Определение № 2057 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2615/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Обединена българска банка“ АД, чрез юриск. С.-Л. срещу решение №178 от 29.07.2024г., постановено по в.гр.д. №55/2024г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение №482 от 12.12.2023г. по гр.д. №188/2023г. по описа на Окръжен съд- Плевен в частта, са отхвърлени исковете с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.17, ал.2 и чл.24 ЗКСД, за осъждане на С. У., гражданин на Великобритания да плати на „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на „К. Би Си Банк България“ ЕАД /преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ суми по договор за студентски кредит от 29.05.2015г., както следва: сумата 4 372.38 лева /разлика между дължимата сума от 77 772.54 лева и претендираната от 82 144.92 лева/- главница, ведно със законната лихва за периода 10.03.2023г. до 19.06.2023г.; сумата 3 679.83 лева /разлика между дължимата сума от 2 403.02 лева и претендираната сума от 6 082.85 лева/- възнаградителна лихва от падежирали вноски; сумата 312.73 лева /разлика между дължимата сума от 27.34 лева и претендираната от 340.07 лева/ - обезщетение за забава за периода 05.03.2022г. до 05.12.2022г. върху падежирали главници. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са неправилни изводите на съда за нищожност на чл.4.4. от процесния договор за кредит, като излага подробни съображения, че в случая не е налице анатоцизъм и е неприложима разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Поддържа тезата, че доколкото страните са уговорили, че се капитализират /прибавят към главницата/ отложени лихви /с отложен падеж/, то не е налице олихвяване на изтекли лихви. Допълнително сочи, че в случая не са капитализирани мораторни лихви, а възнаградителни лихви с отложен падеж, поради което не е налице анатоцизъм. Оспорва и изводите на съда за нарушение на чл.24, ал.1 ЗКСД, както и за наличие на неравноправни клаузи в договора. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „Подзаконов нормативен акт ли е Типовия договор, предвиден в чл.6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, като акт, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа?“- с твърдения, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2. „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализация на лихви, които не са просрочени?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №30 от 20.05.2020г., т.д. №739/2019г., І т.о.; решение №66 от 29.07.2019г., т.д. №1504/2018г., ІІ т.о. и др. Поддържа, че е налице и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че предвид незаконосъобразните отговори на горните въпроси, въззивното решение е и очевидно неправилно - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответницата С. У., чрез особения представител адв. В.П. оспорва касационната жалба, като излага доводи, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че в обжалваната част съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. От страна на ответницата С. У., чрез особения представител адв. В.П. е подадена насрещна касационна жалба срещу решение №178 от 29.07.2024г., постановено по в.гр.д. №55/2024г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, като са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт в осъдителните му части. Поддържа се тезата, че процесният договор е нищожен, поради което се дължи реституиране само на получената главница, какъвто иск не бил предявен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основания за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли частично исковите претенции с правно основание чл.430 ТЗ, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.17, ал.2 и чл.24 Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ и чл.86, ал.1 ЗЗД за суми, представляващи главница, възнаградителна лихва, лихва за забава, дължими на основание договор за студентски кредит, въззивният съд след анализ на доказателствата приема, че между страните е сключен валиден договор, като към 19.06.2023г. от страна на кредитополучателката С. У. са дължими следните суми: непогасена падежирала главница за периода 05.12.2022г.-05.03.2023г. в размер на 2 017.97 лева, непогасена падежирала възнаградителна лихва за периода 05.12.2022г.-10.03.2023г. в размер на 1 771.52 лева, непогасена падежирала възнаградителна лихва от гратисния период за периода 05.01.2023г.-10.03.2023г. в размер на 631.50 лева, падежирала главница за периода 05.03.2023г.-05.06.2023г. в размер на 1 544.03 лева, предсрочно изискуема главница, считано от 19.06.2023г. в размер на 74 209.99 лева, падежирала възнаградителна лихва от гратисния периода от 10.03.2023г. до 19.06.2023г. и предсрочно изискуема, считано от 19.06.2023г. или лихва в общ размер от 21 305.28 лева; обезщетение за забавено плащане на главницата от неплатените погасителни вноски за периода от 05.12.2022г.-10.03.2023г. в размер на 27.34 лева. С оглед изложеното, въззивният съд стига до извод, че предявените искове са частично основателни до горепосочените размери, а в останалата им част като недоказани по основание и размер следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването между страните на процесния договор, съгласно който на ответника-кредитополучател е предоставена сумата от 82 144.92 лева, с цел заплащане на 12 броя такси за обучение, като е договорен краен срок на погасяване на кредита 05.02.2032г., както и задължение на кредитополучателя за плащане на възнаградителна лихва /7%/ и лихва за забава /ОЛП + 10 пункта/ при гратисен период /81 месеца/, през който не се дължи плащане на главницата и лихва по кредит. Предвидено е, че по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, като начислената лихва се капитализира годишно – чл.4.4. от договора, а след изтичането му кредитополучателят се задължава да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, считано от 05.03.2022г. до 05.02.2032г. Съдът приема за установено усвояването на кредита от ответницата, неизпълнението на задължението й да погасява дължимите месечни вноски след изтичане на гратисния период на договора и обявяването на кредита за предсрочно изискуем от банката – кредитор поради неплащане на пет изискуеми вноски. Приема също така, че за гратисния период до 05.02.2022г. /81 месеца/ банката е начислявала, при условията на чл.4.4. от договора – с годишна капитализация, възнаградителна лихва в максималния размер по чл.20, ал.1 ЗКСД – 7%, с която общият размер на задължението за възнаградителна лихва е достигнал 26 709.97 лева. Въззивният съд намира, че процесният договор за банков кредит е сключен с оглед целево финансиране на физическо лице, което притежава особено качество – студент или докторант, при преференциални условия с държавна финансова подкрепа въз основа на типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа, като по силата на специалната законова разпоредба на чл.17, ал.5 ЗКСД по отношение на договора се прилагат разпоредбите на чл.143 – чл.148 Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Намира за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора, но приема за недействителна клаузата на чл.4.4. от договора за студентски кредит, както поради противоречие с императивната норма на чл.10, ал.3 ЗЗД, забраняваща начисляване на лихва върху лихва, така и поради договарянето й в нарушение на ЗКСД /чл.24, ал.1, чл.20/, предвиждащ, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката не може да надхвърля седем процентни пункта, а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е нищожна, също и като неравноправна съгласно чл.143, т.19 ЗЗП. Като приема за безспорно, че съгласно чл.3 от процесния договор фиксираната лихва от 7% се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като по силата на чл.4.4. се капитализира годишно и върху капитализираната главница се начислява възнаградителна лихва, съдът стига до извод, че се достига до анатоцизъм, начисляване на лихва върху лихва, както и до начисляване на възнаградителна лихва над 7% /достига се до 9.60 %/. Апелативният състав приема, че договорът за кредит възпроизвежда типовия договор, който е утвърден от съответните министри и обнародван в ДВ, но счита, че този типов договор не съставлява подзаконов нормативен акт /постановление, правилник, наредба или инструкция/, а договорна рамка, която има за цел да фиксира условията за отпускане на заема и задължителното съдържание на самия договор, сключван между кредитиращата институция - банката и студента или докторанта. Отделно от това акцентира, че одобряването му от съответните министри не може да санира съдържащи се в него нищожни клаузи. Акцентира, че съдът е длъжен служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори, че в случая разпоредбата на §12а ЗЗП е неприложима, като чл.17, ал.5 ЗКСД изрично предвижда, че за договорите за студентски кредит се прилагат разпоредбите на чл.143-148 ЗЗП. След анализ на разпоредбите на ЗКСД, съдът намира, че понятието „лихва“ по конкретния кредит следва да бъде тълкувано в съответствие с целите на закона, изрично посочени в чл.2 ЗКСД, като се избягва тълкуване, което води до предоставяне на неоправдано икономическо предимство в отклонение на целите, преследвани от държавната подкрепа, насочени към стимулиране на банковото кредитиране за обучение на студентите и докторантите. Подчертава, че в ЗКСД не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период към усвоената главница по време на този период, което е достатъчно да се приеме, че постигнатото съгласие между страните с клаузата на чл.4.4 е в противоречие със закона. Счита, че допълнителен аргумент в този смисъл е разпоредбата на чл.19 ЗКСД, която ограничава правото на банката да търси допълнително обезпечение на кредита, да начислява такси и комисионни по кредита и да натоварва кредиполучателя с допълнителни разходи във връзка с отпускане и управление на кредита под санкцията на нищожността, предвидена в ал.3 на разпоредбата. Решаващият състав излага и доводи, че в конкретния случай начисляването на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита в резултат на капитализиране на тази лихва към главницата води до анатоцизъм. Намира, че е налице непротиворечива практиката на ВКС, че уговорката в договор за кредит или допълнително споразумение към него за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени /изтекли/ задължения за лихви върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 33Д, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ, каквото качество кредитополучателката по договора няма. Олихвяване на изискуеми или неизискуеми изтекли лихви не е допустимо от закона, освен при изрично предвиден в наредба на БНБ ред и механизъм, а по делото липсват доказателства към датата на сключване на договора да е налице приета наредба на БНБ, която да допуска капитализиране или олихвяване на лихви. На следващо място, апелативният състав намира, че клаузата на чл.4.4. от договора се явява договорена в противоречие с императивната разпоредби на чл.143, т.19 ЗЗП и е неравноправна, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част към датата на сключването му и значителното нарастване на дълга по кредита предвид обстоятелството, че се явява по-слабата икономически страна по договора. С оглед нищожността на клаузата на чл.4.4 от договора за кредит, съдът приема, че същата не следва да се взема предвид при изчисляване размера на претендираното вземане за възнаградителна лихва и следва да се приеме, че размерът на възнаградителната лихва по кредита за гратисния период е 23 930.98 лева. Въззивният състав стига до извод, че цялото задължение по кредита - главница и възнаградителна лихва, в т.ч. отложената лихва по време на гратисния период и редовната възнаградителна лихва след гратисния период съгласно чл.4.8. от договора, следва да бъде погасено на 120 равни месечни вноски, тъй като отношенията между страните следва да се уредят съобразно договора и закона, с изключение на нищожната клауза на чл.4.4. от договора. В чл. 4.8. страните са постигнали съгласие в съответствие с чл.24 ЗКСД, че кредитът ще бъде погасен на 120 равни анюитетни вноски, т.е. размерът на дължимата от кредиполучателката месечна погасителна вноска по кредита е 1 153.19 лева. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Следва да се има предвид, че приложението на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП не е решаващо за изхода на спора, поради което твърдението, че съдът е приложил несъществуваща към датата на сключване на договора правна норма, не води до извод за очевидна неправилност. Отделно от това, няма спор в съдебната практика, че отделните хипотези на неравноправни договорни клаузи, визирани в чл.143, ал.2 ЗЗП, не са изчерпателно регламентирани от законодателя. Съдът е длъжен служебно да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори, респективно да преценява дали отделна уговорка не е сключена във вреда на потребителя, т.е. дали не води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните /търговец и потребител/ и не противоречи на принципа на добросъвестност. Като е извършвал тази преценка, независимо как е квалифицирал нарушението на правата на потребителя, съдът не се е произнесъл „extra legem”. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора въпроси са обсъдени от въззивния съд, но не са обуславящи за крайния изход на спора, поради което не отговарят на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. За да стигне до извод за недействителност на договорната клауза на чл.4.4. от процесния договор за студентски кредит, решаващият съдебен състав е изложил мотиви не само за нарушение на разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД /с чието приложение е свързан поставеният от касатора втори правен въпрос/ и отоносно характера на типовия договор и приложението на ЗЗП /първи въпрос/, но е приел, че е налице нарушение на императивни разпоредби на приложимия към правоотношението ЗКСД /чл.17, ал.4, чл.19, чл.20, чл.21 и чл.24 ЗКСД/. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Предвид изхода на спора по касационната жалба, не следва да бъде разглеждана насрещната касационна жалба. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд