Определение № 3531 от 14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4207/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от Д. М. Б., чрез назначения му особен представител адвокат В. Н., срещу определение №600/03.08.2023г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено определение №574/26.06.2023г. по г.д.№539/2023г. на Районен съд – Ловеч за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Административен съд – Ловеч. В жалбата се твърди, че определението е неправилно. Предявеният иск е с правната квалификация по чл.45 от ЗЗД и съдът неправилно е причислил ответника към специализираните органи по изпълнение на наказанията. Сочи се, че ответникът е назначен за касиер и е редови държавен служител, за който не са налице законови пречки да носи гражданска или деликтна отговорност по общия ред. Твърди, че същият не е длъжностно лице по смисъла на ТР №2/2015г. на ОСГК на ВКС, а в исковата молба подробно са изложени твърденията за претърпените от ищеца вреди и уврежданията, от които същите са настъпили. Не е предявен иск срещу ГДИН. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на обжалваното решение с разясненията дадени в ТП №2/2015г. на ОСГК на ВКС и ВАС при преценка дали ответника по предявения иск, заемащ длъжността касиер в място за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ има качество на орган по изпълнение на наказанията. Претендира се обжалването да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК, поради вероятна нищожност, липса на форма и относими мотиви. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №574/26.06.2023г. по г.д.№539/2023г. на Районен съд – Ловеч, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на Административен съд – Ловеч. За да постанови този резултат съдът приел, че първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от Д. М. Б. срещу Г. М. – касиер в затвора в [населено място] за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 10 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразното поведение на ответника, изразяващо се в разпореждане със 710лв. от личната сметка на ищеца. Приел, че ищецът е изложил твърдения за лишаването му от възможността да ползва сумите по собствената си сметка и за липса на законови основания за разпореждане със същите от ответника. Посочил още, че според въведените твърдения, ответникът следвало да носи лична отговорност за претърпените от ищеца неимуществените вреди /болки и страдания/ от лишаването му да ползва собствените си парични средства. Съдът приел, че посочените твърдения са за претърпени вреди от действия на органите по изпълнение на наказанията, които се изразяват в нечовешко отношение, лишаване от парични средства и неспазване на етика, припокриващи състава на чл.3, ал.2 от ЗИНС. С оглед на това направил извод за приложимост на специалната норма на чл.284 от ЗИНС. Приел, че родово компетентният да разгледа спора съд следва да бъде определен по реда на чл.285, ал.2 от същия закон и това е административният съд по мястото на увреждането. В тази връзка се позовал и на т.8 от ТП №2/2015г. на ОСГК на ВКС и ВАС. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Обжалваният съдебен акт е валиден, постановен от надлежен съдебен състав, в предписаната от закона форма и допустим. Поставеният въпрос, уточнен от състава на Върховния касационен съд, е за реда, по който подлежи на разглеждане иск за заплащане на обезщетение за вреди от действия на лице заемащо длъжността касиер в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В исковата си молба ищецът следва да изложи ясно и недвусмислено предмета на иска, като посочи обстоятелствата, от които произтича, страните и петитума на предявените претенции. Когато искът е за обезщетение за причинени вреди, последните трябва да бъдат ясно посочени по вид и размер, от кого се твърди да са причинени и в какво се изразява увреждащото поведение. Когато се твърди отговорност на държавата за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на нейните органи, е достатъчно да се посочи от кого е осъществен деликта. Надлежната процесуална легитимация на страните се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а материалноправната се установява с решението. Съгласно разясненията дадени в т.8 от ТП №2/2015г. на ОСГК на ВКС и ВАС, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Прието е, че дейността свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията, е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Въззивният съд се е отклонил от така дадените разрешения, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. Изложените в исковата и уточняващата молба твърдения са за претърпени от ищеца вреди вследствие на противоправното поведение на ответника, изразяващо се в неправомерно разпореждане със суми от собствената му сметка, до която имал достъп в качеството си на касиер на затвора в [населено място]. Ищецът изрично уточнил, че претърпените вреди /невъзможост за закупуване на храна, дрехи, материали необходими за кореспонденция, предплатена карта за телефонни разговори и невъзможност да си осигури по-добри условия в затвора/ са следствие от лишаването му от личните му парични средства, поради неправомерното им отклоняване. С направените уточнения същият надлежно е посочил вредата, деецът, деянието и причинно следствената връзка. Ищецът не е въвеждал твърдения при отклоняване на паричните му средства, ответницата да е извършвала дейност по изпълнение на наказанията по смисъла на ТП №2/2015г. на ОСГК на ВКС и ВАС, нито е предявил иска си срещу държавния орган за вредите от действия на администрацията на затвора, поради което искът подлежи на разглеждане по общия ред. По изложените съображения, обжалваното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени определението на Районен съд – Ловеч за прекратяване на производството и изпращането му на административен съд – Л. и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение