Определение № 12 от 12.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 400/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Д. В., представляван от адв. Д., срещу решение № 6995 от 16.10.2019г. по в.гр.д. № 3649/2018г. на СГС, IV- В състав, с което е потвърдено решение № 203670 от 29.08.2017г. по гр.д. № 13786/2014г. на СРС, ГО, 64 състав и касаторът е осъден да заплати на „Групама застраховане” ЕАД разноски за въззивната инстанция в размер на 100 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Групама Застраховане” ЕАД искове по чл.193, ал.1 вр. чл.222 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД за сумата от 10668,84 евро – дължимо застрахователно обезщетение по застрахователен договор „Помощ при пътуване“, обективиран в застрахователна полица № 2000300011000514, за неотложни медицински разходи във връзка с получена от ищеца травма на коляното на левия крак при събитие от 23.03.2011г. в Кютай, Австрия, от които сумата от 732,63 евро - разходи за преглед и консултация на 24.03.2011г. и сумата от 9936,21 евро – разходи за хирургична интервенция в частна клиника „Хохрум“ по фактура № [ЕГН], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /14.03.2014г./ до окончателното плащане, както и сумата от 3201,41 евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 11.04.2011г. – 13.03.2014г., както и искове по чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1356,82 евро – обезщетение за имуществени вреди, представляващи допълнителни разходи, начислени от частна клиника „Хохрум“ за събиране на вземането й за разходи за хирургична интервенция, за сумата от 1590,88 евро – лихва за забава за периода 31.03.2011г. – 30.07.2012г., претендирана от частна клиника „Хохрум“ за неплатеното възнаграждение за хирургична интервенция, които вреди са причинени поради неизпълнение на задължения по договора за застраховка, а именно неизплащане на застрахователно обезщетение, неосигуряване на съдействие при условията на непрекъсната 24 – часова готовност – неподдържане в изправност и непрекъсната връзка с телефона, който е посочен върху застрахователната полица за връзка със застрахователя при настъпване на застрахователното събитие и неосигуряване на представител от асистиращата компания, който да осъществи контакт със застрахования на български език и да даде указания и упътване при настъпване на инцидента, несвоевременно уведомяване на ищеца за отказа за плащане на застрахователно обезщетение, сумата от 5000 евро – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в огромен психически стрес, съпътстван от силни болки в сърдечната област, сърцебиене, повишаване на кръвното налягане и изпадане във временно здравословно неразположение от неизпълнение на посочените по – горе задължения, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /14.03.2014г./ до окончателното плащане, както и сумата от 1532,79 евро – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху последната главница за периода 24.03.2011г. – 13.03.2014г.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и поради незаконосъобразност. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и разгледал всички доводи и възражения на страните, а при постановяване на фактическите си изводи е допуснал нарушение на опитните правила и правилата на житейската логика. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и надлежно въведени в процеса с въззивната жалба? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 183 от 16.11.2017г. по т.д. № 2624/2016г. на ВКС, III ГО, решение № 254 от 20.05.2019г. по гр.д. № 4863/2017г. на ВКС, IV ГО, решение № 69 от 13.05.2019г. по гр.д. № 3436/2018г. на ВКС, I ГО.

2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като направи фактически изводи досежно правнорелевантните факти, послужили за правните изводи на съда, изведени чрез пълно и главно доказване и при излагане на съображения кои са доказателствата, които ги установяват и защо едни доказателства са ценени, а други – не, или е достатъчно да преповтори възприетата фактическа страна от районния съд? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, IV ГО, решение № 253 от 15.02.2019г. по гр.д. № 5011/2017г. на ВКС, IV ГО.

3. Може ли въззивният съд да приеме за недоказан главен факт, твърдян от ищеца, само въз основа на косвените доказателства на ответника и СМЕ, като изцяло игнорира обсъждането на преките доказателства, представени от ищеца? Следва ли въззивният съд да даде възможност на ищеца да вземе отношение по приетия доклад, след като такава възможност не е била предоставена в първата инстанция? Твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 80 от 03.05.2018г. по гр.д. № 2560/2017г. на ВКС, IV ГО, решение № 91 от 05.07.2019г. по гр.д .№ 4243/2018г. на ВКС, II ГО, решение № 210 от 09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I ТО.

Касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като поставените въпроси за разрешени в противоречие с практиката на ВКС и в нарушение на императивни законови разпоредби.

Ответникът „Групама застраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките на чл.280 ГПК и изложение на основания за допускане на касационно обжалване и поради липса на очевидна неправилност на въззивното решение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно сключването между страните на 02.03.2011г. на договор за застраховка „Помощ при пътуване“, обективиран в застрахователна полица № 200300011000514 със срок на покритието – 17.03.2011г. – 28.03.2011г., с който застрахователят се задължава срещу заплащане на застрахователна премия да осигури непосредствена помощ на лице, което вследствие на случайно събитие е попаднало в затруднение по време на пътуване, като е уговорено, че застрахователят не носи отговорност за лечение или медицински грижи и злополуки в резултат на любителско каране на ски, освен ако не е уговорено друго и не е платена допълнителна застрахователна премия – клаузата на т.36.21 от раздел IX от Общите условия. Приел е за безспорно установено и че при действието на застрахователния договор ищецът е предприел пътуване до Австрия, както и че на 23.03.2011г. /при действието на застрахователния договор/ в Кютай, Австрия е претърпял инцидент, вследствие на който е получил мекотъканна травма на лява колянна става, изразяваща се в разкъсване на предна кръстна връзка и вътрешния мениск.

Във връзка със спорния по делото въпрос за механизма на настъпване на увреждането въззивният съд е обсъдил приетите в първоинстанционното производство две експертизи – първоначална, допълнителна и повторна. Посочил е, че първоначалната експертиза, изготвена от в.л. К., дава заключение, че за лечението на скъсан мениск не е била необходима спешност, а в допълнителната СМЕ същото вещо лице с категоричност приема, че вероятността получените от ищеца увреди да са получени по начина, описан в исковата молба, е минимален и с много голяма вероятност в момента на увредата ищецът е бил със ски на краката си, без значение дали е карал или е бил спрял някъде по пистата. Посочил е, че според повторната СМЕ, изготвена от в.л. В., е напълно възможно травмата на коляното – торзионна с преплъзваща се колянна травма, да се получи както при движение пеша по пистата, така и при падане по време на каране на ски. Взел е предвид, че в приетия по делото кратък медицински доклад, съставен в деня на инцидента от доктор от частната клиника „Хохрум“, по анамнеза, снета от ищеца, като причина за злополуката е посочено „ски спускане на 23.03.2011г.“. Приел е, че според приложените записи от електронната система на асистиращата компания, на 24.03.2011г. съпругата на ищеца е съобщила, че инцидентът е настъпил при каране на ски, като същата е обяснила, че съпругът й е много добър скиор и е паднал единствено поради опита да избегне сблъсък с друг скиор, който не е карал много добре, а на следващия ден – на 25.03.2011г. в 16:53ч., след като асистиращата компания е изпратила съобщение по факса /изпратено на 25.03.2011г. в 12:54ч./ до австрийската болница, в която ищецът е бил настанен за оперативно лечение, че застраховката не покрива разходи при злополука при любителско каране на ски, асистиращата компания е отразила, че при повторно запитване съпругата на ищеца е изнесла различни факти от първоначално съобщените, като е посочила, че ищецът не е карал ски по време на инцидента, а просто е стоял и е бил блъснат от друго лице, което е карало ски.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката С. Г. – ръководител Отдел „Помощ при злополука“ при ответното дружество, според които във връзка със събитието при проведен разговор с представител на асистиращата компания съпругата на ищеца е посочила, че съпругът й е бил много добър скиор и че при опит да избегне удар с неопитен скиор е паднал. Обсъдил е и показанията на свидетелката П. В. /съпруга на ищеца/, относно съобщените от нея обстоятелства при настъпване на инцидента, която ясно заявява, че кореспонденцията със застрахователя я е водила именно тя, по телефона на съпруга си.

Взел е предвид приложения по делото доклад на д-р Бернхард В. от 08.06.2011г., според който в периода от 23.03.- 25.03.2011г. в кабинета му в в Кютай не е бил воден пациент с името д-р В. след спасяване от пистата.

Въз основа на така обсъдените доказателства въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове, доколкото не се установява да е настъпило събитие с покрит застрахователен риск по процесната полица или договорно неизпълнение от страна на ответника, както ищецът твърди. Споделил е и извода на първоинстанционния съд, че не следва да се даде вяра на свидетелските показания на свидетелката П. В., тъй като са противоречиви с останалия събран по делото доказателствен материал и следва да бъдат ценени по реда на чл.172 от ГПК, доколкото се отчита високата степен на заинтересованост на свидетеля от изхода на спора. Счел е за неоснователно и оплакването за игнориране на свидетелските показания на свидетел – очевидец на инцидента, както и доклада на д-р Бернхард В. от 08.06.2011г., като е посочил, че съдът е обсъдил показанията на св. С. Д., приемайки, че като не кореспондират с останалите доказателства, събрани по делото, няма да ги кредитира, който извод напълно е споделил. Посочил е, че според свидетеля травмата на ищеца е настъпила, след като той е бил повален на земята от скиорка, без сам ищецът да е карал ски, докато в лекарският доклад на клиниката „Хохрум“ ясно и недвусмислено се сочи като анамнеза „ски спускане 23.03“, която анамнеза по правило се снема по данни от самия пациент. Посочил е, че от приложения доклад на д-р Бернхард В. от 08.06.2011г. ясно се установява, че в периода от 23.03.- 25.03.2011г. в кабинета му в Кютай не е бил воден пациент с името д-р В. след спасяване от пистата, което според въззивния съд напълно дискредитира показанията на свидетеля Д..

Въззивният съд е изложил съображения, че повторната СМЕ, изготвена по делото, не изключва по никакъв начин възможността увреждането да е настъпило и при ски спускане. Оценил е експертизата по реда на чл.202 от ГПК, обсъждайки я заедно с другите доказателства по делото, и е приел, че изводът на вещото лице, че нараняването на ищеца е получено при ски спускане, докато кракът му е бил фиксиран в ски обувка, напълно кореспондира с първоначалния медицински доклад от клиниката в „Хохрум“, в който изрично е отразено, че увреждането на коляното на ищеца е получено при ски спускане, като този извод напълно кореспондира и на свидетелските показания на свидетелката В., която лично е уведомила застрахователя, че съпругът й е пострадал при ски спускане, въпреки че, по принцип, той е много добър скиор.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първите два процесуалноправни въпроса, формулирани от касатора, се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, както и да обоснове въз основа на кои доказателства формира фактическите си изводи, и са поставени във връзка с оплакването на касатора за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в цитираните от касатора решения, както и в служебно известните решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно установената фактическа обстановка и е изложил мотиви във връзка с това, като е обсъдил и събраните по делото доказателства и мотивирал въз основа на кои от тях формира фактическите си изводи, кои доказателства възприема, и кои – не и по какви съображения. Поради това при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и следователно не е налице твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК.

Поставените в т.3 процесуалноправни въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и на фактите по делото и поради това не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Те са предпоставени от възприемането на съдържащите се в тях твърдения, че въззивният съд е приел за недоказан главен факт, твърдян от ищеца, само въз основа на косвените доказателства на ответника и СМЕ, като изцяло е игнорирал обсъждането на преките доказателства, представени от ищеца, и че на ищеца не е дадена възможност да вземе отношение по приетия доклад. В настоящия случай решаващият извод за неоснователност на предявените искове е обоснован с липсата на убедителни доказателства, ангажирани от ищеца, за твърдяния от него механизъм на настъпване на увреждането, въз основа на обсъждане на ангажираните и от двете страни доказателства, а не е основан единствено на събраните по инициатива на ответника косвени доказателства, оборващи твърдението на ищеца и представените от него доказателства. В първоинстанционното производство с представено писмено становище и в о.с.з. на 21.10.2015г. пълномощникът на ищеца е изразил становище по изготвения доклад, поради което е невярно противното твърдение на касатора в касационната жалба.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,