Определение № 2517 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 874/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

В. В. О. обжалва Решение № 7419/05.12.2025 г. по в.гр.д. № 10327/2025 г. на СГС, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 11328/13.06.2025 г. по гр.д. № 69666/2024 г. на СРС е отхвърлен осъдителният му иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД, предявен срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД, за сумата от 21 240 лв. – цедирано вземане за обезщетение за имуществените вреди, претърпени от И. С. Д. в причинна връзка с реализирано на 29.11.2021 г. пътнотранспортно произшествие.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е съобразил, че договорът за цесия е неформален и се счита сключен при съвпадане на волеизявленията на страните, а доказателство за последното са уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД (относно волята на цедента) и исковата молба (относно волята на цесионера). Наред с това касаторът намира за неправилен извода, че пострадалият е допринесъл за увреждането. Сочи, че липсват доказателства за извършено от цедента нарушение във връзка с ползването на обезопасителен колан и за причинност между твърдяното от ответника противоправно деяние на пострадалия и уврежданията му. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът „ЗД „БУЛ ИНС““ АД излага становище за неоснователност на жалбата по същество.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При преценка на предпоставките за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

Касаторът е предявил срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД на основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 99 ЗЗД иск присъждане на придобитото от него с договор за цесия от 04.11.2022 г. вземане в размер от 21 240 лв., дължимо като обезщетение за имуществени вреди, причинени на И. С. Д. от реализирано на 29.11.2021 г. пътнотранспортно произшествие.

Първоинстанционният съд е установил фактите от състава на деликта и на отговорността на застрахователя, като е приел, че в резултат от произшествие (сблъсък на два автомобила), реализирано виновно и противоправно от задължително застрахован от ответника водач, Д. е получил травматични увреждания (многофрагментарно счупване на долния край на бедрената кост на левия крак, контузия на ходилото на десния крак), чието лечение е наложило извършване на разходи за транспорт с медицинска линейка и изработване на ендопротеза в общ размер от 21 240 лв. По възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът е намерил за доказано, че пострадалият е управлявал автомобила без поставен обезопасителен колан (с което е нарушил чл. 137а, ал. 1 ЗДвП), при използването на който не би получил горепосочените травматични увреждания. Отчитайки допринасяне от 40 %, съдът е стигнал до извод, че вземането за обезщетение е възникнало в размер от 12 744 лв. Относно прехвърлянето му на ищеца още с доклада на делото съдът е определил, че възражението на ответника за нищожност на цесията няма да бъде разглеждано поради заявяването му от нелегитимирано лице, като не е процедирал и по направеното в отговора оспорване на автентичността на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Така съдът е заключил, че процесното вземане е цедирано на ищеца и че ответникът е надлежно уведомен, поради което е уважил иска до горепосочената сума.

Спорът пред въззивния съд е пренесен от двете страни: от ищеца – по въпроса относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (отрича се фактът на допринасяне и степента му), а от ответника – относно активната материална легитимация (оспорва се надлежното прехвърляне на вземането). Съдът е стигнал до идентичен извод за наличие на основание за намаляване на обезщетението поради допринасяне от пострадалия в определената от първоинстанционния съд степен. Не е споделил обаче възприетото от него относно материалната легитимация на цесионера. В тази връзка съдът е посочил, че макар да не може да иска унищожаване или разваляне на договора за цесия, длъжникът е оправомощен да се позове на липсата на постигнато съгласие за прехвърляне на вземането, в който случай ищецът като цесионер носи тежестта да го докаже. При заявено от ответника оспорване в горепосочения смисъл съдът е счел, че фактът на цедиране на вземането не се явява напълно доказан без представяне на договора за цесия, поради което е отхвърлил иска изцяло.

Първата селективна предпоставка за поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е формулирането на правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Как се прилага чл. 20 ЗЗД при тълкуване общата воля на страните по неформален договор относно начина на доказване на съвпадане на насрещни волеизявления и доказателствените средства, с които може да се установи сключването на договор, т.е. да се докаже постигането на съгласие между страните по договор за цесия?

В първата си част – относно принципите на тълкуване, въпросът няма никаква връзка с решаващите съображения. Тълкуването е дейност, относима към обективно изразената от страните воля, а в случая съдът е стигнал до извод за недоказаност такава воля въобще да е била формирана, поради което не е тълкувал и нейното съдържание. Ако във втората си част питането е насочено към разясняване на начините за доказване сключването на договор за цесия (друг прочит на въпроса би бил лишен от логика поради смесването на материалноправен и процесуален институт), въпросът също не покрива общия селективен критерий, защото не може да получи абстрактно разрешение – дали и как е доказано едно съглашение всякога е фактологичен въпрос, а не питане с възможен еднозначен отговор.

2. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не?

Въпросът се отнася до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото на него може да се отговори абстрактно и е свързан с наведен касационен довод, той има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е изпълнен обаче допълнителният критерий на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото питането не е решено в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, като изходи от относимите и допустимо събрани доказателства и своевременно релевираните възражения. В случая това е сторено – съдът е анализирал ангажираното от ищеца писмено доказателство (уведомление за цесия) през призмата на заявеното от ответника (длъжника) оспорване и в резултат от това е формирал правен извод за неизпълнена тежест на доказване; изложил е съображения и относно извода си за допринасяне, като е обсъдил медицинската и автотехническата експертизи. Възможно е така формираните от съда правни заключения да са неправилни, но оплакването срещу това е касационен довод, проверим във фазата по същество, а не в етапа на селекция на касационната жалба.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от Постановление на ПВС № 17/1963 г.?

Въпросът може да бъде разгледан в два аспекта – относно задължението за мотивиране и относно предпоставките за намаляване на обезщетението поради допринасяне. В първия аспект питането има процесуален характер и за годността му да обоснове допускане на касационно обжалване важат изложените в т. 2 съображения. Вторият аспект на въпроса е материален и е свързан с оплакването за неправилна преценка на поведението на пострадалия и на причинната връзка между него и вредоносния резултат. Така поставено, питането е абстрактно и удовлетворява общия селективен критерий.

При отговора му обаче въззивният съд не се отклонил от посочената от касатора и служебно известната практика на ВКС, според която при установяване на противоправно поведение на пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие (създало е условия или е улеснило настъпването му), съдът дължи да отчете приноса му за настъпване на вредоносния резултат (т. 7 от Постановление на ПВС № 17/1963 г., Решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. и цитираната в него практика, Решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Този подход е използван и от въззивния съд – същият е оценил противоправността на поведението на Д. и въздействието му върху увреждането. Така той е спазил принципните правила за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а съответствието на конкретната му преценка с установените факти е непроверимо за правилност на този етап от касационното производство.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,