Определение № 727 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото М. Г. Д., С. С. С. и „Буревестник 29” ООД срещу решение № 96/19.05.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 65/2022 г. на Бургаския апелативен съд. Възивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 374/15.12.2021 г. по гр. дело № 2608/2020 г. на Бургаския окръжен съд, като краен резултат тримата жалбоподатели-ответници са осъдени солидарно да заплатят на ищците А. П. Г. и С. А. Г. общо сумата 18 422.36 лв., представляваща обезщетение за забава, уговорено в споразумение от 06.02.2018 г., сключено въз основа на договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за строителство, обективиран в нотариален акт от 31.03.2016 г., дължимо за периода 15.03.2018 г. - 06.08.2018 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от същото, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответниците по касационната жалба – ищците А. и С. Грънчарови не са подали отговор на жалбата. В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1) материалноправен – изпада ли в забава кредиторът-учредител на суперфиция по договор за строителство, ако в хода на строителството по негова инициатива и съгласно договорните му права се предприемат действия по изменение на ПУП-ПРЗ и съответно на архитектурния проект, и съответно – при такива предприети от кредитора действия, освобождава ли се длъжникът-строител от собствената му забава за изпълнение на строителството; и 2 ) процесуалноправен – длъжен ли е въззивният съд, за да даде защита и санкция на спорното право, да изложи в мотивите на своето решение фактическите си и правни изводи, след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички събрани по делото, релевантни за спора доказателства. По отношение на материалноправния въпрос касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излагат съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателите сочат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че по този въпрос обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 72/25.06.2018 г. по гр. дело № 1834/2017 г. на IV-то гр. отд. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд, след подробно обсъждане на становищата на страните пред двете инстанции, и въз основа на тях е приел, споделяйки и извода на първата инстанция в тази насока, предвид и събраните по делото доказателства, че спорните между страните обстоятелства, довели до висящото административно производство по изменение на ПУП-ПРЗ, са настъпили, след като изпълнителите по договора за строителство – ответниците са били в забава. Апелативният съд е изложил съображения, че това е така, тъй като в договора за учредяване правото на строеж е предвиден 21-месечен срок за завършването на обекта от датата на разрешението за строеж, изтекъл на 07.01.2017 г., към която дата сградата е следвало да бъде въведена в експлоатация с акт-образец 16., като не се спори, че към тази дата обектът не е бил завършен. Съдът е посочил още, че заявлението на ищците за промяна на ПУП-ПРЗ е от 14.03.2017 г., към който момент изпълнителите по договора – ответниците вече са били в забава. С оглед това въззивният съд е споделил и изводите на първата инстанция, че няма как ответниците, като неизправна страна по договора, да искат освобождаване от отговорност за собственото си виновно поведение, както и че – събитие, което да е в състояние да освободи изпълнителите от отговорност, е трябвало да възникне до падежа на задължението – до датата 07.01.2017 г., като след тази дата строителят е бил в забава и не може да се позовава на освобождаващи го от отговорност събития. В тази връзка апелативният съд е обсъдил и процесното споразумение от 06.02.2018 г., на което се основава претенцията за неустойка на ищцовата страна, като е изтъкнал, че същото е от един последващ момент във времето – след падежа на задължението за предаване в експлоатация на сградата и след подаване на заявлението пред общината за промяна на ПУП–ПРЗ, стартирало все още висящата административна процедура. В това споразумение страните по делото – ищците и ответниците са декларирали, че безусловно установяват наличието на забавата в извършването на договорените строително-монтажни работи (СМР) и на поетите от изпълнителя задължения и срокове в тази връзка, като са заявили същевременно, че учредителите-собственици, т.е. – ищците нямат каквато и да е вина за това. Със споразумението е поето и задължение от ответното дружество-приобретател, в най-кратки срокове да възобнови извършването на СМР с цел изпълнение на задълженията си. Също в тази връзка въззивният съд е възприел и извода на окръжния съд, че действието на споразумението извън уговорения в него период от шест месеца не е автоматично и че процесното обезщетение се присъжда (дължи) само за този предвиден в споразумението срок, като се съобрази и приспадането на вече платените по него суми. Апелативният съд подробно е обсъдил и е намерил за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищците, че процесната неустойка им се дължи и за след изрично уговорения в споразумението шестмесечен срок, изтекъл на 06.08.2018 г. Излагайки свои собствени съображения и препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията на ответниците (сега касатори) за нищожност поради прекомерност на процесната неустойка за забава, уговорена със споразумението от 06.02.2018 г. Накрая въззивният съд е изложил съображения, че окръжният съд неправилно е определил размера на процесното обезщетение (неустойката) и периода, за който се дължи, и като е обсъдил по същество релевантните за това обстоятелства – вече платените от ответниците суми по процесното споразумение и ги е приспаднал от общия дължим размер и за съответния период от време, апелативният съд е приел, че остава дължимо обезщетение в общ размер 18 422.36 лв. за периода 15.03.2018 г. - 06.08.2018 г. Както сочат и самите касатори, с решение № 72/25.06.2018 г. по гр. дело № 1834/2017 г. на IV-то гр. отд. (и посочената в него трайно установена практика, включително задължителна такава на ВКС) е даден положителен отговор на формулирания от тях процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно: за да даде защита и санкция на спорните права, въззивният съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи, след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, като това задължение произтича от чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Това разрешение, респ. – самият процесуалноправен въпрос са правно-значими за всяко въззивно исково производство. Видно от изложеното по-горе обаче, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС, поради което не е налице поддържаното от страна на жалбоподателите противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС по отношение на поставения процесуалноправен въпрос, респ. – не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – конкретните касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос. Съдът намира, че материалноправният въпрос по тълкуването и приложението на чл. 95 и чл. 96, ал. 1 от ЗЗД, формулиран в изложението към касационната жалба, макар да е от обуславящо значение за част от правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, които обаче не са решаващи, е без значение за крайния изход на спора по делото, като въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така от една страна, защото на този въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – с по-висока степен на абстрактност, който да е общоважим за всички случаи. Конкретните обстоятелства, при които кредиторът-учредител на суперфиция по договор за строителство е предприел в хода на строителството действия по изменение на ПУП-ПРЗ и на архитектурния проект, могат да са най-различни във всеки отделен казус, поради което изводите, дали този кредитор е изпаднал в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД и дали тя освобождава длъжника-строител от последиците на собствената му забава съгласно чл. 96, ал. 1 от ЗЗД, ще са в зависимост от преценката на тези различни конкретни обстоятелства, респ. – правните изводи могат да са също съществено различни при всеки отделен случай. Отделно от това, в настоящия казус, с обсъденото от въззивния съд процесно споразумение от 06.02.2018 г. (с характера на извънсъдебна спогодба по чл. 365 от ЗЗД), с което именно е поето процесното задължение за заплащане на обезщетение (неустойка) за забава, страните по общо съгласие изрично и безусловно са установили наличието на тази забава в изпълнението на задълженията на изпълнителя (строителя – ответната страна по делото), като същевременно изрично са заявили и че учредителите-собственици (ищците) нямат каквато и да е вина за това, т.е. – по общо съгласие страните изрично са изключили и ищците да са в забава на кредитора. При това положение, материалноправният въпрос по тълкуването и приложението на чл. 95 и чл. 96, ал. 1 от ЗЗД, формулировката на който не включва споразумение (спогодба) като процесното такова по делото, не осъществява нито общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение