Определение № 3073 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 698/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Н. Ф. и С. К. Ф. срещу решение № 183 от 12.10.2022 г. по в.гр.д.№ 269 от 2022 г. на Ловешкия окръжен съд, III състав в следните негови части:

• частта, с която е отменено частично първоинстанционното решение № 260055 от 15.11.2021 г. по гр.д.№ 321 от 2020 г. на Тетевенския районен съд и вместо него е постановено решение за признаване за установено по отношение на касаторите, че А. Ф. И. и В. М. И. са собственици на 17 кв.м., представляващи част от УПИ X.-.... в кв.... по регулационния план на [населено място] от 1988 г. и част от ПИ с идентификатор ......, а към настоящия момент попадащи в ПИ с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място], общ.Т., обл.Л., одобрена със заповед № РД-18-17788 от 30.10.2018 г. на ИД на АГКК, заключени на скица № 8 от второто допълнително заключение на СТЕ, което представлява неразделна част от решението между т.1, 2, 3, 4 и 5 и колорирани в сиво, както и че е допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в неправилно заснемане на тази част от имота като част от имот с идентификатор ......, вместо като част от имот с идентификатор .....;

• частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260055 от 15.11.2021 г. по гр.д.№ 321 от 2020 г. на Тетевенския районен съд в частта му за уважаване на предявения от А. Ф. И. и В. М. И. срещу Р. Н. Ф. и С. К. Ф. иск по чл.109 ЗС за осъждане на Ф. да премахнат строителството от бетонови блокчета, представляващо преграда от северната и западната граница към имота на ищците УПИ X.-..... в кв. .... по плана на [населено място], като възстановят предишното положение и

• частта, с която Р. Ф. и С. Ф. са осъдени за разноски.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Допустимо ли е да се уважи иск с правно основание чл.109 ЗС относно законен строеж, за чието изграждане са издадени всички необходими строителни книжа, които са влезли в сила ?

2. Достатъчно ли е за установяване на правото на собственост върху УПИ единствено наличието на сключен договор за доброволна делба и в този случай следва ли да се докаже, че регулацията е приложена именно съгласно границите по договора за доброволна делба при посочено придобивно основание и придобивна давност от ищците ?

3. При произнасяне по иск или възражение по чл.79 ЗС допустимо ли е съдът да прави изводи относно владение, доказвано със свидетелски показания, без да прави никакъв анализ на гласните доказателства и без да излага мотиви по отношение на тях?

4. Може ли да се уважи иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС /вр.с чл.54, ал.2 ЗКИР/ по отношение на спорни части от имот, за които ищецът е загубил владението за повече от 6 месеца ? Може ли ищецът за първи път да се позове на придобивна давност по отношение на спорна част от имот, след като е загубил владението върху нея за повече от 6 месеца ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 27.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

5. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства и представлява ли необсъждането им съществено нарушение на процесуалните правила ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. Следва ли съдът при обсъждане на свидетелски показания и обосноваване на решението си върху тях да изложи ясни и конкретни мотиви кое възприема за доказано от тях и да обвърже показанията с мотивите си или е достатъчно просто да препише свидетелските показания от протокола от проведеното съдебно заседание ?

В писмен отговор от 19.01.2023 г. ответникът по касационната жалба А. Ф. И. оспорва същата. Моли решението на Ловешкия окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да му се присъдят направените по делото разноски.

Ответницата по касационната жалба В. М. И. не взема становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторите са получили препис от въззивното решение на 20.10.2022 г., а касационната жалба е подадена по пощата на 21.11.2022 г.- първи присъствен ден след 20.11.2022 г. / и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за уважаване на предявения иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за 17 кв.м., въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено, че по силата на съдебна спогодба по делбено гр.д.№ 339 от 1988 г. на Тетевенския районен съд Ф. И. И. /праводател на ответниците Р. Н. Ф. и С. К. Ф. по силата на нотариален акт за продажба № .... от 20.02.1995 г./ е станал собственик на новообразувания парцел X-..... в кв. .... по регулационния план на [населено място] от 1988 г. с площ от 600 кв.м., а ищците А. Ф. И. и В. М. И.- на новообразувания парцел X.- .... в кв. ... по плана на [населено място] от 1988 г. с площ от 250 кв.м. Парцел X. .... е бил придобит от ищците по време на брака им срещу задължение за заплащане на другия съделител на сума за уравнение на дела в размер на 375 лв. С оглед отразяването в констативен нотариален акт № .... от 06.02.1989 г. от страна на съдия В. на представена декларация за платена сума, съдът е приел за доказано, че сумата от 375 лв. е била заплатена към момента на съставяне на този нотариален акт. Поради това за неоснователно е прието възражението на ответниците, че регулацията от 1988 г. не е била приложена, тъй като липсвали доказателства за заплащане на сумата 375 лв.

В мотивите на решението въззивният съд изрично е приел, че посочването от страна на ищците, че са установили владение върху парцел X.-.... веднага след делбата от 1988 г. следва да се възприема като твърдение за прилагане на регулацията и съвпадане на регулационните с имотните граници на имотите, а не като твърдение за придобиване на спорната част по давност.

Предвид заключенията и скиците на СТЕ съдът е приел, че към настоящия момент 17 кв.м. от собствения на ищците УПИ X.-..... в кв..... по плана на [населено място] грешно са заснети в границите на имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] от 2018 г., собственост на ответниците, вместо в границите на имот с идентификатор ....., собственост на ищците. Поради това е уважил иска с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за тези 17 кв.м.

За неоснователно е прието възражението на ответниците за придобиване на спорните 17 кв.м. по давност. Според съда, ответниците не са доказали да са упражнявали владение върху тази част от имота в продължение на повече от 10 години- доказано било, че са построили ограда, навлизаща в собствения на ищците имот през 2018 г., но до датата на предявяване на иска- 26.06.2020 г. не са изтекли 10 г. Придобивна давност не се установявала и от показанията на свидетелите, никой от които не свидетелствал за установено от ответниците владение преди 2018 г.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за уважаване на иск с правно основание чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че въпреки че изградената от бетонови блокчета ограда е била изградена след надлежно одобрени строителни книжа, ответниците следва да бъдат осъдени да я премахнат, тъй като тя навлиза в имота, собственост на ищците.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос /Допустимо ли е да се уважи иск с правно основание чл.109 ЗС относно законен строеж, за чието изграждане са издадени всички необходими строителни книжа, които са влезли в сила ?/ касаторите не са посочили практика на ВС или ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. В този смисъл не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Не е налице и основанието на чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по този въпрос има практика на ВКС /например т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 31 от 06.02.1985 г. по гр.д.№ 10 от 1984 г. на ОСГК на ВС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК/, според която обстоятелството, че строежът е законен /изграден след надлежно издадени от администрацията строителни книжа и разрешения/, не е пречка за уважаване на иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да съборят такъв строеж, когато той е изграден или навлиза в чужд имот, за който ответниците не притежават облигационно, пълно или ограничено вещно право на строеж или сервитут. Това е така, тъй като строителните разрешения определят само техническата възможност и/или благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид, но не могат да установят нито дали подлежащите за осъществяване въз основа на тях права принадлежат на адреса на разрешението, нито дали чрез законно разрешения строеж не се засягат чужди права. От постановяване на тази практика на ВС и ВКС не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й, а приетото в обжалваното решение напълно съответства на тази практика.

2. Вторият поставен въпрос /Достатъчно ли е за установяване на правото на собственост върху УПИ единствено наличието на сключен договор за доброволна делба и в този случай следва ли да се докаже, че регулацията е приложена именно съгласно границите по договора за доброволна делба при посочено придобивно основание и придобивна давност от ищците ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: В първата си част въпросът е неотносим, доколкото по конкретното дело ищците се позовават не на договор за доброволна делба, а на съдебна спогодба по делбено дело. Във втората част въпросът също е неотносим към конкретното дело, тъй като правото на собственост на ищците върху УПИ X.-.... и съответно върху спорната част от този УПИ произтича пряко от спогодбата по делбено гр.д.№ 339 от 1988 г. на Тетевенския районен съд, а не от приложена дворищна регулация /касае се за разделяне на един имот на два парцела при делбата, а не за придаване по регулация на част от един имот към друг или за образуване на общ парцел от два маломерни имота, поради което въобще не стои въпросът за прилагане на дворищната регулация и съответно за отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план от 1988 г. по силата на пар.8 от ПР на ЗУТ/ и тъй като съдът изрично е посочил, че не се касае и не се произнася по твърдение за придобиване от страна на ищците на спорната част от имота по давност.

3. По третия поставен въпрос /При произнасяне по иск или възражение по чл.79 ЗС допустимо ли е съдът да прави изводи относно владение, доказвано със свидетелски показания, без да прави никакъв анализ на гласните доказателства и без да излага мотиви по отношение на тях ?/ касаторите също не са посочили практика на ВС или ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. В този смисъл не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Не е налице и основанието на чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по този въпрос има практика на ВКС, от постановяване на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й. Според тази практика съдът е длъжен да направи анализ на гласните доказателства и да изложи мотиви по отношение на тях. Обжалваното решение съответства на тази практика, тъй като в мотивите му съдът е изложил какво се установява от свидетелските показания, кои показания кредитира, кои- не кредитира и защо.

4. Четвъртата група поставени въпроси /Може ли да се уважи иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС /вр.с чл.54, ал.2 ЗКИР/ по отношение на спорни части от имот, за които ищецът е загубил владението за повече от 6 месеца ? Може ли ищецът за първи път да се позове на придобивна давност по отношение на спорна част от имот, след като е загубил владението върху нея за повече от 6 месеца ?/ също не могат да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси, по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Както вече бе посочено, съдът не е основал решението си за уважаване на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР на обстоятелството, че ищците са придобили спорната част от имота по давност. Напротив, изрично е посочил, че посочването от страна на ищците, че са установили владение върху парцел X.-..... веднага след делбата от 1988 г. следва да се възприема като твърдение за прилагане на регулацията и съвпадане на регулационните и имотни граници на имотите, а не като твърдение за придобиване на спорната част от имота по давност, поради което не се произнася по въпроса дали ищците са придобили спорната част от имота по давност.

5. По петия поставен въпрос /Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства и представлява ли необсъждането им съществено нарушение на процесуалните правила ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с това решение на ВКС въззивният съд е обсъдил доводите на страните и относимите към тях доказателства. Непроизнасянето по отношение на това кои действия доказват установяване на владение на ищците и по отношение приложимостта на нормите на чл.19, ал.1, т.5 ЗУТ и чл.200, ал.2 ЗУТ не представлява процесуално нарушение, доколкото съдът е приел, че ищците въобще не са заявили възражение за придобиване на процесната част от имота по давност /поради което и не се произнасял по това основание за придобиване на собственост от страна на ищците/ и че ищците са собственици на тази част от имота на основание спогодбата по делбеното дело от 1988 г., а не на основание давностно владение.

6. По шестия поставен въпрос /Следва ли съдът при обсъждане на свидетелски показания и обосноваване на решението си върху тях да изложи ясни и конкретни мотиви кое възприема за доказано от тях и да обвърже показанията с мотивите си или е достатъчно просто да препише свидетелските показания от протокола от проведеното съдебно заседание ?/ касаторите също не са посочили практика на ВС или ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. В този смисъл не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Не е налице и основанието на чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по този въпрос има практика на ВКС, от постановяване на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й. Както бе посочени и във връзка с третия поставен въпрос, според тази практика съдът е длъжен да направи анализ на гласните доказателства и да изложи мотиви по отношение на тях. Обжалваното решение съответства на тази практика, тъй като в мотивите му съдът е изложил какво се установява от свидетелските показания, кои показания кредитира, кои- не кредитира и защо.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата А. И. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение