Определение № 1985 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 653/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения по реда на ЗПрП адв. И. Г., против решение № 1265 от 05.11.2025г., постановено по в.гр.д. № 2740/2024г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав. С това решение, след потвърждаване на решение № 261258/06.11.2023г. по гр.д. 6220/2018г. Софийския градски съд, I-2 състав, е отхвърлен иска по чл. 49 ЗЗД на Е. М., предявен против Прокуратурата на Р България за присъждане на сумата 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от това, че на 15.08.2013г. прокурори от Специализираната прокуратура и от Апелативната специализирана прокуратура заявили пред медиите във връзка с пр. пр. № 221/2013г., че на 05.04.2012г. Е. М. извършил грабеж на 215 000 лева от „ОББ“ АД. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се допускането му до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Трябва ли въззивният съд да направи самостоятелна оценка на доказателствата по делото, да изведе свои фактически и правни изводи и да формира свое решение по същество; 2. Длъжен ли е въззивният съд да назначи съдебно-медицинска експертиза, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Първият въпрос според касатора е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, а вторият – с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 31/ 15.01.2024г. по гр. д. № 21/2023г. на І ГО по въпроса 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за преценка предмета на спора, включително в хипотеза на чл. 272 ГПК, и длъжен ли е да обсъди всички доводи във въззивната жалба. Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като поставя следните въпроси, за които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 4. Налице ли е противоправност по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, когато прокурор прави публично изявление, което дори да се приеме, че не споменава поименно конкретно лице, позволява еднозначната идентификация на това лице и води до общественото му представяне като извършител на престъпление; 5. При предявен срещу Прокуратурата иск за заплащане на обезщетение, след публично разгласяване на информация от прокурор, претендираните вреди считат ли се за настъпили „при или по повод“ изпълнение на възложена работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД; 6. Длъжен ли е съдът да осигури личното явяване в съдебната зала на страна в гражданския процес, когато последната е лишена от свобода – защото изтърпява наказание лишаване от свобода или е задържана под стража – но изрично е заявила желание да участва лично в откритите съдебни заседания по делото. Насрещната страна – Прокуратурата на Република България, чрез гл.юрк.Д. Д., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на Прокуратурата на РБ да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер 30 000 лева, претърпени в резултат на направено на 15.08.2013г. изявление пред медиите на прокурори от СпП и от АСпП във връзка с пр. пр. № 221/2013г., че на 05.04.2012г. М. извършил грабеж на 215 000 лева от „Обединена българска банка“ АД (ОББ). Въззивният съд установил, че към 14.08.2013г. прокурорите Д. П. и Е. Г. работили като прокурори в системата на ПРБ; на 14.08.2013г. в информационната емисия „По света и у нас“ от 20:00 часа по БНТ бил излъчен репортаж от изявление на двамата прокурори след заседание на Апелативен специализиран наказателен съд. Според заключението на СТЕ, нито прокурорите, нито водещите и коментатора зад кадър, са споменали Е.М. като участник в обир на банка. Съдът установил също, че в статии, публикувани след изявлението на двамата прокурори, Е. М. е сочен като едно от лицата ограбили 215 000 лева от клон на ОББ в гр. София; в една от статиите М. бил свързан с това престъпление, не защото прокурорите са го заявили, а защото такива са били показанията на свидетел; в друга статия се сочило, че са събрани доказателства за това, че М. участвал в обира, но като изявления на други лица, а не на съответните прокурори. Съставът на САС е посочил, че за да бъде уважен иск по чл. 49 ЗЗД, ищецът следва да докаже наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД-общите предпоставки на чл. 45 ЗЗД по отношение на изпълнителя на работата; възлагане на работата между ответника по иска, отговарящ по чл. 49 ЗЗД и изпълнителя, като се използва помощта му за постигане на определен резултат и вредоносното действие да е извършено при или по повод изпълнението на работата. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска, поради липса на елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Приел е за безспорно, че прокурорите Д.П. и Е. Г. са извършвали работа, възложена им от Прокуратурата, но не е установено от доказателствата те да са осъществили неправомерно действие като служители на Прокуратурата, а именно - да са разпространили информация от наказателно производство, водено срещу Е.М., с което да са нарушили спрямо него презумпцията за невиновност и да са му причинили вреди. Предвид това съдът е приел, че не са налице предпоставките за уважаването на иска. При тези мотиви на въззивния съд, постановеният от него съдебен акт не следва да се допуска до касационен контрол. Въпросите 1 и 3 относно задълженията на въззивния съд са обуславящи решението. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези въпроси е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото и на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора – изцяло или частично да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства; обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства; кои са счетени за недоказани и защо. Или атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 12, 235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и с цитираната от касатора. Не е налице твърдяното противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд е изложил свои решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Проверката за правилността на тази преценка, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Третото питане не отговаря на изискванията, които ал. 1 на чл. 280 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. То не касае правните разрешения на въззивния съд, обусловили формираната правораздавателна воля в обжалвания акт. Касае се за въпросително формулирано твърдение на касатора, че въззивният съд неправилно е отказал да назначи исканата от него СМЕ и по този начин делото е останало неизяснено от фактическа страна. Това е касационен довод за процесуално нарушение и то с оглед конкретиката на делото, който не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Отделно от изложеното следва да се допълни, че сезиран с искане във въззивната жалба на М. за допускане на съдебно психиатрична експертиза въззивният съд се е произнесъл с протоколно определение от 13.10.2025г., с което е оставил без уважение искането със съображението, че в исковата молби и уточняващите молби Е. М. описва неимуществени вреди и страдания, които не следва да се установяват със съдебно психиатрична експертиза, като за част от твърдените неимуществени вреди са събрани гласни доказателства. Тези процесуални действия на съда са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл. 153, във вр. с чл. 159, ал.1, предл.1 ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които са относими към предмета на спора и имат значение за решаването на делото. Несъгласието на касатора с направената от въззивиния съд преценка, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото проверката за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, би могла да се извърши едва в производството по чл. 290 ГПК. Въпроси 4 и 5, по отношение на които касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са основани на невъзприети от въззивния съд фактически и правни положения. Въззивният съд не е приемал, че публичното изявление на прокурорите позволява еднозначната идентификация на ищеца и общественото му представяне като извършител на престъпление, нито че прокурорите публично са разгласили информация във връзка с участието на ищеца в обир. Обратно на поставените въпроси въззивният съд след анализ на доказателствата е формирал ясен извод, че липсва противоправно поведение на служителите на ответника, доколкото е останало недоказано твърдението на ищеца, че на 14.08.2013г. в информационната емисия на БНТ служителите на прокуратурата са направили изявление, че той е участник в обир. Съдът е установил, че в приложените по делото статии от електронни медии името на ищеца или прякора му са посочени, не защото прокурорите са направили изявление, а защото такива са били показанията на свидетел и защото други лица са твърдели, че се събират доказателства за участието на М. в обира. Според трайна и непротиворечива съдебна практика, съобразена от въззивния съд, отговорността на възложителя по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е гаранционно обезпечителна и е функция на деликтната отговорност на лицето, на което е възложена работата за вредите, произлезли при или по повод нейното изпълнение. За да са налице предпоставките за ангажиране на тази отговорност следва да е осъществен фактическият състав на деликта-противоправно поведение от страна на делинквента, вреда, причинно следствена връзка между двете и вина, която се презюмира. Тежестта за доказване е винаги за ищеца, който твърди чуждо противоправно и вредоносно поведение, както и обстоятелството, че действието (или бездействието) е осъществено по повод възложена от ответника работа. По тези въпроси липсва разногласия в практиката. Наличието на съдебна практика по приложението на чл.49 ЗЗД, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касатора. Касационно обжалване не може да се допусне и по последния 6 въпрос, който няма характеристиката на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда за отсъствие на предпоставките за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД, а представлява оплакване на страната, за липса на оказано от съда съдействие за явяването й в открито съдебно заседание. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. По изложените съображения, касационно обжалване на решението на САС не следва да бъде допускано. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати на Прокуратурата на РБ юрисконсултско възнаграждение в размер 100 евро за осъщественото пред ВКС процесуално представителство от юрисконсулт, на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37, ал.1 ЗПрП, във ар. с чл. 23, т. 4. НЗПрП (в приложимата редакция на ДВ бр. 53 от 2025г., в сила от 1.10.2025г.). Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО