Определение № 58 от 25.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 839/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на процесуалния пълномощник на [фирма] срещу решение № 270 от 17.10.2014 г. по в.т.д. № 365/2014 г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 327 от 27.03.2014 г. по т.д. № 2261/2013 г. на В., с което на основание чл.422 ГПК е било прието за установено, че [фирма] дължи на дружеството-касатор сума в размер на 22 000 евро по договор за продажба на право на строеж по н.а. № 87,т.1, рег. № 1265 по н.д. №78/2012 на нотариус №194 на Р. и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен изцяло. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост и материалноправна незаконосъобразност на въззивното решение В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС – ТР 4/2013, т.9 и т.11в по въпроса за приложението на чл.235 ал.3 ГПК в исковото производство по иск предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК. Ответникът по касация – [фирма] оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения в подкрепа на становището са изложени в писмен отговор. Претендира присъждане разноските пред настоящата инстанция в размер на 600 лева-възнаграждение за адвокат. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвъри изцяло положителния установителен иск по чл.422 ГПК срещу дружеството-ответник по иска, въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че последният като длъжник по издадената срещу него на 14.12.2012 година по реда на чл.417 т.3 ГПК заповед за незабавно изпълнение въз основа на вземане в нот.акт е извършил на същата дата доброволно плащане по банков път в полза на ищеца. След плащането на дължимата сума по образуваното изпълнително дело длъжникът е получил покана за доброволно изпълнение от ЧСИ на 29.01.2013 година и е заплатил доброволно разноските в изпълнителното производство в размер на 42,90 лева и последното е прекратено. При това положение, решаващият съдебен състав на въззивния съд е счел, че вземането по издадените заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист е погасено доброволно и изцяло, поради което и искът се явява неоснователен. Настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане касационното разглеждане на делото. Даденото разрешение в обжалвания съдебен акт по поставения от касатора въпрос не противоречи на задължителната практика на ВКС - ТР №4/18.06.2014 по тълк.дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което /т.11в/ е прието, че е допустимо релевирането в процеса по иск по чл.422 ал.1 ГПК на всякакви правопогасяващи възражения с ефект настъпил, както преди подаване на заявлението, така и след депозирането му и до приключване на съдебното дирене съгласно уредбата в чл.235 ал.3 ГПК. Съдът не взима в предвид единствено принудително събраните суми по издадения въз основа заповедта изпълнителен лист. Следователно, съобразно цитираното ТР правилно съдът е взел в предвид осъщественото доброволно плащане от длъжника в периода след издаване на заповедта по чл.417 ГПК до приключване на устните състезания в исковото производство по иск по чл.422 ал.1 ГПК. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция в размер на 600 лева-възнаграждение за адвокат, с оглед представения с отговора на жалбата договор за правна помощ и отбелязване в него на извършено плащане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение