Определение № 138 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 923/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОМЕГА ГРАНД” ЕООД, представлявано от адв. М. Н., срещу решение № 332 от 06.02.2020г. по в.т.д. № 3807/2019г. на САС, 15 състав, с което след отмяна на решение № 775 от 22.04.2019г. по т.д. № 607/2018г. на СГС е отхвърлена молбата на касатора по чл.625 ТЗ за обявяване неплатежоспособността на „Българска авиационна академия” ЕООД.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и небоснованост. Поддържа, че длъжникът – авалист не е оспорил датата на авала, поради което въззивният съд е следвало да приеме, че длъжникът е обвързан от датата на авалираните записи на заповед и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Сочи, че вместо това въззивният съд необосновано е приел, че е оспорена датата на авала и е приложил разрешението на чл.181, ал.1 ГПК, като допуснатите процесуални нарушения са довели до несъобразяване с материалноправната норма на чл.485, ал.1 ТЗ и неоснователно отричане на качеството му на кредитор по ценната книга. Твърди, че въззивният съд не е изпълнил и задължението си по чл.146, ал.2 ГПК да укаже на страната за кои от твърдените факти не сочи доказателства, като със самото решение е изненадал молителя с преценката си за разпределението на доказателствената тежест. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Въпросът за обвързващата сила на частните документи и тяхното оспорване в гражданския процес, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 50 от 21.07.2017г. по гр.д. № 4880/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Издаденият от юридическо лице частен документ доказва ли сам по себе си датата на издаването му или във всички случаи страната, черпеща изгода от датата, носи тежестта да докаже нейната достоверност с други доказателствени средства? Твърди, че е налице противоречие с решение № 167 от 03.07.2018г. по гр.д. № 4020/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Длъжен ли е съдът в производството по чл.625 ТЗ да указва на страната за кои от твърдените факти не сочи доказателства? Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона.

Ответникът „Българска авиационна академия” ЕООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението липсват изрично формулирани правни въпроси, а от друга страна, отговорът на въпроса, който може да се изведе по тълкувателен път, се съдържа изцяло в разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че за откриване на производство по несъстоятелност следва да са налице следните кумулативни материалноправни предпоставки: подадена до компетентния по смисъла на чл. 613 ТЗ съд молба от лицата, изрично изброени в чл. 625 ТЗ, съответно лицата по чл. 742, ал. 2 ТЗ; длъжникът да е търговец по смисъла на чл. 1 ТЗ; да е налице изискуемо парично задължение на длъжника, породено или отнасящо се до търговска сделка по смисъла на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност или задължение по частно държавно вземане; наличие на неплатежоспособност на длъжника по смисъла на чл. 608 ТЗ (евентуално свръхзадълженост съгласно чл. 742, ал. 1 ТЗ, ако е капиталово търговско дружество) и затрудненията на длъжника да не са временни, като състоянието на неплатежоспособност да е обективно и трайно (арг. чл. 631 ТЗ). Приел е, че при разглеждане на молбата по чл. 625 ТЗ съдът действа като съдебна инстанция по същество и е компетентен да разгледа всички спорове във връзка с установяването на неплатежоспособност при съответното приложение на правилата по ГПК, като може да уважи редица възражения на длъжника срещу твърденията на кредитора за съществуването, размера и изискуемостта на задължението, а само ако то е установено с влязло в сила съдебно решение, съдът по несъстоятелността следва да зачете силата на пресъдено нещо на решението съобразно чл. 297 ГПК и да открие производството, без да е нужно кредиторът да доказва задължението на длъжника.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е достигнал до извод, че в случая не е налице активна процесуална легитимация на „Омега гранд” ЕООД по молбата му по чл. 625 ТЗ срещу длъжника, тъй като не е установено да има срещу последния изискуеми парични вземания, както твърди. Посочил е, че ищецът основава претенцията си на кредитор на три записа на заповед, въз основа на които са издадени изпълнителни листове и е образувано изпълнително дело, като нито ищецът, нито ответното дружество посочват каузално правоотношение. Намерил е за установено, че така претендираните вземания са спорни, налице са неприключили съдебни производства и към момента няма влязло в сила решение, което да е разрешило със сила на пресъдено нещо спора между страните. Взел е предвид, че в отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило съществуването на претендираните от ищеца вземания, като наред с други възражения е посочило и това, че авалът е без посочена дата, респ. няма достоверна такава и липсва автентичен подпис на законен представител на дружеството, посочено в записите на записи като авалист. Позовал се е на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обобщена в решение № 17/13.06.2019 г. по търг. дело № 1104/2018 г. на I-во т. о. на ВКС, според която юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата, но документът не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. Приел е, че в случая в записите на заповед като дати на издаване са посочени съответно: в първите два - 05.07.2016 г. и в третия - 06.07.2016 г., а върху лицевата страна на всеки един от документите е положен подпис „за авалист“ на С. И. Х. в качеството му на управител на „Българска авиационна академия” ЕООД, като няма отбелязана дата на подписването на авала. Посочил е, че липсата на дата на полагане на подписа от авалиста е ирелевантно за редовността на поетото поръчителство, но в случая обаче е от значение датата на издаване на всеки един от записите на заповед, съответно авал, предвид възражението на длъжника-авалист, че менителничното поръчителство е поето от лице, което няма представителна власт по отношение на „Българска авиационна академия” ЕООД, както и с оглед на установеното по делото обстоятелство, че съобразно чл. 301 ТЗ дружеството се е противопоставило веднага след узнаването на претендираните към него вземания. Посочил е, че такава хипотеза би била налице, ако подписът на авалиста е положен, след като са прекратени представителните правомощия на С. И. Х. – видно от вписванията в търговския регистър по партидата на „Българска авиационна академия” ЕООД, същият е бил негов управител и го е представлявал за периода от 07.06.2016 г. до 17.03.2017 г. Приел е, че след като записите на заповед не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето им и при направеното оспорване от страна на търговското дружество-авалист, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Намерил е, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установи еднозначно, че тези документи са съставени на датите, отбелязани в тях. Взел е предвид, че „Омега гранд” ЕООД не е осчетоводило вземанията си, произтичащи от записите на заповед, нито това са сторили издателят по тях и авалиста, поради което е счел, че за най-ранна дата на издаване на документите, съответно на поемане на менителничното поръчителство, следва да с приеме датата на подаване от страна на „Омега гранд” ЕООД на заявленията по чл. 417 ГПК, която е през месец декември 2017 г., към който момент обаче, лицето С. И. Х. не е бил представител на дружеството-авалист. По тези съображения въззивният съд е приел за недоказано, че ответникът надлежно се е задължил като авалист по процесните записи на заповед и след като липсва активна процесуална легитимация на кредитора, то това е достатъчно основание за отхвърляне на молбата му по чл. 625 ТЗ, при което съдът не дължи разглеждане на наведеното в нея основание за откриване на производство по несъстоятелност – неплатежоспособност на длъжника.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите два процесуалноправни въпроса, отнасящи се до доказателствената сила на частните документи, са обсъждани от въззивния съд, но са решени от него в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС, в това число цитираните от касатора решение № 50 от 21.07.2017г. по гр.д. № 4880/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 167 от 03.07.2018г. по гр.д. № 4020/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., частният документ се ползва само с формална доказателствена сила по отношение на авторството му, но той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставяне на документа и поради това при оспорване на датата на съставянето му лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици, носи доказателствената тежест да я установи с други доказателствени средства. Предвид изложеното искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси е неоснователно.

Третият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд в производството по чл.625 ТЗ да указва на страната за кои от твърдените факти не сочи доказателства. По този въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай относимите процесуалноправни разпоредби са пълни и ясни и по прилагането им е формирана постоянна съдебна практика. Съгласно постоянната практика на ВКС, с разпоредбата на чл.621а, ал.1, т.2 ТЗ е въведено засилено служебно начало по делото по несъстоятелност за установяване на факти и за събиране на доказателства във връзка с предмета на производството – наличието на състояние на неплатежоспособност/свръхзадълженост и началния им момент. По отношение на възраженията и свързаните с тях доказателства, касаещи активната легитимация по молбата, се прилагат общите правила на ГПК. Според дадените с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно, а при направено във въззивната жалба или отговора позоваване на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Поради това, при наличие на формирана по приложението на относимите процесуалноправни норми постоянна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски в размер на 6000 лева, представляващи заплатено за касационната инстанция адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,