Определение № 4346 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. И. В. срещу въззивно решение № 336 от 11.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 266/2024 год. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което, като е потвърдено решение № 230 от 11.03.2024 год., постановено по гр. дело № 38/2023 год. по описа на Районен съд – Стара Загора, е отхвърлен предявения от В. И. В. срещу Б. М. Х. иск по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на мерките относно упражняване на родителските права, определени с решение № 474 от 01.06.2022 год., постановено по гр. дело № 2332/2021 год. по описа на Районен съд – Стара Загора, чрез предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето И. В. И. изключително на бащата В. И. В. и определяне местоживеенето на детето при бащата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК – по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд в нарушение на чл. 235 ГПК не бил обсъдил и взел предвид всички събрани по делото доказателства. Бил приел за доказани определени факти, но игнорирал други, установени по делото обстоятелства, имащи важно значение, относно родителския капацитет на родителите, не бил взел прелвил незаконосъобразното поведение на майката на детето, която била нарушила споразумението за съвместно упражняване на родителските права и едностранно била променила местоживеенето на детето от Б. в И., като последователно и целенасочено била осуетявала контактите на бащата с детето. Сам по себе си фактът на своеволната и едностранна промяна на местоживеенето на майката с детето в И., освен нововъзникнално обстоятелство, било също така и обстоятелство, което компрометирало родителската пригодност на майката. С оглед чистото съдебно минало, липсата на влезли в сила осъдителни решения, отхвърлените искания за защита от майката за твърдяно извършено насилие от страна на бащата и др., както и видно от социалния доклад по делото, депозиран от ДСП – гр. С. З., а така също от свидетелските показания, както и от аудиозписите, представени от делата по Хагаската конвенция, безспорно било, че бащата бил отговорен родител, подхождал със спокойствие, овладяност и разумност, имал необходимите битови условия, добри възпитателски качества, помощ от неговите родители, и родителска годност да упражнява родителските права. Въпреки разпоредения от испанския съд режим – всеки ден по час и половина, в присъствието на бабата по майчина линия, по вина на майката ищецът реално бил осъществил само осем срещи със сина си. Детето винаги се радвало да прекара време с баша си, като при една от срещите дори не искало да си тръгва и се връща обратно в дома на майката. Както първоинстанционният, така и въззивният съд не били изслушали майката и не били придобили лични впечатления за мотивацията й да иска родителските права. Въззивният съд не бил взел предвид нито пола на малолетното дете, нито обстоятелството, че майката препятства контактите с бащата, както и данните, че в И. детето било проявило нервност и избухливост. Ответницата била представила трудов договор за срок от три месеца и нямала постоянна, а временна работа, но въззивният съд бил приел, че тя работи по трудово правоотношение в И.. В решението било налице позоваване на показания на свидетел, който не бил разпитван по делото – майката на ответницата не била със сочените имена К. М. И., а в действителност се казвала Н. Г. Р.. Описаната фактическа обстановка и показанията на тази свидетелка касаели друг, а не процесния случай, но те очевидно били взети предвид от съда. Въззивният съд следвало, дори без искане от страните, да определи разширен режим на лични контакти на детето с бащата, съобразявайки именно изменените обстоятелства – едностранната промяна от страна на майката на местоживеенето на етето и създаваните от нея пречки за осъществяването на контакти на бащата с детето – ППВС № / год. Трябвало също така да бъде изслушана съдебно-психологическа експертиза, за да се установи дали е налице родителско отчуждение /или наченки на такова/. Неправилен бил изводът, че неявяването на майката за изслушване било по обективни причини – същата не се намирала на територията на Р. Б.. Ответницата несъмнено имала възможността да се яви в съдебно заседание, още повече че била задължена от съда и предупредена за последиците при неявяването й, а нежеланието й да си закупи самолетен билет и да се яви не можело да се приравнява на неявяване „поради обективни обстоятелства“. Неправилно въззивният съд бил приел, че промяната на местоживеенето на майката и детето в И. не била своеволна, доколкото ищецът бил изразил писмено съгласие. Напротив, видно било от данните по делото, че той бил дал съгласие само за кратковременен престой /за периода от год. до год./, но не и за своеволната и едностранна промяна от страна на майката на местоживеенето на детето. Съгласно съображение, т. 48 от Регламент 1111/2019 год., независимо от решението за отказ за връщане на детето по Хагската конвенция от 1980 год., това решение все пак можело да бъде заменено с друго последващо решение, произнесено в производство за упражняване на родителски права от съда на държавата членка на обичайното местоприбваване на детето преди неправемерното отвеждане или задържане. В хода на това производство следвало да се проучат задълбочено всички обстоятелства, включително, но не само, поведението на родителите, като се има предвид висшият интерес на детето. Видно било от решение от год. на Съд, разглеждащ насилие над жени №, гр. С., И., и решение от 10.03.2023 год. на Втори съдебен отдел на Провинциалния съд на гр. С., че испанските съдилища се били произнесли отрицателно по искането на бащата за връщане на малолетното дете И. В. И. в Р. Б., по реда на Хаската конвенция за гражанскоправните аспекти при международното отвличане на деца от 1980 год. Представено било необходимото удостоверение по чл. 29, пар.2 от Регламент 1111/2019 год., на Съвета на ЕС, като същото било издадено от Съд, разглеждащ дела, свързани с насилие над жени №, гр. С., И., и удостоверявало,че решението за отказ за връщане на детето И. В. И. се основава единствено на чл. 13, пар. 1, б. "б“ или на чл. 13, пар. 2 или и двете разпоредби от Хаската конвенция за гражанскоправните аспекти при международното отвличане на деца от 1980 год. Исковата молба за изменение на мерките относно упражняването на родителските права била подадена на год., в рамките на тримесечния срок от постановяване на решението на испанския съд, съгласно пар. 5, чл. 29 от Регламент 1111/2019 год., като случаят попадал в хипотезата на пар. 6 от чл. 29 на Регламента, като сезираният български съд бил компетентен да се произнесе с решение, от което да следва връщането на детето в Република България. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Кои критерии следва да бъдат ценени от съда при отчитане интересите и нуждите на детето, и как се преценяват приоритетите на детето съобразно пола и конкретната му възраст? 2/ Какво е значението на моралния облик на родителите, респ. наличието на категорични данни за промяна местоживеенето на детето, без съгласието на бащата, противно на разпоредбите на подписаното споразумение за съвместно родителство от майката, и следва ли да се отчита при определяне на родителския им капацитет и съответно при предоставяне за ефективно упражняване на родителски права върху малолетно дете? 3/ Може ли родител да черпи права от обстоятелство, явяващо се резултат от негово противоправно поведение, довело до това, че през последните години другият родител е бил лишен изцяло от възможността за контакт, и да полага непосредствени грижи за детето? 4/ Какво е значението на съдебно-психологическите експертизи и на социалните доклади при определяне критериите и нуждите на едно малолетно дете, и как трябва да бъдат ценени? 5/ Следва ли съдът, в интерес на детето, да измени режима на контакти, дори и да не е направено искане в тази насока от родител, когато констатира от доказателствата по делото, че отглеждащия родител създава пречки и осуетява контакта с другия родител? 6 / Следва ли съдът в горната хипотеза, предвид засиленото служебно начало, да назначи съдебно-психологическа експертиза на детето, дори без искане на страните, предвид вероятността за настъпило родителско отчуждение? 7/. Какво е значението на необсъждането на поведението на виновния родител, създаващ пречки за контакт баща – дете, при оценка на родителския капацитет, през призмата на интереса на детето? 8/ Какво е значението на обстоятелството – промяна местоживеенето на детето в друга държава, без съгласието на единия родител, и следва ли съдът да измени режимът на контакти на бащата, съобразявайки нововъзникналото обстоятелство? 9/. Как следва да се цени правилността на съдебното решение, предвид обстоятелството, че правните изводи на съда са постановени при грешна фактическа обстановка, касаеща друг случай, вземайки предвид показанията на свидетел по друго дело и фактическа обстановка по друго дело? 10/ Какво е значението на неизслушването на родител и неявяването му, въпреки че е бил задължен и предупреден за последиците по чл. 161 ГПК, както и какво е значението на неприлагането на тези последици, въпреки че същият не се явил за лично изслушване? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, като освен това са от значение за точното прилагане на закона. Ответницата по касационната жалба Б. М. Х., чрез назначения й особен представител адв. Ж. Б., Д. Б. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са родители на детето И. В. И., роден на год. във В. С решение № 474 от 01.06.2022 год., постановено по гр. дело № 2332/2021 год. по описа на Районен съд – Стара Загора, било утвърдено постигнатото споразумение между родителите по чл. 127, ал. 1 СК, като било определено местоживеенето на детето И. В. И. при майката, а упражняването на родителските права било предоставено съвместно на двамата родители. В случая се искало изменение на мерките относно местоживеенето и упражняването на родителските права, определени по посоченото гр. дело, като претенцията на бащата била местоживеенето на детето И. В. И. да бъде определено при него, като му се предостави и едноличното упражняване на родителските права. Въззишвният съд е изложил съображения, че поначало определянето на мерките по чл. 127 СК е насочено към осигуряване правилното развитие на детето, поради което, ако обстоятелствата се изменят съществено, може да бъде поставен въпросът за вземане на нови и по-добри за детето мерки съобразно изменените обстоятелства. Тези изменени обстоятелства може да се отнасят до положението на детето, до ефикасността на мерките или нововъзникнали права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките /Постановление № 1 от 12.11.1974 год. по гр. Дело № 3/74 год., Пленум на ВС/. Ищецът излагал твърдения за наличието на обстоятелства от първата и третата група – промяна на местоживеенето на детето в друга държава и невъзможност на майката да се справя с грижите за него, тъй като е безработна. Освен това твърдял, че условията, при които живеело детето в И., били неблагоприятни за него и не били в негов интерес. Счел е за установено въз основа на показанията на свидетелката К. Г. Г. /майка на ищеца/, че внукът й И. в момента се намира в И.. Докато майката и детето били в Б., живеели при свидетелката в гр. С. З.. Основните грижи за детето полагал В., който му приготвял закуска и го обличал. До 7-8 месечна възраст детето живеело в А. с родителите си. Майката обаче не се чувствала добре там и отишла с детето в И. при нейните родители. След около месец си дошла в Б. сама с детето и заживели при свидетелката в гр. С. З.. След няколко месеца ищецът се върнал в Б., за да бъде с жена си и детето си. Според свидетелката сутрин детето плачело, защото майката му се карала, за да я остави да спи. Тя го биела, за да мълчи и да може да спи. Свидетелката веднъж я видяла да хваща детето под мишницата и да го хвърля на леглото в спалнята. В момента ищецът нямал връзка с детето. Ходили двамата със свидетелката в И., където живеят Б. и детето. Разбрали, че се е срутила къщата близнак до тях и се притеснили. Преди свидетелката да си тръгне обратно, майката на Б. довела детето в парка за около час, за да го види свидетелката. Синът й след това виждал детето 4-5 пъти. Когато синът й се върнал в Б., за известен период му било позволено да се чува с детето, но след това отново бил блокиран. Според свидетелката А. В. И. /леля на ищеца/ В. и Б. живели заедно в Б. около година и половина. Два пъти в седмицата виждала В. да се разхожда с детето в парка. Виждала е майката три пъти с детето, но В. бил с тях. Тя седяла на пейката, а В. се грижел за детето. Майката не комуникирала с детето и отказвала да задоволява неговите желания. Детето в момента било в И. с майка си, но не по желание на В.. Ищецът бил работлив и умен, издържал се сам и имал жилище. Свидетелят М. Ж. Х. твърдял, че В. бил оставил дългогодишната си работа и възможности в А. и се прибрал в Б. само за да си вижда детето. В. бил добър баща и бил привързан към детето си. Виждал го е да се грижи за детето, разхождали са се заедно. Б. била при родителите си в И.. Свидетелката К. Г. Г. /майка на ищеца/ била допусната до повторен разпит във въззивното производство, като заявявала, че внукът й И. в момента също се намира в И., където били отишли със сина й В., защото се била срутила къщата, където живеело детето, което видели по Интернет. В тази връзка ходили със сина й да видят какво е станало с неговия син. Били останали две седмици там и за тези две седмици видели детето два пъти. Единия път когато тя трябвало да стои настрани и втория път един ден преди да си тръгнат за Б. го била видяла за пет минути. Синът й нямал контакти с детето в началото, но после му били дали някакви контакти от време на време. Той нямал контакти с детето, като постоянно правел някакви опити за контакти с него, но не му били давали да го вижда и не му отговаряли и го блокирали. Пробвал бил да звъни от други телефони, само и само да види детето. Бил звънял и от нейния телефон и от телефон на приятел само и само да вдигнат и да помоли да види детето. Свидетелката живеела със сина си и затова знаела, че бил правил опити за връзка с детето си. Докато тя била в Р. Б., като оставало при баба си, детето идвало при тях, но имало страх и било стресирано. В И. свидетелката нямала представа в каква среда живее детето, но знаела адреса. Въззивният съд е посочил, че по делото е представено решение от 22.12.2022 год. на Съда, разглеждащ делата, свързани с насилие над жени №, С., И., потвърдено с решение от 10.03.2023 год. на Втори съдебен отдел на Провинциалния съд на С., с което било отхвърлено искането на бащата за връщане на детето И. В. И. в Р. Б. по реда на Хагската конвенция от 1980 год. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Второинстанционният испански съд бил приел, че е налице сериозен риск при връщането му в Б. детето И. В. И. да бъде изложено на физически или психически неприемлива ситуация от бащата; напускането на страната от майката и детето било мотивирано от страха, който изпитва от бащата, че може да я принуди да проституира; налице били множество факти, поставящи под съмнение любовта на бащата към детето и намерението му да се грижи за него; в България детето било оставено на грижите на семейството на бащата и липсвала заинтересованост и грижи за него от страна на бащата. Констатирал е, че по делото са били предприети и съответните действия по извършване на социално проучване, като било постановено да се изпрати искане по реда на Регламент (ЕС) 2020/1783 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела /събиране на доказателства/ за извършване на социално проучване относно социалната и семейната среда на детето в К. И., възможностите и родителския капацитет на майката да го възпитава там, битовите и финансовите условия за неговото отглеждане, от компетентните социални служби на замолената държава и изготвяне на социален доклад. По искане на самия ищец бил определен срок на основание чл. 158 ГПК за изготвяне на допуснатия социален доклад до датата на насроченото открито съдебно заседание и съдебното дирене било приключено без събиране на допуснатото доказателство. В тази връзка бил изискан и допуснат актуален социален доклад от К. И. чрез предприемането на съответните действия по извършване на социално проучване, като било отправено искане до съда на Т.. Според този доклад, Б. била регистрирана в гр. Б. от год. Тя живеела с родителите си и по-малкия си брат в дом, собственост на родителите й. Районните социални служби се били намесили при Б. М. Х. на год., поради доклад за психологическо насилие /документ № /, като на детето били предоставени информация и психологически съвети. То разполагало с мрежа от солидна семейна подкрепа. На год. къщата в съседство на обичайното им жилище се била срутила, като това ги било принудило да напуснат къщата по спешност, поради риск и тяхното жилище да бъде засегнато. След тази ситуация, докато били изготвяни съответните доклади и били правени необходимите ремонти на съседния дом, Б. и семейството й потърсили друг дом на улица „С. Х. А.“ № в гр. Б., който се превърнал в опция за закупуване. Б. в момента била собственик на имота. На год. тя се регистрирала на адреса със сина си И. /документ № /. Жилището отговаряло на достатъчни условия за ежедневно обитаване. Разполагало с партерен етаж/мазе, първи/втори етаж и таванско помещение. Разполагало с добро разпределение на местата за необходимите вещи и добра вентилация. Имало достатъчно място и стаи, за да могат родителите й да живеят с по-малкия й брат. Къщата била разпределена така, че да могат да живеят две семейства заедно, с възможност за ползване на обща кухня. Б. се радвала на стабилна, сплотена семейна среда, в която майчината и бащината фигура представляват силен стълб на взаимна подкрепа в разширеното семейство, което било особено сплотено заради самата нея. Родителите на Б. имали постоянна работа, а доходите, които получавали, им позволявали да покриват всички основни нужди на семейството. Баща й бил шофьор на камион, а майка й – готвачка. Те подкрепяли дъщеря си в балансирането между семейството, образованието и работата и се подкрепяли взаимно като развивали професии с интензивни графици. Когато била безработна Б. разчитала на безусловната финансова подкрепа на семейството си. Въпреки това двете отделни семейни единици можели да бъдат разграничени във функционирането и взаимоотношенията им с децата. Б. и синът й образували независима единица. Те участвали в училищни дейности и други дейности, организирани в града. Б. се обучавала и ценяла въпросното обучение. Работела сезонна работа и съчетавала работата си с професионалното обучение. Крайната оценка на социалните служби в К. И. била, че Б. М. притежава практическите умения да се грижи, защитава и възпитава сина си, осигурявайки му здравословна среда и неговото всестранно развитие. Тя участва във всички аспекти от живота на детето си и демонстрира емоционална интелигентност и емоционална привързаност /в различни моменти говори за емоциите, чувствата, страховете и нуждите на детето си/. Не са установени индикатори, които биха позволили да се разкрият рискови фактори в семейната или социалната среда на непълнолетния И. В. И.. Видно било от данни от общински регистър на Кметство Б., И. и информационен бюлетин на училище „К. Д. Б.”, че детето И. В. И. имало регистриран адрес в Б., И. и редовно посещавало училище, където било напълно адаптирано към класната работа, разбирало езика и се изразявало без затруднения, участвало в различни дейности и полагало все повече усилия в работата си, имало добри отношения със съучениците си и играело много с тях. От Известие за удължаване на трудов договор било видно, че майката работи по трудово правоотношение в И.. Установявало се от показанията свидетелката К. М. И. /майка на ответницата/, че от 2020 год. страните не били заедно, като детето И. В. И. било на 4-5 месеца, когато се били разделили. Майката разбрала, че бащата очаква дете от друга жена. Към настоящия момент за детето И. В. И. се грижела свидетелката. Майката заминала за И., за да работи и да осигурява средства за живота на децата си и за закупуване на жилище. Майката имала още две деца, които учели. Трите деца пораснали заедно и се обичали. Свидетелката била в И., в града, където живеела майката – тя живеела в къща на три етажа. В тази къщата имало много удобства, етажите били обзаведени и имало двор. Майката работела в ресторант от 10 ч. сутринта до 10 ч. вечерта. Заплата й била равностойна на пет хиляди лева месечно. Заминала за И. през месеца април и се била връщала в Б. три пъти за по десет дена. Контактувала с децата редовно по телефон. Майката желаела свидетелката и децата да отидат в И., за да може да работи и да осигури им по-добри условия за живот. Откакто са се разделили, бащата не бил виждал детето. Едва преди седмица потърсил контакт и се видял с детето за около един час. От раздялата на родителите бащата не бил давал средства за детето. През месец 2021 год. бащата бил дошъл с полиция да иска детето и казал, че майката била оставила детето на непознати хора. При изслушването си пред въззивния съд бащата В. И. В.ев бил заявил, че иска детето да живее при него, тъй като майката нямала необходите удобства за това. Нямал контакти със сина му от постановяване на предходното съдебно решение. Осъществил бил контакт с него, когато били водили делата за преждевременна мярка, която била докато трае производството. За периода престой, който можел да си позволи като времетраене бил месец и половина, като за този период го бил видял около 7-8 пъти. Визитата била определена всеки ден, по час и половина в присъствието на бабата. Подавал бил многократни жалби. Те и сега доколкото знаел живеели там. Не бил ходил отново в И.. И. съд, който разглеждал делото във връзка с искането му по Хагската конвенция, не бил произнасял привременни мерки, освен тези, които описал за контакти, които били посредством средства за отдалечената комуникация – скайп, интернет и т.н. Нямал връзка с майката на детето. Опитвал се по телефона. Нямал контакти с нея. Бил звъннал преди седмица от телефон на приятелка и отговорила, показала детето просто за 2 минути и това било. Той бял много разстроен, защото не го бил виждал дълго време. Не бил осъществявал много контакти с нея, дори по телефона. Предният път бил опитал да проведе нормална комуникация, предложил да изпрати телефон на детето, за да поддържа контакт с него, да не ангажира никой, да не притеснява никой под никаква форма. Съответно получил отговор: „Кой си ти, за да пращаш телефон?“, в някакви изблици на ярост и гняв. Нямало нормална комуникация нито с детето, нито с майката. Въззивният съд е посочил, че майката Б. Х. М. не се е явила за изслушване пред въззивната инстанция, въпреки че с определение по делото № 491 от 16.05.2024 год. била задължена на основание чл. 59, ал. 6 СК вр. с чл. 176 ГПК да се яви лично и да изложи мотивацията си да упражнява родителските права, родителският й капацитет, и релевантните обстоятелства по делото /като била предупредена за последиците по чл. 161 ГПК, съответно по чл. 176, ал. 3 ГПК/. Въззивният съд е приел от правна страна, че при решаване на въпроса на кого от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права, съдът следва да се ръководи изключително от интересите на детето, свързани осигуряване на по добрите и благоприятни условия за неговото отглеждане и възпитание, като критериите за това са дадени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК. В тази насока следва да се изхожда преди всичко от личността и възпитателските качества на родителите. В случая било установено от гласните доказателства по делото, че от раждането на детето И. В. И. грижите за него били полагани изключително от майката, подпомагана и от нейните двама родители – баба и дядо на детето по майчина линия. След раздялата на страните бащата бил контактувал с детето рядко и не бил осигурявал необходите средства за издръжката му. Поради това е счел, че майката притежава по-добрите родителски и възпитателски качества от бащата. Действително в момента майката пребивавала основно в чужбина, което обаче било обусловено от необходимостта да набави паричните средства за издръжката на детето, поради което не можело на това основание да се приеме, че същата няма необходимите качества да се грижи за детето. С първоинстанционното решение на практика било определено местоживеене на детето И. В. И. при неговата майка, която в момента се намирала в К. И., като това от своя страна било категоричната индикация, че към настоящия момент имало произнасяне по въпроса и за местоживеенето на детето и той бил съобразен изцяло с доказателствата по делото, а именно, че майката се била установила да живее трайно в К. И., като възнамерявала там да продължи да живее, включително била взела при себе си и малолетното дете И., където живеели и работели и майка й и баща й. Пред първоинстанционния съд било обективирано едно непоколебимо желание от страна на майката на детето да живее и да се развива в И., поради което съдът бил постановил местоживеенето на детето по адрес на майката, който бил различен от Р. Б., като изцяло с тази фактическа обстановка бил съобразен и установеният режим на лични отношения на детето с бащата. Първоинстанционният съд бил направил задълбочен анализ на жилищната и изобщо цялата житейска ситуация на детето И. В. И., в която то щяло да живее в К. И.. Майката Б. живеела в К. И., където работела и получавала трудовото си възнаграждение, макар и на временна и сезонна работа. Ответницата живеела в нова къща, където разполагала с много добри битови условия и същевременно с това била подпомагана и от своите родители, които също работели в К. И.. Като се е позовал на данните в доклада, изготвен от социалните служби в И. и гласните доказателства, въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на ищеца, че липсват доказателства, че ответницата не разполага със сигурни доходи и жилище в И.. Приел е, че липсват доказателства за „сериозни панически атаки" – напротив ответницата не се била укривала, а активно се била защитавала в производството, представяйки доказателства, опровераващи твърденията на жалбоподателя. В развилото се съдебно производство първоинстанционният съд в държава членка на ЕС – И. бил приел, че е международно компетентен и мотивирано бил отхвърлил молбата на В. В. за връщане на непълнолетното дете, като обстойно бил обсъдил всички доводи и възражения на родителите и с тяхното участие. При това положение искането на жалбоподателя българският съд да приеме повторно за разглеждане искове по родителска отговорност било неоснователно/недопустимо и правилно съдът го бил оставил без разглеждане – европейското право имало пряко действие при решаване на гражданските дела пред българския съд. Процесуалното поведение на майката се явявало адекватно, същата била организирала защитата си посредством назначен особен представител, въпреки отдалечеността й – видно било от отразеното на л. 2 от протокол № от год., изготвен в първоинстанционното производство, че назначеният особен представител бил осъществил връзка с нея /а не обратното, както се твърдяло/; посочен бил телефон за връзка в И. и актуален адрес за призоваване. Неявяването в съдебно заседание очевидно било по обективни причини – ответницата не се намирала на територията на Р. Б. и неизслушването й не представлявало процесуално нарушение, водещо до „необосновано" съдебно решение, както твърдял жалбоподателят. С Решение от год. и от год. съдът в Т., И. бил отказал издаването на заповед за защита по отношение на В. В., поради обстоятелството, че към този момент същия бил напуснал доброволно територията на И.. Твърденията за липсата на активност от страна на съда за събиране на доказателства били неверни. Първоинстанционният, както и въззивният съд били положили максимални усилия за събирането на всички надлежни доказателства, включително и по служебен път, установяващи релевантните за спора обстоятелства. Липсвали доказателства за „промяна на обстоятелствата ... в посока влошаване при майката и детето". „Преместването“ на майката с детето в И. не било своеволно, а след изразено писмено съгласие от страна на бащата и не било незаконно /видно от решенията и на испанския съд/. Следователно не били налице твърдените изменени обстоятелства, дори напротив – детето никога не било отглеждано от баща си, същият не бил показал и бил доказал по-добрия си родителски капацитет и първоинстанционният съд правилно бил стигнал до извод, че в интерес на детето е да бъде отглеждано от майка си в К. И., където било добре интегрирано. Неоснователна била претенцията на ищеца за предоставянето на родителските права по отношение на малолетното дете. Най-добрият интерес на детето изисквал то да бъде отглеждано от неговата майка Б. Х.. Гласните доказателства сочели, че от самото раждане на детето единствено майката била полагала грижите за него. Родителите се били разделили, докато детето е било на 4-5 месеца. Майката била осигурила нормални условия на живеене в К. И. за нея и нейното семейство. Не без значение били и ниската възраст на детето и обстоятелството, че е силно привързано към майка си и към баба си дядо си по майчина линия. Родителските права следвало да се упражняват от майката, като установеното вече фактическо положение не следвало да се променя. В обобщение въззивният съд е приел, че по делото не е установено настъпването на нови обстоятелства, които да налагат промяната или изменението на определените вече мерки за упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на последния поставен от касатора процесуалноправен въпрос /по т. 10 от изложението/, който уточнен, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, се свежда до задължението на съда да изслуша двамата родители съгласно чл. 59, ал. 6 СК при спор за упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца, местоживеенето на децата, режима на лични отношения между родителите и децата. Въпросът е от значение за изхода от спора, доколкото въззивният съд е задължил майката Б. М. Х. да се яви, за да бъде изслушана лично относно мотивацията й да упражнява родителските права, родителския й капацитет и релевантните обстоятелства по делото, но тези указания са били съобщени на ответницата чрез назначения й особен представител, респ. тя не се е явила в съдебно заседание, въпреки наличието на данни за настоящия й адрес в К. И. и телефон, на който същата е била съгласна да бъде уведомявана. Според установената практика на ВКС /в т.ч. цитираните от касатора ППВС № 1/1974 год., касатора решение № 40 от 15.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 522/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 129 от 19.06.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1119/2012 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 21 от 30.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5451/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 267 от 23.09.2015 год. на ВКС по гр. дело № 7140/2014 год., ІV г. о., ГК/, изслушването на родителите по реда на чл. 59, ал. 6 СК е задължително. За целта съдът призовава родителите – страни по делото за открито съдебно заседание и ги изслушва, ако те се яват. Изслушването на родителите в производството има за цел охрана и възможно най-добра защита на интересите на детето, съгласуване на личния интерес на родителя с интересите на семейството и обществото. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение, в случай че не са съществували обективни пречки за изпълнението му. По останалите въпроси в изложението ВКС ще се произнесе в решението си по съществото на спора. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 12.78 евро /равностойни на 25 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд