Определение № 93 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Б. С., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Ж. И. против въззивно решение № 81 от 20.01.2023 г. по в.гр.д. № 1444/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260253 от 19.01.2022 г. по гр.д. № 10127/2020 г на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Б. Б. С. отрицателен установителен иск срещу „Мегатек“ ЕООД, [населено място], че не дължи сумата 16 370 лв. - главница по запис на заповед от 19.10.2007 г. и сумата 327,40 лв., представляваща разноски, по изпълнителен лист от 02.04.2008 г., издаден въз основа запис на заповед от 19.10.2007 г., както и сумата 9000 щатски долара - главница по запис на заповед от 19.10.2007 г., и сумата 9720,00 щатски долара, представляваща лихва, начислена върху главницата за периода от 20.10.2007 г. до 04.02.2008 г., по изпълнителен лист от 05.06.2008 г., издаден въз основа запис на заповед от 19.10.2007 г., за които вземания е образувано изпълнително производство. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Мегатек“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. Е., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по реда на чл. 439 ГПК за недължимост на суми, предмет на изпълнително дело № 20209210400465 на ЧСИ С. П., като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност. Установено е, че по молба на „Мегатекс“ ЕООД на 22.06.2010 г. срещу ищеца първоначално е образувано изп. д. № 20108440401690 на ЧСИ С. Я. въз основа изпълнителен лист от 02.04.2008 г. и изпълнителен лист от 05.06.2008 г., издадени на основание чл. 237, б. „е“ ГПК за събиране на парични задължения, дължими по запис на заповед от 19.10.2007 г. – главници, лихви и разноски, а именно: сумата 16 370,00 лв. главница по запис на заповед от 19.10.2007 г., както и сумата 327,40 лв., представляваща разноски, по първия изпълнителен лист; сумата 9000,00 щатски долара главница по запис на заповед от 19.10.2007 г., както и сумата 9720,00 щатски долара, представляваща лихва, начислена върху главницата за периода от 20.10.2007 г. до 04.02.2008 г., по втория изпълнителен лист. По делото са извършени следните изпълнителни действия по искане на взискателя: на 11.02.2014 г. е депозирана молба за налагане на възбрана с вх. № 7561/11.02.2014 г.; на 13.04.2014 г. и 06.10.2014 г. са наложени запори; на 09.03.2016 г. е извършен въвод във владение в имота, върху който е насочено изпълнението. От постановление от 22.05.2019 г. е видно, че изп. д. № 20108440401690 на ЧСИ С. Я. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила перемпция. На 10.02.1016 г. е осъществена цесия за вземанията по двата изпълнителни листа с цедент „Мегатекс“ ЕООД и цесионер „Мегатек“ ЕООД, като въз основа на молба на новия кредитор на 26.05.2020 г. за същите вземания е образувано изп. д. № 20209210400465 на ЧСИ С. П. и е направено искане след проучване на имуществото на длъжника да бъде наложен запор на вземанията, движимите вещи и дяловете, собственост на длъжника, както и да възбрана върху недвижимите имоти. Като неоснователно е отхвърлено възражението за нищожност на първоинстанционното решение, като съдът е посочил, че то съдържа точна дата на изготвянето му и същото е постановено след проведено открито съдебно заседание на седемнадесети ноември, две хиляди двадесет и първа година. Посочването в мотивите, че делото е разгледано във въззивно производство, е резултат от техническа грешка, която не води до порочност на същото. По делото е изготвен пълен и точен доклад съгласно чл. 146 ГПК, като в съдебното заседание на съдът е докладвал и всички уточняващи молби на ищеца с направени уточнения за тригодишен срок на погасителна давност, поради което възраженията в този смисъл също са отхвърлени. Установено е, че последното предприето действие, прекъсващо давността, по изп. дело № 20108440401690 на ЧСИ С. Я. е въвод във владение на 08.03.2016 г., поради което е прието, че перемпцията по изпълнителното дело е настъпила на 09.03.2018 г., и делото е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, независимо, че производството е прекратено от ЧСИ с постановление от 22.05.2019 г. Съдът е посочил, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2016 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на постановяване на ТР, като новото разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, поради което е направен извод, че доколкото прекратяването на изп. дело № 20108440401690 на ЧСИ С. Я. е настъпило през 2018 г., то е било висящо към датата на постановяване на тълкувателното решение. С оглед действието на ППВС № 3/1980 г. давността е била спряна до 26.06.2016 г., след което е започнала да тече нова петгодишна давност. Прието е, че с оглед образуваното на 26.05.2020 г. ново изпълнително дело при ЧСИ С. П., с молбата за което е направо искане за извършване на конкретни изпълнителни действия, давността не е изтекла. Възраженията, че следва да се отчита тригодишен давностен срок, а не петгодишен, са отхвърлени като неоснователни с аргумент, че вземането по запис на заповед се погасява с изтичането на тригодишен срок, но само в случай, че в продължение на три години кредиторът не е предприел действия по принудително изпълнение за сумата по записа. Съдът е установил, че и двата записа са издадени на 19.10.2007 г., предявени са за плащане на 29.02.2008 г., въз основа на тях са издадени изпълнителни листове по ч. гр. д. № 8630/2008 г. и по ч. гр. д. № 8631/2008 г. на Софийския районен съд, като делата са образувани на 7.03.2008 г. В заключение съдът е посочил, че при влезли в сила заповеди на незабавно изпълнение, поради неподадени възражения по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която ако вземането е установено със съдебно решение срокът на погасителната давност е винаги пет години, за което се позовава на практика на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл:

1. „Съставлява ли действие по изпълнителното производство, прекъсващо давността, въводът във владение в недвижим имот, извършен след възлагане с постановление по чл. 498, ал. 2 ГПК на трето за изпълнителното производство лице, закупило имота от публична продан?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като според касаторите липсва задължителна практика на ВКС по идентичен въпрос – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му? Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.на ОСГТК на ВКС и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното във въпроса тълкувателно решение, както и други посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. „С каква давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед /тригодишна или петгодишна/, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 във връзка с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, и в този случай приложима ли е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД?“. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени конкретни съдебни решения, на които касаторът се позовава.

Твърди се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 81 от 20.01.2023 г. по в.гр.д. № 1444/2022 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС по третия въпрос, касаещ давността, с която се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед /тригодишна или петгодишна/, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 във връзка с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, и дали в този случай е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1006 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение