Определение № 3465 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3136/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 1636 от 18.03.2025 г. по гр. д. № 5532/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение от 23.02.2023 г. по гр. д. № 56735/2020 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. Т. Н. срещу Столична община и Урвички манастир „Свети Николай Летни“-край село Панчарево искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: имот с проектен идентификатор ***, с площ 512 кв. м., находящ се в землището на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда с идентификатор ***, на основание придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 1961 год.-16.11.2020 год. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от К. Т. Н. чрез пълномощника му адв. Д. К., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответниците по касация, чрез процесуалните си представители, са подали писмени отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: Производството пред районния съд е образувано по предявени положителни установителни искове. В исковата молба са изложени твърдения, че първоначално фактическа власт е упражнявана от наследодателите на ищеца. Ответникът Урвички манастир е възразил, че собствеността му е възстановена през 2000 г. с решение на административния орган по реституция-върху имот № * по КВС с площ 77,252 дка, широколистна гора, местността „*“. Извършен е въвод във владение върху имота, част от който е процесният. Упражнявал е фактическа власт върху него, изразяваща се в сключването на договори за наем с Държавно Лесничейство-София. До момента на реституцията имотът е представлявал държавна собственост. След възстановяването на собствеността е позволил на обитателите на постройки да ги ползват. Предприел е процедура за премахване на незаконно строителство по отношение на част от тях. Ответникът Столична община не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК. Видно е от удостоверение от 1961 г. на Зам. Председателство на Панчарево, че на името на З. Г. /прабаба на ищеца/ е записан имот от 512 кв. м. в [населено място], заедно с къща. Според извадка от разписна книга от 1984 г. за [населено място], за имот пл. № *-е записано „двор“ на Й., Н., Б. и Д. С.; за имот пл. № *-двор-записан на М. К., Т., С., Н. Н., С. /внуци на З. Г./. С решение № 1620/5.09.2000 г. на Поземлена комисия – с. Панчарево по ЗВСГЗГФ е възстановено правото на собственост върху имот № * по КВС с площ 77,252 дка, широколистна гора, местността „*“. Имотът е нанесен в кадастралната карта с идентификатор ***. От техническата експертиза се установява, че за местността съществува единствено неодобрен кадастрален план от 1976 г., в който са нанесени имоти с пл. № *,*,*,* и *, като процесният е идентичен с имоти пл. № * и *. По разписен лист съседи на същите са: от изток и юг-пречиствателна станция-пл. № *; запад-двор-Н., Й., М. Н. С.; север-път „Косанин дол“. Имот с проектен идентификатор *** попада върху имот с идентификатор *** с площ от 483 кв. м. и заема 29 кв. м. от имот с идентификатор *** -общински. В дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения на ищеца е посочено, че не е сключвал договор или споразумение с Урвичкия манастир за уреждане на отношенията по повод имота. Не познава лице на име иконом П., нито друг представител на манастира. В обясненията си отец Л. /Ц. Г./, представляващ Манастира в периода месец март-месец май 2017 г. и от 01.03.2022 г., е заявил, че е виждал документ, обективиращ наличието на уговорка с отец П. П. /игумен до 01.03.2022 г./, ищецът срещу „дарение“ да ползва имота. След възстановяването му е било изразено съгласие от представители на манастири да бъде продължено ползването. Ищецът знае, че „живее в имот на манастира“. От показанията на свидетеля В., който има непосредствени впечатления от 1970 г., по безспорен начин се установява, че имотът се е стопанисвал от ищеца, а преди това от баща му, както и че се намира „под гората“. В показанията на свидетеля С. са възпроизведени данни за дадено съгласие от представители на манастира /след възстановяването му/ ищецът да продължи да ползва имота. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е обсъдил доводите на касатора относно изтекла в рамките на производството придобивна давност спрямо общината и държавата вследствие обявена с Решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16 от 2021г. на КС противоконституционност на пар. 2 от ЗР на ЗИЗС, с който е въведен мораториум върху придобиване правото на собственост върху имоти държавна и общинска собственост. Посочил е, че същите са неотносими в случая, доколкото правото на собственост върху имот с идентификатор ***, е възстановено на ответника Урвички манастир „Св. Николай Летни“. Обявяването за противоконституционна на посочената норма, имаща отношение към възможността за придобиване по давност на държавни и общински имоти, е неприложима, тъй като от 2000 г. имотът е частна собственост. С влизане в сила на Закона за стопанисване и ползване на горите /обн. ДВ, бр. 71/27.03.1948 г., отм. Изв., бр. 89/7.11.1958 г./ всички гори и горски пасища са обявени за държавна собственост, включително и процесните. Следователно до момента на възстановяване на собствеността върху тях същите са били държавна собственост. Нормата на чл. 86 ЗС /отм./ до 1996 г. е съществувала забрана за придобиване на имоти държавна собственост по давност, с оглед на което до този момент не е текла придобивна давност, а към момента на възстановяване на собствеността на манастира- 2000 г., не би могъл да изтече необходимия за придобиване правото на собственост срок. Независимо че по делото се установява упражняваната от ищеца фактическа власт върху имота, не са налице достатъчно доказателства относно наличието на субективния елемент на владението, а именно намерението за своене. В дадените пред съда обяснения ищецът недвусмислено е заявил, че семейството му е било допуснато да ползва имота от общината. Направено е заключение, че осъществяваната от праводателите му фактическа власт върху имота е била в условията на търпимост, с изричното съгласие на неговия собственик. В действителност след възстановяване на собствеността върху него, титуляр на правото на собственост е станал манастирът, но доколкото не са представени доказателства, които да установяват промяна в начина, по който е упражнявана фактическата власт върху него, то не е налице основание да се приеме, че извършваните преди този момент търпими действия са прераснали във владение. Посочил е, че от събраните гласни доказателства се установява, че имотът е бил стопанисван от семейството на ищеца по един и същи начин, като самият той изрично е заявил в обясненията си, че не е отправял претенции към манастира във връзка със собствеността върху него. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът е поставил следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „как следва да се извършва преценка на свидетелските показания с оглед нормата на чл. 172 ГПК и на експертното заключение-с оглед тази на чл. 202 ГПК“; 2. „дали е възможна търпимост между държавата, общината и частноправен субект, който построи сграда в имота и ползва същия“; 3. „налице ли е търпимост, когато лице се настани в имота, владее го като свой и е изградило жилище“; 4. „може ли да се придобие по давност имот, записан като „двор“ на частен стопанин /не се намира в горска територия/“. Твърди се противоречие със следната практика на ВКС: тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 и т. 3, решение № 94/17.02.2025 г. по гр. д. № 4695/2023 г. на второ г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на първо г. о., решение № 315/30.05.2024 г. по гр. д. № 2397/2023 г. на второ г. о., решение № 26/15.01.2024 г. по гр. д. № 4840/2022 г. на първо г. о., решение № 5/03.02.2022 г. по гр. д. № 1984/2021 г. на първо г. о., решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на първо г. о., решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на първо г. о., решение № 50072/28.06.2023 г. по гр. д. № 1683/2022 г. на трето г. о. и решение № 145/12.11.2020 г. по гр. д. № 256/2020 г. на трето г. о. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК с цел проверка дали не е очевидно необоснован изводът на въззивния съд, че ищецът е бил допуснат в имота със съгласието на Манастира, изведен от обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.