Определение № 4365 от 02.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2074/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 31344/18.03.2024 г. /наименувана „молба за допълнение на определение“/, допълнена с частна жалба вх. № 36681/29.03.2024 г. на Г. А. Д., гражданка на Федерална Република Германия, чрез адвокат И. М., срещу въззивно определение № 3271/06.03.2024 г. по в.ч. гр. д. № 6210/2023 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че съдът не е взел предвид молбата на Л. П. Д. да бъде вписан в европейското удостоверение за наследство, като наследник с 1/3 ид. ч от наследственото имущество. Иска се вписване на квотите на всеки от наследниците на В. Л. Д. в европейското удостоверение за наследство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответниците по жалбата – Л. П. Д. и В. И. Д., [населено място], чрез адвокат А. Д., в писмени отговори, подадени в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, считат, че частната жалба е неоснователна, а определението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендират заплащане на разноски за защита пред касационната инстанция, осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е отменено определение от 14.03.2023 г. по гр. д. № 12202/2021 г. по описа на Софийски районен съд, с което е оставено без уважение искането на Л. П. Д. по чл. 71 от Регламент (ЕС) № 650/2012 г. за изменение на издаденото съгласно акт на съда от 28.04.2021 г. европейско удостоверение за наследство, като вместо него е постановено изменение на издаденото съгласно решение от 28.04.2021 г. удостоверение на В. Л. Д., починал на 09.01.2021 г., като в същото се впише като бенефициер по силата на разпореждане с имущество в случай на смърт (нотариални завещания от 29.06.1998 г. и 27.08.2002 г., обявени на 06.05.2021 г.) лицето Л. П. Д.. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано въз основа на заявление за издаване на европейско удостоверение за наследство, подадено от В. И. Д. в качеството й на законен наследник на починалия В. Л. Д., германски гражданин. В заявлението е удостоверена липса на завещателни разпореждания, както и наличие на преживяла съпруга – Г. А. Д., също германски гражданин. От представените към заявлението документи съдът е установил, че В. Л. Д. е починал на 09.01.2021 г. в [населено място]. Към момента на смъртта си починалият е бил в брак с Г. Д., сключен на 20.10.2005 г., а съгласно справка от НБД „Население“ заявителят В. Д. е негова майка. По заявление от 27.12.2010 г. на В. Д. е издадено удостоверение за постоянно пребиваване в България. С акт от 28.04.2021 г. първоинстанционният съд е постановил издаването на европейско удостоверение за наследство на В. Д., в което като негови законни наследници са вписани преживялата съпруга Г. Д., като притежател на 2/3 ид.ч., и майка му В. Д. с 1/3 ид.ч от наследственото имущество. На 24.03.2022 г. Г. Д. е подала молба до първоинстанционния съд за изменение на удостоверението за наследство, съдържаща искане да бъде вписана като законен наследник с 1/3 запазена част и като изпълнител на оставеното от починалия В. Д. завещание, обявено в Германия. Към молбата е приложено нотариално завещание, съставено на 29.06.1998 г., с което В. Д. е определил за наследници своите деца, ако има такива в бъдеще, съответно техните низходящи, а ако почине без „потомци“, посочва за свой наследник сина на брат му П. Д. - Л. Д.. В завещанието е отбелязано, че съществуват лица с право на запазена част, като изрично В. Д. е изключил оспорване на завещанието от неизвестни или новопоявили се законни наследници. Представено е и допълнение от 27.08.2002 г. към нотариалното завещание, съставено от Д. в качеството му на германски гражданин, с което е разпоредено завещанието да се изпълнява от изпълнител до навършване на 30 годишна възраст от Л. Д., а за изпълнител на завещанието е определена Г. Д.. Двете завещания са обявени на 06.05.2021 г. С определение от 13.07.2022 г. искането за изменение на издаденото удостоверение е оставено без уважение, а с определение от 03.11.2022 г. е продължено действието на удостоверението до 07.01.2023 г. Съдът е посочил, че междувременно племенникът Л. Д. е подал въззивна жалба срещу акта за издаване на европейско удостоверение за наследство, в която посочва, че удостоверението следва да бъде изменено, като той бъде вписан като наследник по завещание. Въззивният съд е приел, че жалбата съставлява искане за изменение на издаденото удостоверение по чл. 73, ал. 1 от Регламента и е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне така заявената претенция. С обжалваното определение от 14.03.2023 г. първоинстанционният съд е отхвърлил искането на Л. Д.. Въззивният съд е приел, че приложимо към правния спор е германското право и по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави е установил съдържанието на германското право относно наследяването по закон/завещание и правата на законните наследници/наследниците по завещание. Посочил е, че според германското право, ако починалият не е определил наследници чрез завещание или договор за наследство, настъпва правоприемство по закон измежду роднините в определен ред и преживелия съпруг; родителите на починалия (ако няма наследник от предходен ред) могат да наследяват заедно с преживелия съпруг, като наследствените им квоти са различни според имуществения режим на брака; преживелият съпруг и родители, ако са призовани към наследяване, имат право на запазена част; валидно завещание може да се направи от дееспособно лице чрез собственоръчен акт или чрез съставянето му при нотариус; отказ от наследство е допустим в шестмесечен срок, с изтичането на който наследството се счита за прието; лицата със запазена част имат право спрямо определения наследник на изплащане в размер на половината от стойността на законовото наследство, те не получават качеството на наследник, а само облигационно право на вземане спрямо наследника по завещание; за да може да определи и претендира за изплащане запазената си част, правоимащият има право на информация относно наследствената маса, като след установяване на претенцията си, следва да я насочи срещу определения за наследник; ако последният не плати доброволно, може да се предяви иск; за целта не се предвижда подаване на молба в процедурата по издаване на удостоверение за наследство; искове за запазена част трябва да се предявят в срок от три години от узнаване за смъртта и за завещателното разпореждане, но не по-късно от тридесет години след наследяването. По реда на Регламент (ЕО) № 1206/2001 въззивният съд е изискал удостоверение от регистрите за гражданско състояние на Република Германия относно родствените връзки на В. Д., в което са вписани преживялата съпруга Г. Д., неговите майка В. Д. и племенник Л. Д., като липсва отбелязване за деца. Посочено е, че починалият е имал и предходен брак, прекратен през 2005 г. При тези фактически данни съдът е приел за неоснователно възражението на Г. Д., че в европейското удостоверение за наследство се вписват само законните наследници, доколкото съгласно чл. 63, т. 1, чл. 68, б. „и“ и б. „й“ и чл. 69, т. 2 от Регламент (ЕС) № 650/2012 на ЕП и на Съвета в него се вписват правоимащите наследници според приложимото право, които могат да бъдат както наследници по закон, така и по завещание, а също и изпълнителите на завещанието, ако такива са определени. Посочено е, че удостоверението трябва да отразява фактологично и юридически вярно елементите, за които свидетелства. Съдът е разяснил, че фактологичната вярност означава съответствие на удостоверените факти с представените и служебно събраните доказателства, а правната – съответствието им с приложимото към съответния случай наследствено право. В регламента са уредени три възможни форми на въздействие върху издаденото удостоверение: поправяне – при техническа грешка, изменение - при неточно удостоверяване на елементите (юридическа грешка), и оттегляне – когато не са били налице предпоставките за издаването му. За да се извърши изменение, Регламентът не поставя условие относно момента на узнаване за неточността, нито тя да не е била установима от първоначално представените/събраните доказателства или от доказателства, представени впоследствие, нито пък е предвиден срок да бъде поискано такова изменение. Единственото установено от закона условие е искането да изхожда от заинтересовано лице, каквото се явява самият бенефициер (ако националното право не предвижда служебно изменение). Ето защо, възражението на Г. Д., че по пътя на изменение на удостоверението не може да се промени първоначалната воля на съда е прието за неоснователно, тъй като измение е допустимо във всички случаи, когато е установена неточност в удостоверените елементи – било то в кръга на правоимащите лица или в техните квоти, било в други несъществени елементи. Именно изменението на издадено ЕУН за разлика от поправката касае вече формираната правна воля на съда. В случая предмет на искането за изменение е твърдяна неточност в един от елементите – личността на бенефициера, която в случай че бъде установена от събраните доказателства, следва да бъде отстранена чрез изменение на издаденото ЕУН. От събраните доказателства и наведени твърдения на страните съдът е приел за напълно безспорно между страните, че наследодателят е оставил завещание, в което е посочил като наследник Л. Д., а Г. Д. – като изпълнител на завещанието до навършване на 30 годишна възраст от Л. Д., който към момента на обявяването му е бил на 38 години. Направен е извод, че издаденото удостоверение за наследство, в което са вписани законните наследници на починалия, е неточно – налице е наследник, определен въз основа на разпореждане в случай на смърт (съставено в предвидената от закона форма за действителност и от дееспособно лице) и приел наследството, поради което той следва да бъде вписан като единствен бенефициер в удостоверението, ако според приложимото право същият не се конкурира със законните наследници. Отбелязано е, че при издаване на удостоверението съдът не е обвързан от заявената воля относно квотите и наследниците, а посочва същите на база на приложимия закон, поради което волята на Л. Д. за вписването му като наследник с 1/3 част е приета за ирелевантна. Тези изводи са направен въз основа на приетото от съда, че приложимото право по настоящото производство е германското, доколкото е избрано при условията на чл. 22 от Регламента. Съдът е констатирал, че завещателят, бидейки германски гражданин, е направил конклудентен избор на германското право, позовавайки се на разпоредби от германския закон (§ 181 и § 2079 от Гражданския кодекс). Според него при наследяване по завещание настъпва правоприемство в лицето на бенефициера, който се счита за наследник на починалото лице. В този случай между наследодателя и законните наследници със запазена част не възниква наследствено правоотношение, т.е. те не стават негови наследници и правоприемници, а възниква облигационно правоотношение между тях и бенефициера по завещание – те стават негови кредитори. Ето защо, съдът е стигнал до извод, че лицата със запазена част, дори да са упражнили своето право на такава, за което няма данни по делото, не се вписват в удостоверението за наследство, а имат право на парично обезщетение. Липсва изискване и правото на запазена част да е било оспорено от бенефициера по завещанието, в какъвто смисъл е наведено възражение от Г. Д.. Съдът е посочил, че завещателното разпореждане следва да бъде зачетено при съставяне на европейското удостоверение за наследство независимо от претенциите на имащия запазена част, като това право следва да бъде заявено и защитено чрез активни действия. И при предявяването на иск в тази насока, Г. Д. не би била вписана като наследник, тъй като съставеното валидно завещание е изключило това й качество. За неотносими са преценени и твърденията, че поради изтеклите много години от съставяне на завещанието, волята на завещателя е била изменена. Наличието на действителен завещателен акт задължава съда да го зачете при издаване на европейско удостоверение за наследство. С оглед изложеното, съдът е приел, че издаденото удостоверение следва да бъде изменено поради установената след издаването му неточност, като в него се впише Л. Д. като бенефициер по завещание. В заключение е посочено, че изменение не следва да се допуска поради наличие на спор относно елементите на удостоверението, съгласно чл. 68, ал. 1, б. „а“ от Регламента, но в случая не е налице хипотеза, в която се оспорват правнорелевантните факти, тъй като няма спор относно съставяне на завещанията от починалия, нито са оспорени фактите, с които законът свързва тяхната валидност. Спорното между страните е конкуренцията между наследници със запазена част и бенефициери по завещателно разпореждане, което предпоставя изменение на вече издаденото ЕУН, а не неговото оттегляне. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. При изпълнение на дейността по администриране на частната жалба са дадени указания на жалбоподателя за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК. В изпълнение на указанията е подадена молба с вх. № 36681/29.03.2024 г., в която е инкорпорирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В него обаче липсва формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка със сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че не са посочени и съдебни актове по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на които въззивното определение да противоречи. Не се обосновава и приложимост и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо, като същото не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че въззивното определение не е постановено в противоречие с чл. 68, т. 1, б. „л“ и „н“ Регламент (ЕС) № 650/2012 г. Въззивният съд е приел, че единствен наследник е бенефициерът по завещателното разпореждане на В. Д. – Л. Д.. Ето защо, доколкото В. П. няма други наследници, то наследствената маса не е разделена на дялове. Съдът не е установил и ограничения в правата на наследника, които да се впишат в удостоверението за наследство, доколкото имащите право на запазена част съгласно германското законодателство, не придобиват качеството наследник, а имат само облигационно право на вземане спрямо наследника в определена стойност от наследственото имущество. Приложение намира чл. 22 от Регламента, според който всяко лице може да избере за приложимо право по въпросите, свързани с наследяването му като цяло, правото на държавата, чийто гражданин е към момента на избора или към момента на смъртта. Въззивният съд е приел, че завещателят Д. е направил избор на германското право, позовавайки се на германския закон. Определението на въззивния съд не е постановено и в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК, тъй като погрешно направените от молителя изчисления, не могат да променят императивно определения от закона наследствен дял, установен от съда, с оглед конкретните данни по делото. С оглед изложеното, касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Предвид изхода на производството и направените в отговорите на частната касационната жалба искания, жалбоподателят следва да заплати на адвокат А. Д. разноски за оказаната безплатна правна помощ на Л. П. Д. и В. И. Д. в размер на общо 800 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.