Определение № 2490 от 26.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 1038/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. И. М. от [населено място] бряг, [улица], чрез адв. Ф.И. срещу решение №19 от 29.01.2026 г., постановено по в.т.д. №236/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение №72 от 21.07.2025 г., постановено по т.д. №4/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен и на въззиваемата страна са присъдени направените разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.535 ТЗ, че ищецът „М. К. – 2“ ЕООД има вземане срещу ответника М. И. М. за сумата в размер на 68 147.38 лева, за която сума е издадена Заповед №220/08.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, както и изпълнителен лист по ч.гр.д. №394/2024 г. по описа на Районен съд - Червен Бряг, която сума представлява задължение по запис на заповед, издаден на 16.08.2023 г. от М. И. М. в полза на „М. К. – 2“ ЕООД, с падеж на задължението 01.03.2024 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено при съществени процесуални нарушения, поради което следва да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен. Касаторът намира, че изводът на въззивния съд, че щом е налице издадена от ответника запис на заповед той дължи сумата, за която се е задължил по отношение на ищеца, е неправилен. Счита, че от доказателствата се установява, че със записа на заповед е обезпечено друго задължение - по договор за финансов лизинг на автомобил, като подчертава, че този автомобил е върнат на ищеца и няма задължения за плащане на цената му. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, обусловил изхода на спора, в противоречие с цитираната практика на ВКС, но не сочи кой е конкретният въпрос. Излага съображения за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – да прецени всички доказателства и да обсъди доводите на страните относно релевантните факти за спора. Ответникът „М. К. – 2“ ЕООД, чрез адв.М. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като касаторът не сочи правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в някоя от хипотезите на т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Счита, че въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС. Моли да не се допуска касационно обжалване, а ако бъде допуснато да бъде оставено в сила въззивното решение като правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.535 ТЗ, въззивният съд след анализ на доказателствата стига до извод, че съществува непогасено вземане на ищеца по отношение на ответника на основание валиден запис на заповед, издаден на 16.08.2023 г. от М. И. М., с който в качеството си на издател безусловно и неотменяемо се задължава да заплати на поемателя „М. К. - 2“ ЕООД, или на негова заповед, сумата от 68 147.38 лева, с падеж 01.03.2024 г. и място на плащане [населено място]. Решаващият състав намира, че записът представлява редовен от формална страна документ, има изискуемите от закона минимални реквизити, визирани императивно в чл. 535 ТЗ, като падежът е определен по правилото на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определен ден, настъпил към момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което вземането е изискуемо. Въззивният състав отхвърля като неоснователно възражението на ответника, че записът на заповед обезпечава изпълнението на задължение по каузално правоотношение между страните, основано на договор за финансов лизинг на автомобил и приемо-предавателен протокол на автомобил рег. [рег.номер на МПС], подписан на 17.10.2023 г., от М. М. /предаващ/ и представител на „М. К. – 2“ ЕООД /приемащ/, в който страните декларират, че „М. К. – 2“ ЕООД е единствен пълноправен собственик на описания лек автомобил, че марин М. предава доброволно този автомобил /със счупен двигател/ на неговия собственик – ищцовото дружество, тъй като държи автомобила без каквото и да било правно основание и без съгласието на собственика. Съдът подчертава, че ответникът излага противоречиви твърдения - в отговора на исковата молба като основание за предаване на лекия автомобил сочи неподписан от него самия договор за лизинг, докато в допълнителния отговор твърди търговска сделка – покупко-продажба на лекия автомобил, а в представения приемо-предавателен протокол от 17.10.2023 г. е посочено, че предава на „М. К.-2“ ЕООД автомобила, държан без каквото и да е правно основание и без съгласието на собственика. Апелативният състав намира, че при тези разнопосочни твърдения на ищеца и при представения от него приемо-предавателен протокол не може да се обоснове извод за конкретно каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден процесния запис на заповед. Като се позовава на разясненията в т.17 от ТР 4/18.06.2014 г. сочи, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Въззивният съд стига до извод, че в случая, при липса на конкретика относно основанието на каузалното правоотношение, оспорването от страна на ответника е общо, поради което за ищеца не съществува задължението за посочване на основание и доказване на вземането си по него. Излага и допълнителни доводи, че от представения приемо-предавателен протокол не се установяват точните правоотношения между страните, тъй като в него не само не е посочено наличието на договор за лизинг или на договор за продажба, а напротив – посочено е, че описания автомобил се държи от ответника без правно основание и без съгласието на собственика „М. К. – 2“ ЕООД. Акцентира, че в документа не са отразени преддоговорни или договорни отношения между страните, от които да се направи извод за съществуване на парично задължение на М. към дружеството, което би могло да бъде обезпечено с издаване на процесния запис на заповед, нито е отразено връщането на автомобила да е свързано с тези отношения. АС-Велико Търново намира, че предвид недоказването от страна на ответника на твърденията му за конкретно каузално правоотношение и връзката на това правоотношение с вземането по записа на заповед, не може да се приема за основателно възражението му, че не съществува или е погасено процесното вземане по менителничния ефект. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът не поставя нито един конкретен правен въпрос, а единствено излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд относно съществуването на вземане по процесния запис на заповед. Липсата на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос изключва необходимостта от обсъждане наличието на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Дори да се приеме, че се поставя процесуалноправния въпрос - относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, той не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касаторът не сочи кои конкретни доказателства не са анализирани и кои негови доводи не са обсъдени. Видно и от съдържанието на касационната жалба, и от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, оплакванията са свързани с фактическите и правните изводи на съда, с които касаторът не е съгласен, а не с необсъдени възражения. Самият касатор заявява, че не е подписал договор за лизинг, като се позовава на подробно анализирания от съда приемо-предавателен протокол. Решаващият състав е изложил подробни мотиви за неоснователността на възражението на ответника за наличие на конкретно каузално правоотношение и връзката на това правоотношение с вземането по записа на заповед, като несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на въззивния съд не е основание за допускане на решението до касационен контрол. Предвид изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят направените разноски- сумата 1 871.87 евро с ДДС – договорено и платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд