Определение № 652 от 22.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 988/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. срещу решение № 260157 от 19.11.2021 г. по в. гр. д. № 747/2021 г. на Добричкия окръжен съд, с което се потвърждавана постановеното по спор за родителски права първоинстанционно решение № 38 от 12.06.2020 г. по гр. д. № 20/2018 г. на Районен съд – Каварна. Основното и единствено оплакване на касатора е за липсата на компетентност на българския съд да разгледа спора. Моли за прогласяване недопустимостта на постановените решения. Въпреки изричните указания на окръжния съд до страната за необходимостта да посочи конкретен правен въпрос, по отношение на който поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, такъв не е формулиран в представеното изложение към жалбата. В него се поддържа, че решението следва да се допусне до касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС и Съда на ЕС. Изложени са съображения за липсата на компетентност на българските съдилища, доколкото разгледаният спор за родителска отговорност попада под предметния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2013 г. /наричан по-долу Регламента/. Изтъква се, че към момента на сезиране на съда детето има обичайно местопребиваване в Италия, което съгласно чл. 8 от Регламента обуславя подведомственост на делото пред съда в Италия. Ответницата по касация С. Т. З. оспорва жалбата в писмен отговор. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че жалбата е процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. Същата обаче не обосновава основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В този смисъл, сама по себе си, липсата на конкретно формулиран, обуславящ решаваща воля на съда по делото правен въпрос /като обща предпоставка за допустимост на касационния контрол/, е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване. В настоящия случай такъв въпрос не е изведен от касатора в изложението. Доколкото оплакванията на страната имат отношение към предвиденото в чл. 280, ал. 2 ГПК основание за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство /вероятна недопустимост на въззивното решение/, настоящата инстанция намира за необходимо да изтъкне следното: В мотивите си въззивният съд приема, че спорът касае дете, родено в България, български гражданин, което от кърмаческа възраст до 16.12.2017 г. е живяло и учило в Италия. Майката е българска гражданка, а бащата – италиански гражданин. Детето е отведено от Италия от майката с намерение за трайно установяване в държавата ѝ по произход /България/, поради влошените отношения с бащата предвид поведението му и отношението му към детето. В тази насока е подчертано, че непосредствено след пристигането си в България, майката се е установила в собственото си жилище в [населено място], започнала е работа, записала е детето в училище и му е избрала личен лекар. По спорния въпрос за компетентността да разгледа делото, въззивният съд приема, че макар и към датата на завеждане на исковата молба продължителността на пребиваване на детето на територията на България да е само около месец, то това не е единственият критерий, който следва да бъде взет под внимание. Позовавайки се на решения на Съда на ЕС приема, че обичайното местопребиваване поначало трябва да има известна продължителност, която да отразява достатъчна трайност, без Регламентът да изисква наличието на минимална продължителност. В тази връзка сочи, че е необходимо да се съобразят причините за преместването и намеренията за трайно установяване на майката и детето, предприетите от нея действия за осъществяване на намеренията ѝ за трайно установяване, които в крайна сметка намира, че са довели до превръщане на българската държава в обичайно местопребиваване на детето. Особено внимание е обърнато на причините и обстоятелствата по преместването – данни за увлечение на бащата по хазартни игри, който водел със себе си детето в игрални зали нощно време, като детето дори заявява спрямо него да е осъществявано физическо насилие. С тези мотиви съдът приема, че не може да откаже да разгледа спора за родителски права, като правилото на чл. 8, пар. 1 от Регламента не е абсолютно и не обвързва във всички случаи компетентността за разглеждане на делото с държавата, в която детето е живяло продължителен период от време спрямо този в държавата, в която придобива ново обичайно местопребиваване. В подкрепа на този извод е изтъкнато, че детето е български гражданин, възприемането на компетентността на българския съд е изрично заявено от процесуалния представител на ответника, а освен това разглеждането на делото е съобразено с висшия интерес на детето с оглед критерия за близост, преценен в аспекта на промяната на местоживеенето му, която няма временен или случаен характер, както и интеграцията му в социална и семейна среда в България. При установените конкретни фактически данни по делото не се констатира вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно приетото от Съда на ЕС в решения по дела С-523/07 и С-497/10, за съобразяване висшия интерес на детето, понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл. 8, пар. 1 от Регламента следва да бъде тълкувано като мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. За преместването на обичайното местопребиваване в приемащата държава от значение е преди всичко волята на заинтересованото лице да установи на това място постоянния или обичаен център на своите интереси с намерението това да има траен характер. По този начин продължителността на престоя може да служи само като показател при преценка на трайността на пребиваването, която трябва да се направи с оглед на съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства. При даденото тълкуване, а и изхождайки от преамбюла на Регламента, следва изводът, че определянето на най-подходящия да разгледа делото съд е предоставено на преценката на съответните национални юрисдикции, които се произнасят по този въпрос въз основа на комплексно изследване на всички релевантни обстоятелства, като водещ е критерият за висшия интерес на детето. Съгласно пар. 12 от преамбюла основанията за определяне на компетентността по делата за родителска отговорност са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия на близостта. Именно с оглед на това изрично е допусната възможността поначало компетентният съд да може да прехвърли делото на съда на друга държава-членка, когато намира, че този съд е по-подходящ да разгледа делото /пар. 13/, както и съдилищата на държавата-членка, в която или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, да могат да се противопоставят на неговото връщане в особени, надлежно оправдани случаи /пар. 17/. Подчертана е също така особено важната роля на изслушването на детето в прилагането на Регламента /пар. 19/. В разглежданата хипотеза съдът е изследвал посочените критерии и е приел, че разглеждането на делото пред български съд отговаря на най-добрия интерес на детето. Дори и да се възприеме тезата на жалбоподателя, обезсилването на вече постановените съдебни решения не е оправдано с оглед висшия интерес на детето, така както е очертан в практиката на Съда на ЕС. От датата на подаване на исковата молба до настоящия момент същото живее и учи в България вече четвърта година и е трайно интегрирано в новата си социална и семейна среда, като изрично заявява нежеланието си да се върне в Италия, респективно да бъде отглеждано от своя баща. По въпроса за случаите на спор за компетентност между две съдилища на различни държави членки, Съдът на ЕС приема, че следва да намери приложение чл. 19 от Регламента. Съгласно посочената разпоредба съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира производството до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран. След установяване компетентността на последния, съдът пред който искът е предявен по късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд. С оглед на това, вероятната недопустимост не може да бъде обоснована и с довода на страната за това, че е налице висящо дело с идентичен предмет пред италиански съд, тъй като последното категорично се установява, че е образувано по-късно. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.