Определение № 110 от 07.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2318/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Декра-Строй“ ЕООД срещу решение № 91/04.05.2018 г. по в.т.д. № 221/2017 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 56/04.04.2017 г. по т.д. № 123/2016 г. на Русенския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на „Факторинг 9000” ООД сумата от 75 821,04 лв. с ДДС – дължимо възнаграждение по договор № 1/22.07.2015г., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2016 г. до окончателното изплащане; обезщетение за забава в размер на 2 931,45 лв. за периода 28.11.2015 г. – 18.04.2016 г.; сумата от 4 481,33 лв. – стойност на допълнителни извън договора СМР, ведно със законната лихва от 18.04.2016 г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава в размер на 173,26 лв. за периода 28.11.2015 г. - 18.04.2016 г. В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.2 ГПК за достъп до касация. В писмения си отговор ответникът по касацията „Факторинг 2000“ООД оспорва касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 и ал.2, пр. 2 ГПК. Претендира присъждане на съдебни разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правно осн. чл.79, ал.1 вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, чл.61 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. По отношение на иска за заплащане на възнаграждение по договор за изработка решаващият съд е счел, че процесният договор не е нищожен, тъй като разпоредбата на чл.45а, ал.2, т.2 ЗОП /отм./ регулира отношенията между възложителя по договор за обществена поръчка и изпълнителя, но не и отношенията между последния и негов подизпълнител. Същата няма повелителен характер, а евентуалното й нарушаване води до санкциониране по административен ред на изпълнителя. Въз основа на събраните доказателства ВТАС е заключил, че ищецът е извършил доставките и е изпълнил възложените с договора СМР във връзка с трите инсталации. Приемането на изпълнената работа е било установено въз основа на отчитането от касатора като главен изпълнител на възложителя на обществената поръчка-Община Горна Оряховица и съставените между тях актове обр.19. Общината е заплатила на главния изпълнител стойността на възложените работи и е започнала да експлоатира трите инсталации. По отношение на допълнителните работи, които не са били възложени от касатора на ищеца ВТАС е приел, че те са били извършени от последния и са били заплатени на „Декра- Строй“ЕООД от възложителя на обществената поръчка, поради което се дължи заплащането им на ищеца. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Правилно и законосъобразно ли е въззивната инстанция да променя правната квалификация на предявения иск едва със съдебното решени по делото?; 2/ Кой е легитимиран ответник – надлежна страна в производството по предявен иск с правно основание неоснователно обогатяване?; 3/ Кой е легитимиран ответник – надлежна страна в производството по предявен иск с правно осн. чл.61 ЗЗД? Въпросите са въведени от касатора при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 36/19.02.2018г. по гр.д. № 3244/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение № 244/09.02.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, II т.о., Решение № 150/03.01.2018г. по гр.д. № 5017/2016г. на ВКС, I г.о и др.- по първи въпрос; Решение № 67/05.04.2016г. по гр.д. № 4147/2015г. на ВКС, IV г.о., Решение № 381/03.01.2012г. по гр.д. № 1514/2010г. на ВКС – по втори въпрос и Решение № 385/08.02.2016г. по гр.д. № 6740/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 179/16.12.2016г. по т.д. № 2235/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 67/05.04.2016г. по гр.д. № 4147/2015г. на ВКС, IV г.о. и др. – по трети въпрос. Касаторът се позовава по всички въпроси и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и който е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В настоящия случай представеното от касатора изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа формулиран изричен правен въпрос по иска с правно осн. чл.266, ал.1 ЗЗД. Служебно касационната инстанция следва да извърши проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение. Предвид оплакването на касатора, че по горепосочения иск той не е надлежен ответник, а такъв се явява «Янтра актив» ЕООД, на което дружество ищецът е извършвал процесните доставки, настоящият състав на ВКС намира, че доводът е неотносим към въпроса за надлежната процесуална легитимация на ответника по иска. Същата се определя от твърденията в исковата молба и в случая те са за сключен между касатора като възложител и ищеца като подизпълнител договор, в съответствие с които твърдения ищецът е насочил претенцията си за заплащане на възнаграждение за извършени от него работи срещу възложителя по договора. Възражението на ответника по иска, че не дължи заплащане, вкл. и поради извършена доставка на трето за спора лице, е по съществото на спора и не се обхваща от проверката за допустимостта на иска. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в частта по иска с правно осн. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Останалите изрично формулирани от касатора три правни въпроса в изложението към касационната жалба касаят произнасянето на въззивния съд по втория обективно съединен иск за заплащане на допълнителни работи, претендирани на извъндоговорно основание. Видно от исковата молба същият иск е предявен за сумата от 4481,33лв. с ДДС. На осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000лв. за граждански дела и до 20 000лв. за търговски дела не подлежат на касационно обжалване. Поради което в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 5000лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд