъствено общо събрание, валидно писмено съгласие, по смисъла на чл. 139, ал. 2 ТЗ за вземане на неприсъствени решения, когато липсва изрично волеизявление за неприсъствено гласуване и когато решенията са антидатирани?”.

По този въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивния акт със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, и с каузалната такава - решение № 100/04.06.2010 г. по т.д. № 799/2009 г. на ВКС.

Иска се допускане до касационен контрол и поради очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че съдебният състав е приравнил формалното наличие на подпис с действително изразена воля; омаловажени са изискванията на чл. 139, ал. 2 ТЗ; допуснато е вписване на обстоятелствата в търговския регистър, без надлежно съществуващи решения на компетентния орган.

От ответника по касация “БОПЕЛИНИ” ООД е подаден отговор, в който се възразява срещу искането за достъп до касационна проверка с аргументи за хаотичност на съставеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, фактологичност на поставени въпроси, неправилно цитиране на извадка от Тълкувателно решение № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, несъответствие на цитираните от касатора решения на ВКС с формулираните от него питания. Оспорва се касационната жалба като неоснователна. Претендират се разноски от 2 500 евро - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговаря от формална страна на изискванията по чл.284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцата Л. Ти Т. Л., е приел, че между страните не се спори и се установява от представените доказателства, че съдружници в “БОПЕЛИНИ” ООД са ищцата, Н. Г. П. и П. И. П.. На 09.12.2022 г. е проведено общо събрание на съдружниците, протоколът от което е подписан от всеки един от тях. По подадено заявление в търговския регистър са отразени взетите единодушно решения за увеличаване на капитала на дружеството от 12 лева на 400 лева, чрез записване на нови дялове от съдружниците, промяна в предмета на дейност и приемане на нов дружествен договор. Към заявлението е представен актуален дружествен договор от 12.12.2022 г. с отразени промени, подписан от тримата съдружници. От приложените вносни бележки от 12.12.2022 г. въззивният съд е установил, че управителят и съдружник П. П. е внесъл по сметка на дружеството сума от 232 лева, с посочено основание: “увеличаване на капитал, съгласно решение от ОСС от 09.12.2022 г.”, съответно от 156 лева, с основание: “вноска увеличаване на капитал, съгласно решение ОС от 09.12.2022 г. от Л. Ти Т. Л.”.

За да сподели извода на първата инстанция за неоснователност на иска по чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ, въззивният съд е приел, че признаването от ищцата на факта, че е подписала протокола от общото събрание на съдружниците от 09.12.2022 г., категорично установява, че тя е участвала във вземането на всяко едно от процесните решения. По повод на довода на жалбоподателката, че решенията не са взети, доколкото не са се случили на посочената в протокола дата, съдебният състав е отграничил последиците от антидатиране на протокола и обстоятелствата дали решенията са реално приети. Невярно отразената дата няма правно значение за наличието, съществуването и валидността на взетите решения, които пораждат своето правно действие от действителната дата, на която се установи, че същите са приети. По тези съображения е счел, че процесните решения са валидни и са породили своето правно действие най-късно на датата на подаване на заявлението за вписването им в търговския регистър – 13.12.2022 г.

Относно оплакването на ищцата, че не разбира български език и поради това не е знаела какво е съдържанието на подписания от нея протокол, въззивният съд е изтъкнал, че когато съдружник в регистрирано в Република България търговско дружество не знае български език, той може да откаже да подпише протокола или да изиска неговото представяне на разбираем език, или превеждане на съдържанието му от лице, което знае български. В този контекст е посочил, че процесният протокол е получен по електронна поща от съдружника П., български гражданин, който заедно с ищцата пребивава в Република Виетнам, знае български език и няма как да не се е запознал със съдържанието на документа, преди да го подпише и да го предостави на ищцата за подпис.

Апелативният съд е подчертал, че липсата на съгласие с взетите решения на общото събрание на съдружниците не води до тяхната нищожност, както неправилно се счита от процесуалния представител на ищцата. В тази връзка се е позовал на мотивите на т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, че по отношение решенията на общо събрание на търговско дружество са приложими специфичните критерии, въведени в специалната нормативна уредба на Търговския закон, като общите норми на ЗЗД, уреждащи недействителността на сделките, са неприложими.

Решаващият състав на САС е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е изградил изводите си въз основа на документи, представени на чужд език, без превод на български. Посочил е, че в случая по делото не са представени документи на чужд език, а единствено разменена кореспонденция чрез ел.поща между съдружниците П. и П., в която са приложени приетите по делото писмени документи на български език, за уведомяване за дружествените дела и необходимост от приемане на съответните решения, както и тяхното изпращане след полагане на подпис от съдружниците, пребиваващи в Република Виетнам.

За неоснователен е намерен и доводът на ищцата, че когато едно решение било взето като присъствено и липсвало съгласие за неговото приемане като неприсъствено, това означавало отразяване в протокола на несъществуващо обстоятелство, както и че неправилно били смесени двата вида решения на общо събрание на съдружниците – присъствено и неприсъствено, което противоречало на разпоредбите на чл. 139, ал. 2 и чл.137, ал. 4 ТЗ. За да отхвърли тази теза, въззивната инстанция е приела, че обстоятелството, че в процесния протокол от общо събрание на съдружниците не е посочено изрично писмено съгласие за приемане като неприсъствени решения, е от значение за тяхната евентуална незаконосъобразност, а не за тяхната нищожност като невзети и несъществуващи.

По тези съображения и като е споделил в останалата част мотивите на първата инстанция, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В случая не е налице поддържаното от касатора директно касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Атакуваният въззивен акт не е постановен при приложение на закона в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма (“extra legem”), нито в грубо нарушение на императивните процесуални правила, основополагащи правни принципи или правилата на формалната логика. Такива пороци не се твърдят от страната. В останалите случаи, каквито са доводите на касатора за неправилно приложение на разпоредбата на чл.139, ал. 2 ТЗ и на извода на въззивния състав относно процесното вписване, съставляват по същността си оплаквания за материална незаконосъобразност на въззивното решение и са относими към обикновената неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не очевидната такава. Не се обсъждат цитираните от касатора решения на ВКС във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като очевидната неправилност следва да може да бъде констатирана пряко от мотивите на въззивния акт, а не се преценява през призмата на разрешения, дадени в практика на касацията.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, осми, десети, единадесети, дванадесети, тринадесети и четиринадесети въпрос не са коректно зададени и не покриват посочените общи изисквания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касационен контрол.

Първото, десетото, дванадесетото и четиринадесетото питане са свързани с обследване на протокола от заседанието на общото събрание и предпоставят да се приеме тезата на касатора, че макар да не се оспорва от ищцата подписът й върху документа, положеният такъв не удостоверява валидно съгласие за взетите решения, респ. липсва писмено съгласие за приемане на неприсъствени решения в хипотезата на чл. 139, ал. 2 ТЗ. Тези питания са израз на интерпретацията на страната на конкретните обстоятелства по спора, поради което разрешаването им няма общозначим характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да послужат за допускане на касационното обжалване.

Вторият и единадесетият въпрос са проявление на тезата на касатора, че протоколът от общото събрание на съдружниците е “антидатиран” и към посочената в него дата решенията не са били приети. Това не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния състав. Относно така въведените доводи на жалбоподателката съставът на САС е отбелязал, че невярно посочената дата няма правно значение за наличието, съществуването и валидността на взетите решения, които пораждат своето правно действие от действителната дата, на която се установи, че същите са приети, съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК. Следователно процесните решения са валидни и съществуващи, поради което са породили своето правно действие най-късно на датата на подаване на заявлението за вписването им в търговския регистър.

Формулировката на третото питане съдържа алогизъм - дали подписването на протокола изразява валидно съгласие за приемане на неприсъствено решение или това съгласие трябва недвусмислено да е изразено.

Поставеният от касатора четвърти въпрос е хипотетичен. Същият изисква да се отговори дали при предявен иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ съдът е длъжен “да изследва дали е възникнал самият юридически факт “решение на общото събрание” или е допустимо да се ограничи до преценка за евентуалната му законосъобразност”. Това не кореспондира с мотивите на въззивния състав, който не е обследвал законосъобразността на процесните решения, а е дал отговор на твърденията на страната за тяхната нищожност. Горното е в съответствие със задължителните разяснения, дадени с мотивите към т. 3 на Тълкувателно решение от 06.12.2002 г. по тълк. дело № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, че при иск за несъществуване на вписано обстоятелство (по чл. 431, ал. 2 ГПК - отм., аналогичен на действащия чл.29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ) проверката не следва да се простира по отношение на законосъобразността на самото вписано обстоятелство (решение на общото събрание на дружеството). Ако решението на събранието е незаконосъобразно, членът на дружеството разполага с иск по чл. 74 ТЗ. Така в решение № 188/03.10.2011 г. по т.д. № 33/2009 г. на ВКС, II т.о., е прието, че вписването на несъществуващо обстоятелство е налице тогава, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно. В тази връзка не всяко незаконосъобразно или нищожно решение на общото събрание на акционерите (в разглеждания казус, важимо и за събрание на съдружници в ООД) представлява несъществуващо обстоятелство. Такова е налице само по отношение на липсващото (невзето) решение, което е било вписано в търговския регистър. Пояснено е, че конкретните хипотези на липсващо решение като основание за нищожност са: когато въобще не е проведено общо събрание на търговското дружество или когато такова е било проведено, но въпросът не е бил предмет на обсъждане и взето решение на събранието. Ако общото събрание е проведено и е взело съответните решения, вписването на които е допуснато в охранителния акт, не е налице хипотезата на несъществуващо обстоятелство.

Петият, шестият, седмият, осмият и тринадесетият въпрос са обусловени от предположението, че въззивният състав е извършил процесуални нарушения – формиране на изводи не въз основа на събраните доказателства и на установената фактическа обстановка по спора, съответно необсъждане на значението на невладеенето на български език от ищцата. Изразеният контекст предпоставя извършване на проверка на фактическия и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивния съдебен акт, което остава извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Необосноваването на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на първия, втория, третия, четвъртия, петия, шестия, седмия, осмия, десетия, единадесетия, дванадесетия, тринадесетия и четиринадесетия въпрос, лишава от смисъл разглеждането на поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора девети въпрос има процесуалноправен характер и е свързан със задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същият покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и трайна такава, намерила израз в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи за съществуването на спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните доказателства за правнорелевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 272 ГПК, предвиждаща при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи, както и да обсъди доводите на страните.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с така формираната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно елементите от фактическия състав на предявения иск по чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ. В разрез с доводите на страната, в обжалваното решение въззивният състав е анализирал събрания по делото доказателстен материал и е изградил свои фактически и правни изводи. Отговорил е на оплакванията, въведени от ищцата с въззивната й жалба, че в протокола от общото събрание на съдружниците е отразено несъществуващо обстоятелство, когато едно решение било взето като присъствено и липсвало изрично съгласие за приемането му като неприсъствено (в нарушение на чл. 139, ал. 2 и чл.137, ал. 4 ТЗ); че ищцата не е запозната със съдържанието на протокола поради невладеенето на български език, което, според страната, е равнозначно на липса на изразено съгласие за приемане на процесните решения; че първоинстанционният съд се е позовал на документи на чужд език, без превод на български, т.н. Ето защо, като е препратил към споделените от него мотиви на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, съставът на апелативния съд не се е отклонил от трайната практика на касацията, поради което по така формулираното процесуалноправно питане се изключва извод за допускане на касационна проверка на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Следва да се отбележи, че преобладаващата част от съдържащите се в касационната жалба и изложението цитати от решения на ВКС по поставените въпроси не се установяват или са неточни. Сочената от страната практика на ВКС по относимия девети въпрос не се открива. Търговско дело № 2543/2014 г. на ВКС е частно производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, образувано по частна жалба срещу определение на предходен касационен състав, с което е оставена без разглеждане касационна жалба в хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Релевираното т.д. № 2126/2017 г. на I т.о. е частно касационно по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба срещу определение на окръжен съд, с което е потвърден отказ на съдия по вписванията – чл. 32а ПВ. Гражданско дело № 1533/2016 г. на IV г.о. е приключило с определение № 501/02.06.2016 г. за недопускане на касационно обжалване и доколкото по реда на чл. 288 ГПК не разрешава конкретен правен въпрос, същото не може да послужи за допуск до касация.

По тези съображения следва да бъде отказан достъп до касационна проверка на обжалваното решение на Апелативен съд – София.

Ответникът по касация, който при недопуснат касационен контрол има право на разноски, претендира адвокатско възнаграждение от 2 500 евро, което с оглед представените доказателства за плащането му по банков път следва да бъде присъдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,