Определение № 50962 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба на И. Ж. В., подадена чрез процесуалния му представител адв.Б., срещу въззивно решение №102 от 09.11.2021г., постановено по в.гр.д.№389/2021г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение №260041 от 15.04.2021г., постановено по гр.д. №2294/2018г. по описа на Окръжен съд –Варна за уважаване на предявените от Г. Н. Б. и М. Х. Б. срещу И. Ж. В. искове с правно основание чл.54 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба Г. Н. Б. и М. Х. Б., чрез процесуалния им представител адв.П., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендират разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от Г. Н. Б. и М. Х. Б. искове с правно основание чл.54 ЗЗД в размер на общо сумата 158 267,35лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 04.10.2018г., до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е приел, че на основание чл.54 ЗЗД ищците като възложители по чл.49 ЗЗД, изплатили обезщетение на пострадалите за вредите, причинени от ответника /и при чието участие като трето лице - помагач на страната на ответниците Б. е постановено решението по иска срещу тях по чл.49 ЗЗД/, са легитимирани да претендират от него така изплатеното от тях; че общо събраната /и изплатена на взискателите/ от солидарните длъжници и съпрузи по изп.дело чрез запори и две публични продани сума, която е предмет на настоящия спор, възлиза на 158 267, 35лв., поради което предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Въззивният съд е изложил съображения, че предвид обвързващата сила на мотивите по влязлото в сила решение по спора по чл.49 ЗЗД в отношенията между страните по настоящия спор по чл.54 ЗЗД, съдът е длъжен да приеме, че бойлерът е монтиран в избеното помещение през м.01.2012г., че свързването му с електропреносната мрежа е извършено от И. Ж. В., че това свързване е станало при нарушаване на изискванията за безопасност, предвидени в посочената нормативна уредба, че нарушаването на изискванията за безопасно монтиране на ел.уред е довело до това, че зануляването на електическата верига при липса на трети проводник, който да държи бойлера заземен, се е случило през тялото на пострадалия М. М., което е довело до смъртта му, като цитираните по-горе пропуски по монтажа на бойлера са резултат от работата на лицето, на което е била възложена-И. В.. Въззивният съд е посочил, че обстоятелството дали лицето И. В. ще бъде признат за виновен или не по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.123, ал.2 НК понастоящем е ирелеватно. Посочил е, че понастоящем спрямо същия е постановена оправдателна присъда по НОХД №1203/19г. по описа на ВОС, потвърдена с решение №260067/09.06.2021г., постановено по ВНОХД №198/20г., против което решение е подадена касационна жалба, производството по която е висящо пред ВКС - по същата е образувано н.д.№638/21г. по описа на ВКС, II н.о., неприключило. Въззивният съд се е позовал на постановеното определение №114/12.03.2019г. по ч.гр.д.№793/19г. по описа на ВКС, IV гр.о., по повод обжалване на определение на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд по гр.д.№2294/18г. по описа на ВОС за спиране на производството до приключване на НОХД №318/18г. по описа на ВОС/номер при първоначалното разглеждане на наказателното дело от ВОС, което впоследствие, след отмяна на акта и връщане за ново разглеждане, е образувано под НОХД №1203/19г./, с което е прието, че основание за спиране на производството и преразглеждане на отговорността на причинителя на вредата, както и на отговорните по реда на чл.49 ЗЗД липсва. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1“Нарушава ли се правото на защита на страната, когато при наличие на основателни обстоятелства за отлагане на производството по делото, същото се гледа в отсъствие на страната и процесуалния й представител?“; 2“Следва ли гражданският съд, който разглежда иск с правно основание чл.54 ЗЗД да спре производствтоо по делото до приключване на образуваното и водено наказателно производство за извършено от ответника престъпление по чл.123, ал.1 НК и има ли влязлата в сила присъда значение за правилното решение на предявения иск по чл.54 ЗЗД?“; 3“Следва ли съдът да вземе под внимание факти и обстоятелства, установени в наказателното производство, които са част от спорното правоотношение по гражданското дело, влизат в обсега на доказаване в производство и имат решаващо значение за формирането на правните изводи? Следва ли съдът да уважи предявения иск с правно основание чл.54 ЗЗД ако от събраните по делото доказателства не се установявава по категоричен начин вината на ответника за настъпилите вреди? Установяване на съпричастността на ответника към настъпилите вреди елемент от фактическия състав на производството с правно основание чл.54 ЗЗД ли е?“; 4“за задължението на въззивния съд по чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по тях“; 5“Явява ли се спорът по висящо наказателно дело за извършено престъпление по чл.123 НК приюдициален по отношение на иск с правно основание чл.54 ЗЗД когато същите касаят идентична фактическа обстановка? Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на произвдството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК?“. Първият от поставените от касатора въпроси не представлява по своята същност правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото там материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Така формулираният от касаторка въпрос не представлява решаващото съображение за изхода на спора в постановеното решение; всъщност представлява довод за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, и съответно е относим към правилността на постановеното решение. Произнасянето по него не е предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, в което произнасянето на съда обхваща наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване, както и допълнителните предпоставки за това. Отделно от това, следва да се посочи, че процедирането на въззивния съд в случая – преценка на представените писмени доказателства за причините за неявяването, респ. произнасянето по молбите за отлагане на делото, не противоречи на практиката на ВКС – например в решение № 60084 от 14.07.2021 год. по гр. д. № 51/2021 год. на І г. о. на ВКС е прието, че когато е депозирано „искане за отлагане на делото поради заболяване и е представен съответен документ, съдът има право на преценка дали заболяването е внезапно и дали въпреки наличието му страната би могла да се яви по делото, освен в хипотезата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза /обн. ДВ бр. 51 от 27.06.2017 год./, когато е издадено медицинско удостоверение за домашен амбулаторен или свободен режим, в което изрично е отбелязано, че състоянието на лицето не позволява явяването му ….“. В горния смисъл са и други решения, напр. цитираното в това решение № 127 от 13.10.2014 год. по т. д. № 1106/2014 год. на ВКС, І т. о, както и № 72 от 8.06.2012 год. по т. д. № 87/2012 год. І т. о., № 200 от 6.12.2013 год. по гр. д. № 4378/2013 год. ІІІ г. о. и др. Извършената от съда преценка по молбата не може да бъде предмет на проверка в настоящето производство по чл. 288 ГПК. В контекста на данните по делото относно ангажирането на доказателства и в първата инстанция, както и с оглед на съответствието със съдебната практика по въпроса за възпрепятстване на страната и нейния представител да се явят в съдебно заседание по обективни причини, които страната не може да отстрани, респ. преценката на съда, така формулираният в изложението на касатора процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. По останалите поставени от касатора въпроси няма основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени по делото по задължителен за въззивния съд начин с постановено определение от Върховния касационен съд, които разрешения са в съответствие с установената съдебна практика и се разприемат и от настоящия касационен състав. Въззивният съд се е позовал на постановеното определение №114/12.03.2019г., постановено по ч.гр.д.№793/19г. по описа на ВКС, IV гр.о., по повод обжалване на определение на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд по гр.д.№2294/18г. по описа на ВОС за спиране на производството до приключване на НОХД №318/18г. по описа на ВОС/номер при първоначалното разглеждане на наказателното дело от ВОС, което впоследствие, след отмяна на акта и връщане за ново разглеждане, е образувано под НОХД №1203/19г./, с което е прието, че привличането на трето лице - помагач в процеса е средство за защита и право на привличащата страна, чрез което тя цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на привлеченото лице, като при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на задължителната сила на мотивите. Посочено е от състава на ВКС, че и в двете хипотези конституирането на трето лице - помагач има за цел да обвърже третото лице - помагач в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла със задължителната сила на мотивите на решението /чл.223, ал.2 от ГПК/. При предявен иск с правно основание чл.54 ЗЗД, когато възложителят на работа на причинителя на вредата е заплатил по силата на чл.49 ЗЗД обезщетение, виновният за настъпването на деликта не може да прави възражение по предявения против него регресен иск относно наличието на елементите на непозволеното увреждане, когато въпросът за неговата отговорност е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвал той и отговорното по чл.49 ЗЗД лице. В този смисъл е налице задължителна съдебна практика - ППВС №7/1959 г., актуална и към настоящия момент. В случая, налице е влязло в сила съдебно решение на гражданския съд, при разглеждането на което като трето лице-помагач е участвал ответникът по делото и той, както и ищците по настоящото дело, поради което и на основание посоченото по-горе тези страни са обвързани със сила на пресъдено нещо от мотивите към решението по предявения на основание чл.49 от ЗЗД иск против възложителите на работата /ищци по настоящото дело/, като ответникът по настоящото дело е привлечен и участвал като трето лице-помагач на тяхна страна в процеса по разглеждането на този иск. Посочено е, че съдът е длъжен да зачете тази обвързваща сила на мотивите по влязлото в сила съдебно решение, на основание чл.223 ГПК. Присъдата на наказателния съд не би се отразила на тази обвързваща сила на мотивите в отношенията между възложителя на работата, отговорен на основание чл.49 от ЗЗД, и отговорността на прекия причинител на вредата на основание чл.54 от ЗЗД, тъй като наличието на присъда на наказателния съд, с която евентуално се признае за невинен по повдигнатото обвинение прекият причинител на вредата няма да има за последица сама по себе си заличаването на обвързващата сила по чл.223 от ГПК. В тази насока не е налице преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК между спора по предявения иск с пр. осн. чл.54 от ЗЗД и воденото наказателно производство против прекия причинител на вредата. Разяснено е, че при постановяване на евентуална присъда, с която евентуално се признае за невинен по повдигнатото обвинение прекият причинител на вредата, пътят на защита на страните по спора е отмяна на решението по реда на чл.303 ГПК както по отношение на иска с пр. осн. чл.49 ЗЗД, така и по отношение на иска с пр. осн. чл.54 от ЗЗД, но до наличието на влязла в сила присъда на наказателния съд /задължителна за гражданския/, основание за спиране на производството и преразглеждане на отговорността на причинителя на вредата, както и на отговорните по реда на чл.49 ЗЗД липсва. Предвид изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато. В отговора на касационната жалба се претендира заплащане на ответниците по жалбата на разноски, но по делото няма данни за извършването на такива, поради което не следва да им се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение