Определение № 528 от 07.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 733/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. Н. и по касационна жалба на В. Н. В., подадени чрез процесуални представители, против Решение № 10094 от 07.11.2022г. по в.гр.д. № 5988/ 2018г. на Апелативен съд – София, с което е отменено Решение от 20.08.2018 г. по гр.д. № 17917/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу В. Н. В. и П. В. Н. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на задължение за главница в размер на 149 719, 92 лв., договорна лихва в размер на 4 098, 33 лв. - за периода 12.12.2010 г. - 28.03.2011г. и такси в размер на 59лв. за периода 14.09.2009г. - 28.03.2011 г., както и в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати разноски на В. Н. В. над сумата от 917, 70 лв. до сумата от 5 450 лв. и на П. В. Н. над сумата от 757, 73 лв. до сумата от 4 500 лв., като вместо това е признато за установено по предявените от „Юробанк България“ АД срещу В. Н. В. и П. В. Н. по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. Н. В. и П. В. Н. (последната до размера на приетото по опис наследство от И. Н. В., съгласно решение от 20.04.2017 г. по гр. д. № 13065/2017 г. на Софийски районен съд), дължат солидарно на „Юробанк България“ АД по Договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL 14440/ 08.09. 2006 г., както следва: падежирала главница за исковия период от 12.02.2011 г. до 18.04.2012г. в размер на 4 056, 51 лв.; предсрочно изискуема главница към 18.04.2012г. (датата на връчване на препис от исковата молба) в размер на 145 663,41лв.; договорна лихва за исковия период от 12.12.2010г. до 28. 03. 2011г. в размер на 4 098, 33лв., както и такси за периода 14.09.2009г. - 28. 03. 2011г. в размер на 59 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 145 663,41 лв., считано от 18.04.2012г. до окончателното плащане.

В касационните жалби се поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, а също така и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се иска неговото обезсилване, евентуално – отмяната му, както и присъждане на направените разноски.

В касационната жалба на П. В. Н. допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Какъв е обхватът на извършваната от съда по иска по чл.422 ГПК преценка за идентичност на претендираното материално субективно право, съобразно неговата индивидуализация, въведена от заявителя в заповедното производство и може ли да присъди повече от претендираното, т. е. да се произнесе „свръхпетитум“ ?;

2. Следи ли съдът служебно за нищожни клаузи в договорите, когато това се дължи на противоречие със закона и добрите нрави и следва ли да прилага такива нищожни клаузи ?;

3. Каква е доказателствената сила на записванията в счетоводните книги и при оспорване следва ли да се ангажират доказателства в тази насока, включително и служебно от съда ?;

Застъпва се тезата, че по поставените въпроси въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с постановените от ВКС и ВС тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. Поддържа се, също така, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първи въпрос е обоснована с произнасяне от въззивния съд със свръхпетитум, противоречащо на практиката на ВКС, застъпена в Решение № 69 от 16.07.2015г. по т.д. № 1478/ 2014г. на ВКС, I т. о.; Решение № 152 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 171 от 24.04.2012г. по гр. д. № 801/2011г. ВКС, на IV г.о.; Решение № 50 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 716/2011г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 412 от 05.02.2014г. по гр. д. № 2190/2013 г. ВКС, IV г. о.; по втория въпрос, се твърди противоречие между изводите на въззивния съд и следните актове на касационната инстанция: Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о.; Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 114 от 27.06.2012 г. по т.д. № 1194/2011 г. на ВКС; Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС; Решение № 188 от 09.05.2016г. по т.д. № 1787/2014г. на ВКС; Решение № 26 от 03.04.2013г. по т.д. № 957/2012г. на ВКС; Решение № 91 от 08.07. 2015г. по т.д. № 1097/2015г. на ВКС; Решение № 6 от 20.05.2015г. по т. д. № 2332/2014 г. на ВКС; Решение № 211 от 06.01.2015г. по т д. № 1987/2014г. на ВКС; Решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС; Решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС; Решение № 165 от 02.12. 2016 г. по т.д. № 1777/2015г. на ВКС и Решение № 235 от 15.12.2016г. по т. д. № 1510/2016г. на ВКС; по трети въпрос - Решение № 187 по т.д. № 436/2012 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 185 по т.д.№ 813/2012г. на ВКС, II т.о.; Решение № 44 по т.д. № 526/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение 169 по т.д. № 664/2011 г. на ВКС, II т. о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт е аргументирана с довода, че Апелативен съд - София се е произнесъл извън предмета на делото, установимо при сравнение между въззивната жалба на „Юробанк България“ АД и диспозитива на обжалваното решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

В касационната жалба на В. Н. В. допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, като са формулирани въпроси само в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1.При изрично зададен от ищеца като процесен период досежно дължимата главница по кредита, съставляват ли нови обстоятелства по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК настъпването на падежите за плащане на последващи месечни погасителни вноски, както и настъпването на предсрочна изисукемост по кредита извън зададения от ищеца като процесен период в самото заявление за издаване на заповед за изпълнение ?;

2.Какви са предпоставките за приложимост на разпоредбата на чл.112 ЗЗД, кой е началният момент на института абсолютната давност по чл.112 ЗЗД, зачита ли се период на бездействие на кредитора от десет години по чл.112 ЗЗД, част от който е изтекъл преди датата 02 юни 2021г., ако крайният момент на изтичане на срока, т. е. самата абсолютна погасителна давност по чл.112 ЗЗД изтича след началната дата на влизане на закона в сила, а именно след 02 юни 2021 г. ?

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценяват като процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат съставът на Софийски апелативен съд след собствен анализ на приетите по делото доказателства от фактическа страна е приел, че по силата на договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот от 08.09.2006г. „Юробанк България“ АД предоставила на В. Н. В. сумата в размер на 155 244 лв., при задължение същият да бъде върнат на 244 месечни погасителни вноски от по 1 702, 65лв., с краен срок 12.01.2027г. На 12.06.2009г. И. Н. В., наследена в процеса от ответниците В. Н. В. и П. В. Н., встъпила в дълга. С цел преуреждане на отношенията, банката и кредитополучателят сключили допълнителни споразумения от 29.07.2009г. и от 13.09.2010г., с които към главницата по кредита били прибавени просрочените към 29.07.2009г. и към 13.09.2010г. задължения за главница, договорна лихва и такси и бил определен период от 12 месеца за облекчено погасяване на кредита. Поради преустановено от длъжниците на 12.12.2010г. плащане на месечните вноски и просрочие на три поредни месечни вноски с падежи 12.12.2010г., 12. 01. 2011г. и 12.02.2011г., целият кредит според банката бил станал автоматично предсрочно изискуем по силата на чл.19, вр. чл.18, ал.2 от договора за кредит, без да е необходимо волеизявление на страните. Установено е, че банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците, които следвало да й заплатят солидарно сумата от 180 877. 17 лв. - главница за периода 12.02.2011г. – 28.03.2011г.; 4098.33 лв. - договорна лихва за периода 12.12.2010г. – 28.03.2011г.; 59 лв. – такси по договора за периода 14.09.2009г. – 28.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2011г. до окончателното изплащане.

След обсъждане клаузите на чл.3, ал.4 и чл.12 от договора за кредит Апелативен съд – София приел, че същите са недействителни, тъй като са неравноправни с оглед съдържащата се в тях уговорката, че действащият базов лихвен процент на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В тази връзка, съдът е посочил, че приложеният договор за кредит не съдържа регламентация на методологията, по която се променя базовият лихвен процент, а банката не е представила действащи към момента на подписването му общи условия, съдържащи такива правила, поради което не са изпълнени изискванията за прозрачност, въведени с чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, задължаващи банката да оповестява метода за изчисляване на лихвата и условията, при които може да се променя размерът й до пълното погасяване на отпуснатия кредит. Въззивният съд е акцентирал на установения от счетоводната експертиза факт, че банката се е възползвала от установените с недействителните клаузи правомощия да променя след 12.10.2007г. неколкократно и едностранно базовия лихвен процент, като същият от първоначално договорените 12 % е достигнал до стойности от 15, 50 %. Според решаващия съд, промяната касае съществен елемент от договора за кредит, тъй като с изменение на базовия лихвен процент се променя и размерът на договорната лихва, т. е. цената на кредита, вследствие на което размерът на месечната вноска е бил увеличен в разрез с изискванията за закрила на потребителя, като от първоначално установения на стойност 1 702, 43 лв. е достигнал до 2 079, 15 лв. преди да се пристъпи към сключване на допълнителните споразумения.

След съобразяване с практиката на ВКС, съответно цитирана, въззивната инстанция е приела, че клаузите на допълнителните споразумения, с които е уговорено, че кредитополучателите се съгласяват дължимата и неплатена редовна лихва да бъде преоформяна чрез натрупване към редовна главница, като по този начин натрупаната сума от главница и лихва се олихвява с нова лихва, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1, вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като с тях на практика се уговаря анатоцизъм, което по правилото на чл.294, aл.1 ТЗ е допустимо само при договори между търговци.

Анализирайки процесуалното поведение на страните, съдът е приел, че в случая не може да се приеме, че ответницата В. В. е направила валиден отказ от потребителска защита. Такъв отказ, според съда, трябва да бъде изрично направен и конкретен до степен, че въз основа на него да може ясно да се очертае кои клаузи с неравноправен характер страната приема за действащи в отношенията й с банката. Домогването на потребителя да възприеме само част от договорките -поставящи го в по-изгодно положение, без да приеме действието на останалата част от същите клаузи - установяващи в негова полза тежести, съдът е счел за недопустимо. В този смисъл, е посочил, че не може да се приеме, че поради частичен отказ от потребителска защита длъжникът ще се ползва от облекчен лихвен процент, гратисен период и пр., но ще приеме да изпълни само частично задължението си по свое усмотрение – предвид направеното в случая, искане за заплащане само на капитализирана главница, без яснота за способа на олихвяването й, доколкото е било възразено и срещу повторното олихвяване. Като краен резултат е обобщено, че банката е събирала от длъжника недължими суми от момента, в който тя е увеличила едностранно лихвените си проценти, като по този начин, завишавайки размера на месечните вноски е създала условия кредитът да не бъде регулярно обслужван и по-слабата икономически страна да бъде поставена в по-неблагоприятно финансово състояние.

По въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, въззивната инстанция, съобразявайки практиката на ВКС, е посочила, че изявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало до длъжника преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, доколкото банката е считала, че тази последица е настъпила автоматично. Изявление в този смисъл, съдържащо се в исковата молба, е станало достояние на длъжника едва с връчването на препис от същата, поради което е прието, че именно от този момент - 18.04.2012 г. следва да се счита, че остатъкът от главницата по договора за кредит (над тази с настъпил падеж поради месечната изискуемост) е станал предсрочно изискуем, доколкото няма спор, че са настъпили останалите обективни предпоставки в договора (забава на плащанията и преустановяване на същите от длъжниците към 12.12.2010 г.).

Изложени са съображения, че дългът на П. В. Н. и В. Н. В. се свежда до размера, който той би имал при първоначално уговорените условия, като размерът на дължимата главница следва да се отчете до датата на връчване на препис от исковата молба за падежиралите вноски, и от тази дата за предсрочно изискуемите такива - остатъкът от неиздължената главница. По отношение на договорната лихва, с обжалваното решение е прието, че същата е дължима за исковия период с оглед диспозитивното начало в процеса, а законната такава, че се дължи върху главницата от настъпването на предсрочната изискуемост. Въз основа на заключението от 15.11.2019г. по възложената и приета счетоводна експертиза, съдът е приел, че за исковия период от 12.02.2011г. до 18.04. 2011г. падежиралите, но неплатени вноски по главницата, са в размер на 4 056,51 лв. След премахване на капитализациите и след приспадане на падежиралите вноски по главницата, остатъкът от неплатената главница, която е станала предсрочно изискуема на 18.04.2012 г. възлиза на 145 663, 41лв. С оглед това, съдът е счел, че искът на „Юробанк България“ АД следва да се уважи за сумата от 4 056, 51 лв. като падежирала главница за периода от 12.02.2011г. до 18.04.2012 г. плюс предсрочно изискуемата главница към 18.04.2012 г. на стойност от 145 663, 41 лв., или общо главница от 149 719, 92 лв., като над тази сума до претендираната такава от 180 877, 17 лв. искът е е приет за неоснователен. По отношение на договорната лихва от 12 % за исковия период от 12.12.2010 г. до 28.03.2011 г., която е на стойност от 5 807, 51 лв., е прието, че искът е основателен за тази сума, но след като е предявен само за сумата от 4 098, 33 лв., то следва да се уважи в поискания размер. Дължимите такси са установени от съда въз основа на експертизата за сумата от 59.00 лв. Доколкото ответницата П. В. Н. е приела наследството по опис, то съдът е приел, че същата следва да бъде осъдена до размера на приетото наследство.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по двете жалби.

В касационната жалба на П. Н. се поддържа недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът се е произнесъл свръхпетитум, присъждайки суми извън предмета на делото. От заявлението на ищеца в заповедното производство и от исковата молба по чл.422 ГПК било видно, че претенциите на банката имат за предмет установяване съществуването на задълженията на ответниците за периода 12.02.2011г. – 28.03.2011г., докато с атакуваното решение съдът е установил задължения за падежирала главница за исковия период от 12.02.2011г. до 18.04.2012г. и за предсрочно изискуема главница към 18.04.2012г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените в касационната жалба основания за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка за допустимост на решението. Соченият порок ще е налице когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, т.е. когато дава защита не на търсеното, а на друго право или когато дадената защита е извън предметната рамка на спора /обема на търсената от ищеца защита/. Няма спор, че въззивният съд се е произнесъл при съобразяване с претендираните размери на задълженията. Разликата в периодите се дължи на разграничаване на задълженията за падежирала главница и за предсрочно изискуема главница с оглед установения от въззивния съд факт на настъпване в хода на производството на предсрочната изискуемост на дълга с връчването на ответниците на препис от исковата молба и приложенията към нея. Произнасянето на съда е в съответствие с приетото в т.9 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по чл.422 ГПК съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, защото го пораждат или погасяват. С обжалваното решение съдът се е произнесъл по заявения предмет на спора за дължимост на вземанията по заповедта за изпълнение, поради което не е налице произнасяне свръхпетитум.

От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма, не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поддържаното от двете жалбоподателки самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано със съображения за явна необоснованост на извода за осъждане на длъжника да заплати целия претендиран от банката размер на предсрочно изискуемата главница, въпреки приетото, че не е налице процесуалната предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което обаче не съответства на правната воля на съда, съобразил настъпилата в хода на производството предсрочна изискуемост на кредита и последиците от този факт. Останалите съображения в изложението на касатора В. представляват възпроизвеждане на твърденията на страните в производството и приетото от съда в решението, без да съдържат обосновка на соченото основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По касационната жалба на П. Н.:

Първият въпрос от изложението е относим към поддържаното в касационната жалба възражение за недопустимост на решението поради произнасяне „свръхпетитум“, по който настоящият състав по - горе е изложил съображения.

Вторият въпрос е принципен и не е съобразен с правната воля на съда, който с нарочно определение от 26.06.2019г. е указал на страните, че ще извърши проверка за неравноправни клаузи, относими към исковата претенция, и в мотивите на решението след подробно обсъждане е приел за недействителни клаузите на чл.3, ал.4 и чл.12 от договора за кредит, предвиждащи, че действащият базов лихвен процент на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. За нищожни също така са приети и допълнителните споразумения към договора за кредит, поради което предпоставилото въпроса оплакване на този касатор за неправилно начисляване от банката на месечни такси за администриране по силата на чл.12 от същите, не съответства на приетото от съда в атакуваното решение.

Третият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК по смисъла на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за изхода на делото, като изхожда от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод. За да установи размера на дълга въззивният съд се е позовал на прието по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно счетоводна експертиза, с което е установена структурата на дълга съобразно първоначално уговорените условия и постъпили погасителни вноски, а не на записвания в счетоводни книги на банката, поради което въпросът няма значение за изхода на спора.

По касационната жалба на В. В.:

На първо място, не следва да бъдат обсъждани заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК, тъй като във връзка със същите изобщо не са поставени конкретни въпроси. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити единствено съображения за неправилност на направените от въззивния съд фактически и правни изводи, които обаче са относими към производството по разглеждане на касационната жалба по същество, но не и към производството по допускането й до разглеждане.

На второ място, поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първият от въпросите е относим към възражението за недопустимост на решението поради присъждане на падежирали вноски извън посочения от ищеца в заповедта за изпълнение период, по което настоящият състав е изложил съображения. Вторият въпрос за приложението на института на абсолютната давност по чл.112 ЗЗД се поставя за пръв път в касационното производство, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касационно обжалване. За изчерпателност на изложението, следва да се посочи, че тази нова за българското законодателство разпоредба е в сила от 2.06.2021г. Текстът на §2 от ПЗР на ЗДЗЗД, придаващ обратно действие на чл.112 ЗЗД, е обявен за противоконституционен с Решение № 4 от 20.04.2021г. по к.д. № 1/2021г., т.е. абсолютната давност започва да тече след 2.06.2021г. по отношение на заварените парични вземания срещу физически лица.

Ответникът по касация не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК