Определение № 2804 от 08.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1521/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Мега Рейзър Трейд“ ЕООД (с предходно търговско наименование „Болеро Ко“ ЕООД) - чрез адв. М. А. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 910/01.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 545/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което е потвърдено определение № 4174/31.10.2024 г., постановено по т. д. № 1428/2023 г. по описа на СГС, с което на основание чл. 15 ГПК съдебното производство като недопустимо е прекратено. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила – въззивният съд не е обсъдил изложените в частната въззивна жалба правни доводи, вследствие на което е нарушил правилата на логическото мислене, като е достигнал до незаконосъобразния фактически извод, че процесният договор, по който се претендира компенсаторно обезщетение за твърдените имуществени вреди, по своето правно естество представлява договор за дистрибуция, а не договор за търговска продажба, чийто правни последици в действителност са уговорили страните по делото. Счита, че в противоречие с процесуалните правила въззивният съд е основал своето вътрешно убеждение относно липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа повдигнатия с исковата молба материалноправен спор с международен елемент въз основа на мотивите на испанския съд, обосноваващи неговата международна компетентност по предходен материалноправен спор. В този смисъл, твърди, че при преценка дали е международно компетентен да разгледа повдигнатия с исковата молба правен спор, българският съд не е обвързан от мотивите на испанския съд относно правното естество на процесния договор, а е следвало да основе своето вътрешно убеждение само на фактите, установени в настоящото исково производство. От друга страна, поддържа, че дори и релевантният договор да е за дистрибуция, той не е разкрива правните признаци на услуга по смисъла на чл. 7, § 1, б. „б“, тире второ от Регламента. Излага правни съображения, че този договор е за търговска продажба, поради което съгласно постигнатата между страните уговорка по правилата на ИНКОТЕРМС (клаузата FCA Etropole – „франко продавача“, [населено място]) местодоставянето на стоките, предмет на тази възмездна транслативна сделка, е в [населено място], Република България. Следователно, съобразно правилото, уредено в чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо от Регламента, българският съд е международно компетентен да разгледа повдигнатия с исковата молба материалноправен спор с международен елемент. Но в случай че съдът приеме, че договорът е за дистрибуция, а не за продажба, поддържа релевираното с въззивната частна жалба искане на основание чл. 628 ГПК, във вр. с чл. 267 ДФЕС българският съд да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на правните норми, уредени в чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо и тире второ от Регламент 1215/2012, като поставя следните правни въпроси: 1. „Какъв е характерът на договора за дистрибуция и коя специална компетентност, уредена в чл. 7, параграф 1, буква б) от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела следва да се прилага, когато страните са сключили договор за дистрибуция на стоки, съгласно който едната страна купува стоки от другата с цел препродажба на територията на държава-членка, различна от държавата-членка, на територията на която са изпълнени задълженията за прехвърляне правото на собственост и предаване на стоките?“; 2. „Има ли значение характерът на отделните уговорки между страните по договор за дистрибуция и по-конкретно дали се касае за рамков договор или отделни договори за продажба на стоки с оглед определяне приложението на специалната компетентност, уредена в чл. 7, параграф 1, буква б), предл. първо и второ от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела?“; 3. „Следва ли да се прилага чл. 7, параграф 1, буква б), предл. първо от Регламент № 1215/2012 Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, когато правният спор касае тълкуване или изпълнение на задължения относно прехвърляне правото на собственост върху стоките, предмет на договор за дистрибуция, когато едната страна купува стоки от другата с цел препродажба на територията на държава-членка, различна от държавата-членка, на територията на която са изпълнени задълженията за прехвърляне правото на собственост и предаване на стоките?“ и 4. „Следва ли да се прилага чл. 7, параграф 1, буква б), предл. второ от Регламент № 1215/2012 Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, когато правният спор касае тълкуване или изпълнение на задължения относно препродажбата на вече закупените стоки, предмет на договор за дистрибуция, когато едната страна купува стоки от другата с цел препродажба на територията на държава-членка, различна от държавата-членка, на територията на която са изпълнени задълженията за прехвърляне правото на собственост и предаване на стоките?“ Частният касаторът обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което исковата молба е била върната на основание чл. 15 ГПК, тъй като е счел, че българският съд не притежава международна компетентност да разгледа повдигнатия пред него материалноправен спор – за заплащане на сумата от 26159,04 лв., представляваща остатъка от претендираното компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в разноски за пазене на вещите, предмет на твърдения договор за търговска продажба на стоки, описани в Потвърждение за поръчка № EXP104661/01.08.2018 г. За да достигне до правното съждение, че българският съд не е международен компетентен да се произнесе по основателността на този осъдителен иск, въззивният съд е взел предвид, че с решение № 65/2019 г. първоинстанционният съд на Кастропол, Кралство Испания е уважил изцяло предявените от „Илевънфит фуд енд суплементс“ СЛ (ответник в настоящото исково производство) срещу „Болеро Ко“ ЕООД (с ново търговско наименование „Мега Рейзър Трейд“ ЕООД, ищец в настоящото исково производство) осъдителни искове, като е приел, че българското търговско дружество е прекратило без основание договора за дистрибуция и е осъдил „Болеро Ко“ ООД да заплати следните суми: 1) 42564,69 евро - обезщетение; 2) 35470,57 евро - обезщетение за пропуснати ползи поради липса на предизвестие и 3) 87956 евро - авансово заплатени суми за закупуване на стока. Изяснил е, че в мотивите на Определение на Окръжен съд-Овиедо по апелационна жалба № 59/2020 г. испанският съд е изследвал съществените характеристики на договорната връзка, като е достигнал до правния извод, че страните са били обвързани от договор за дистрибуция. В този смисъл, споровете, произтичащи от него, следва да се разрешават от съда по местоизпълнението му – в Кралство Испания, с оглед на обстоятелството, че задължение на продавача „Болеро Ко.“ ЕООД е било да достави продадените стоки на купувача „Илевънфит фуд енд суплементс“ СЛ в [населено място], Испания - аргумент от чл. 7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Жалбата на „Болеро Ко“ ООД срещу първоинстанционното решение е оставена без уважение от окръжния съд на Овиедо, по образуваното пред него дело № 330/2021 г., като с окончателно определение по дело по касация № 9565/2021 г. Върховният съд на Кралство Испания е отхвърлена извънредната жалба против въззивното решение. Софийският апелативен съд е съобразил, че единствено в превод на български език са представените от ответника испански съдебни решения, както и приложените от ищеца три броя покани за вдигане на отделените стоки. Потвърждението за поръчка (заявка) от 01.08.2018 г., на което се позовава жалбоподателят, е на испански език, поради което от този документ не могло да се обоснове еднозначен извод какви задължения на страните установява. Тъй като липсва представен договор между страните, който по твърдение на ищеца е неформален, то единствената информация за установените между страните търговски отношения и произтичащите от това задължения, се съдържали в представените съдебни решения на испанския съд - влязлото в сила съдебно решение на съда в [населено място] разглежда същия договор с дружеството-ищец „Болеро Ко.“ ЕООД, на което това търговско дружество основава предявения осъдителен иск пред българския съд. Въззивният съд е счел, че съобразно мотивите на определение на Окръжен съд-Овиедо по апелационна жалба № 59/2020 г. (втората съдебна инстанция) е разрешен процесуалноправният спор между „Болеро Ко.“ ЕООД и „Илевънфит фуд енд суплементс“ СЛ относно това кой е международно компетентният съд, като е прието, че правомощието за разглеждане на материалноправния спор с международен елемент принадлежи на Първоинстанционния съд на Кастропол, Кралство Испания. Изяснил е, че испанският съд е изследвал в своите мотиви съществените правни признаци на релевантната договорната връзка, като чуждестранният съд е достигнал до категоричното правно съждение, че страните са били обвързани от договор за дистрибуция, поради което споровете, произтичащи от него, следва да се разрешават от съда по местоизпълнението му, а това е испанският съд - задължението на продавача „Болеро Ко. „ ЕООД е било с предмет доставка на продадените стоки на купувача „Илевънфит фуд енд суплементс“ СЛ в [населено място], Испания - аргумент от чл.7, §1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правния извод, че по двете дела (настоящото и делото, разгледано от испанския съд) претенциите се основават на идентичен договор за дистрибуция на стоки, който има своето местоизпълнение в Кралство Испания, поради което следва да се приложи правната норма, уредена в чл.7, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, и повдигнатият пред СГС правен спор, произтичащ от този договор, трябва да се разреши от компетентния по правилата за родова и местна подсъдност съд на Кралство Испания. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на съюзното право по поставените от частния касатор четири въпроса следва да бъде оставено без уважение, тъй като те са изяснени по ясен и недвусмислен начин с решения на СЕС. В решение по дело С-87/10 г. СЕС е посочил, че още с решение С-381/08 нормата на чл. 5, т. 1, б. „б“, първо тире от Регламент 44/2001 г. на ЕП и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения, която е идентична на чл. 7, § 1, б. „б“, първо тире от Регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета, следва да се тълкува в следния смисъл: при дистанционна продажба на стоки място, където съгласно договора стоките са доставени или е трябвало да бъдат доставени, се определя съгласно договора. Ако не може да се определи съобразно договора, без да се определя приложимото към договора материално право, то това е мястото където физически са предадени стоките, посредством, което купувачът е придобил или е трябвало да придобие право на ефективно разпореждане с тези стоки в крайното местоназначение на сделката за продажба. Счетено е, че, за да се установи дали мястото на доставка е определено съгласно договора, сезираната национална юрисдикция трябва да вземе предвид всички релевантни термини и клаузи на този договор, които могат ясно да укажат това място, включително термините и клаузите, които са общо признати и установени в международния търговски обичай, като изготвените от Международната търговска камара клаузи „Инкотермс“. Ако е невъзможно мястото на доставка да се определи съобразно тях, без да се прави позоваване на приложимото за договора материално право, то това е мястото, където е извършено физическото предаване на стоките, посредством което купувачът е придобил или е трябвало да придобие правото на ефективно разпореждане с тези стоки в крайното местоназначение на сделката за продажба. Но с решение по дело C-64/17 СЕС е извършил разграничение между договора за дистрибуция от договора за търговска продажба по смисъла на правните норми на чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо и тире второ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, уреждащи специалната международна компетентност на съда 1) при продажба на стоки (чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо – съобразно мястото, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени) и 2) при предоставяне на услуги (чл. 7, § 1, б. „б“, тире второ - мястото, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени). Изяснено е, че при анализиране на обстоятелството дали дадена търговска дейност може да се квалифицира като предоставяне на услуга срещу получаването на възнаграждение, вкл. при договор за дистрибуция, трябва да се изследва характерната престация на дистрибутора, който, извършвайки дистрибуцията на стоките на принципала, спомага за по-широкото им разпространение. Благодарение на гарантираното снабдяване, от което се ползва по силата на договора за дистрибуция и евентуално на неговото участие в търговската стратегия на принципала, по-конкретно в промоционални дейности (обстоятелства, които следва да бъдат констатирани от националния съд), дистрибуторът е в състояние да предложи на клиентите услуги и предимства, каквито не може да предложи лице, извършващо просто препродажба, и по този начин да завладее в полза на стоките на принципала по-голяма част от местния пазар. Във връзка с критерия за възнаграждението, предоставено в замяна на извършването на дейност, е подчертано, че то не би могло да се схваща стриктно в смисъл на плащане на парична сума. Трябва да се вземе предвид, от една страна, конкурентното предимство, предоставено на дистрибутора поради възможността да се ползва, в резултат на сключения между страните договор, с изключителни или почти изключителни права при продажбата на стоките на принципала на определен пазар, и от друга страна, евентуалната помощ за дистрибутора в областта от гледна точка на достъп до рекламни материали, предаване на ноу-хау посредством обучения или пък улеснения за плащане, като всички тези предимства могат да се считат за възнаграждение за концесионера. Пояснено е, че СЕС вече е постановил, че за целите на определяне на компетентния съд договорът за изключителна или квазиизключителна дистрибуция по принцип попада в понятието „договор за предоставяне на услуги“ (в този смисъл решение по дело C-9/12, т. 27, 28 и 41). В случай че националната юрисдикция установи, че разглежданият в съответното производство договор за дистрибуция действително може да се квалифицира като „договор за предоставяне на услуги“, трябва да се определи мястото на изпълнение на характерното за такъв договор задължение, както и съдът, който е компетентен да разгледа свързаните с него спорове. Съобразно тези задължителни за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и приложение на съюзното право (чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо и тире второ от Регламент (ЕС) № 1215/2012) и при анализиране на събраните от него доказателства испанският съд е достигнал до категоричния фактически извод, че процесният договор, от който страните в настоящото исково производство са били обвързани, по своята правна същност е за дистрибуция, поради което той разкрива правните признаци на услуга по смисъла на чл. 7, § 1, б. „б“, тире второ от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Съобразявайки, че испанското търговско дружество е закупувало от българския търговец напитки „Bolero“ за продажбата им в Кралство Испания в продължение на около 5 години, с изключителен характер, е обосновал правния извод, че услугите по релевантния договор за дистрибуция са били предоставени в Кралство Испания и именно испанският съд е международно компетентен да разгледа материалноправните спорове с международен елемент, породени при действието и прекратяването на това облигационно правоотношение. Дадените от СЕС указания по правилното тълкуване и приложение на разпоредбите на чл. 7, § 1, б. „б“, тире първо и тире второ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 са ясни и недвусмислени (арг. чл. 629, ал. 3, предл. 1 ГПК), поради което не следва да се отправя преюдициално запитване по вече изяснени правни въпроси. Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. То не е постановено в противоречие, а в съответствие със съюзното право и задължителните за националните юрисдикции тълкувателни разяснения по неговото правилно тълкуване и приложение, дадени с решения на СЕС по преюдициални запитвания. Съгласно чл. 36, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 решение, постановено в една държава-членка, се признава в друга държава-членка без изискване за специално производство, като разпоредбата на чл. 36, § 3 от този регламент урежда нормативното правило, че ако изходът на правния спор, предмет на дело пред национален съд, се обуславя от произнасянето по инцидентно възникнал въпрос за отказ на признаване на чуждестранно решение, постановено в държава-членка, този съд е компетентен по отношение на този въпрос. Следователно, българският съд притежава правомощие инцидентно, ad hoc да прецени дали да признае действието на чуждестранно решение, постановено в държава-членка. Той може да не зачете процесуалните и материалноправните последици на такова чуждестранно решение, в случай че установи пораждането на едно или няколко от изчерпателно уредените в чл. 45 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 правни основания за отказ за признаване. Не е спорно между страните обстоятелството, а и от представените съдебни актове на испанските съдилища, се установява, че на ищеца в настоящото съдебно производство е било обезпечено процесуалното право на участие в предходното исково производство – пред испанската юрисдикция; по материалноправния спор, по който се е произнесъл чуждестранният съд, не е постановено съдебно решение в друга държава-членка, респ. то да му противоречи; предметът на спора е извън тези, определени в чл. 45, ал. 1, б. „д“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 (не е свързан със застрахователни, потребителки и трудови правоотношения, като неговото разрешаване не е възложено изключително на друг национален или чуждестранен съд – арг. раздел 6 от глава ІІ), като съгласно чл. 45, § 3, изр. 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 критерият за противоречие с обществения ред, посочен в § 1, б. „а“ от този член, не може да се прилага по отношение на правилата относно международната компетентност. При преценка дали да бъде признато действието на чуждестранното решение, постановено в държава-членка, националният съд е обвързан от фактическите констатации, на основание на които чуждестранният съд („съдът по произход“ по смисъла на определителната разпоредба на чл. 2, б. „е“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012) е определил своята компетентност – арг. чл. 45, § 2, изр. 1 от Регламента, като неговата международна компетентност не може да бъде преразглеждана, освен на основанията по чл. 45, § 1, б. „д“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, какъвто не е настоящият случай. В този смисъл са и задължителните за националните юрисдикции тълкувателни разяснения, дадени в Решение на СЕС по дело С-90/22 - т. 72 „… все пак е важно да се припомни…, че в установената с Регламент № 1215/2012 система взаимното признаване е правилото, докато член 45, параграф 1 от този регламент изброява изчерпателно основанията, на които може да се откаже признаване на съдебно решение“; т. 73 „Очевидно законодателят на Съюза е избрал да не включи противоречието с разпоредбите на глава II, раздел 7 от Регламент № 1215/2012, отнасящи се до пророгацията на компетентност, сред основанията да се откаже признаване на съдебно решение. Визираната с този регламент защита на споразуменията за предоставяне на компетентност съответно не означава, че нарушаването им само по себе си би било основание да се откаже признаване“ и т. 68 „… [В член 45, параграф 3 от Регламент № 1215/2012 ] се уточнява, че без да се засяга член 45, параграф 1, буква д) от този регламент, компетентността на съда по произход не може да се преразглежда при проверката на евентуалния отказ да се признае постановеното от този съд решение“. Следователно, българският съд не може да преразглежда вече разрешения от испанския съд процесуалноправен спор относно международната компетентност на надлежния национален съд, разглеждащ материалноправни спорове относно пораждането, действието и прекратяването на процесния договор. Съобразно изясненото нормативно правило (чл. 45, § 2 от Регламент № 1215/2012) българският съд е обвързан от фактическите констатации, на основата на които испанският съд е определил своята международна компетентност, вкл. и относно неговия фактически извод, че от събраните пред него доказателства категорично се установява правнорелевантното обстоятелство, че процесният договор е за дистрибуция, поради което той разкрива правните признаци на услуга по смисъла на чл. 7, § 1, б. „б“, тире второ от Регламент (ЕС) № 1215/2012, която съобразно съществените характеристики на релевантното договорно правоотношение е била предоставена в Кралство Испания – това обстоятелство обуславя международната компетентност на Кралство Испания. При влязло в сила чуждестранно решение правопораждащите фактите, на които е основано то, вкл. и относно правното естество на релевантния договор, са част от обективните предели на силата на пресъдено нещо, които следва да се съобразят от българския съд. Като въззивният съд е взел предвид тези фактически констатации на испанския съд при определяне на неговата международна компетентност да разгледа материалноправен спор с международен елемент, той не е постановил своя краен съдебен акт в противоречие със съюзното право и практиката на СЕС по неговото правилно приложение и тълкуване. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не следва да се присъждат претендираните от ответника по частната касационна жалба съдебни разноски, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд