Определение № 4892 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3527/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на П. Й. С., чрез адвокат С. С., срещу определение № 9217/27.04.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2883/2026 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 6321/13.02.2026 г. по гр.д. № 34821/2024 г. на Софийски районен, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, алтернативно - неправилност на атакуваното определение поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК страната повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по предявения иск в рамките на въведените от ищеца с исковата му молба правопораждащи фактически твърдения и направеното искане и какви са последиците от неизпълнението на това задължение?“; 2. „Задължен ли е въззивният съд да квалифицира от юридическа гледна точка спорното право, като вземе предвид въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и петитуми от исковата му претенция?“; 3. „Ако въззивният съд не е изпълнил тези свои задължения (да се произнесе съобразно действителното съдържание на обстоятелствената част на исковата ми молба и формирания петитум), а се е произнесъл по обстоятелства, които въобще не са въведени с исковата ми молба, следва ли да се приложи (по аналогия на правото) чл. 270, ал. 3, изречение 3-то от ГПК?“; 4. „Точното и еднакво прилагане на закона (чл. 5, във връзка с чл. 9, изр. 2-ро от ГПК) изисква ли въззивният съд, при разглеждането на исковата претенция на ищеца, да разгледа и да се произнесе по действителното й съдържание (обстоятелствена част, правни доводи и петитуми) изложено в нея или може по собствено усмотрение да го подмени и да се произнесе по така направените от него изменения на иска?“; 5. „Принципът за законност по смисъла на чл. 5 от ГПК (критерий за точното прилагане на закона и развитие на правото – т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВК, както и диспозитива му) изисква ли въззивният съд да познава практиката на Върховния касационен съд, с която той неведнъж е разяснявал за задълженията на въззивния съд, да се произнесе в рамките на изложение от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното от него искане (петитума)?“; 6. „Допустим ли е иск по Закона за защита от дискриминация (който също е специален закон – Решение № 871 от 20.01.2011 г. по гр. д. № 1452/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., докладчик – съдията М. Фурнаджиева, и Определение № 68 от 03.04.2017 г. по ч. гр. дело № 765/2017 г. на ВКС, II г. о., докладчик – съдията Николова; ТР № 5 от 25. 06.2024 г. по т. д. № 5/2021 г. на Върховния административен съд I и II колегии) срещу акт на ВКС – постановен в наказателно производство – като последна инстанция, след като по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 от този закон, всяко лице може да предяви иск срещу всички правни субекти, без оглед на тяхното качество и положение (Тълкувателно постановление № 1 от 16.01.2019 год. по т. д. № 1 от 2016 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на Върховния административен съд), и при положение че ищецът е формулирал исковите си претенции за дискриминационно третиране (обстоятелствена част, правни доводи и петитуми), а не за „незаконосъобразност“ и „неправилност“ на съдебния акт?“;

7. „Представлява ли дискриминационно третиране и може ли да се предяви иск/ове (за установяване и прекратяване на дискриминацията) по Закона за защита от дискриминация срещу акт на Върховния касационен съд, постановен като последна инстанция по конкретно наказателно производство, при положение че съдът в съответното наказателно производство е наложил на подсъдимия наказание извън всякакви рамки на закона съобразно действащото наказателно право (наложено е от съда наказание „доживотен затвор“, което въобще не се предвижда като наказателна санкция във фактическите състави на реалните престъпления, установени в материалите по делото; наложено е въз основа на погрешна правна квалификация на деянията)?“; 8. „Представлява ли дискриминационно третиране и може ли да се предяви иск/ове (за установяване и прекратяване на дискриминацията) по Закона за защита от дискриминация срещу акт на Върховния касационен съд (като последна инстанция в наказателното правораздаване), при положение че съдът в наказателното правораздаване не е приложил института за възобновяване на наказателни дела (а е бил длъжен по глава 33-та от НПК, след направеното от подсъдимия искане), за да отстрани съществен порок процеса, като постановено наказание „доживотен затвор“ без правна основа (като се вземе предвид, че реалните престъпления, установени в материалите по делото не предвиждат налагането на такова наказание)?“; 9. „Неправилната правна квалификация в съответното наказателно производство води ли до неравно третиране /дискриминация/ на съответното лице и може ли то да предяви иск по Закона за защита от дискриминация, при положение че му е наложено наказание извън рамките на закона съобразно действащото наказателно право?“;

10. „При два специални закона /Закон за защита от дискриминация и Закон за отговорността на държавата и общините за вреди/, кой е по-специалният и приложим в конкретния случай, при предявен/и иск/ове от ищеца за установяване и прекратяване на дискриминация от Върховния касационен съд (по прилагането на закона в наказателното правораздаване), с която е засегнато основно конституционно право на лицето за недискриминация (чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България; Решение № 14 от 14.11.1992 г. – Конституционния съд на РБ – относно равенство пред закона)?“; 11. „Като се вземе предвид, че по ЗОДОВ не могат да се предявяват установителни и прекратителни искове във връзка с дискриминационно третиране и при положение че и ищецът не търси отговорност на държавата чрез осъдителен иск (по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, §1 от ЕКЧП, ал. 2в от ЗОДОВ – нарушения на ПЕС, чл. 2б от ЗОДОВ или по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр.), а за установяване и прекратяване на дискриминация за нарушено негово основно право от последната (в лицето на процесуалния й субституент – ВКС), кой е приложимият специален закон, ЗОДОВ или ЗЗДискр.?“; 12. „При положение, че Законът за защита от дискриминация е специален закон, създаден в изпълнение на директиви на общностното право, както и че е доразвит въз основа на чл. 6 от Конституцията на Република България (който е генерален принцип на правото на Европейския съюз чл. 6, т. 3 от Договора за Европейския съюз), само по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) ли може да бъде разгледан иск срещу акт на последна инстанция (ВКС) за нарушение на правото на ЕС или и по Закона за защита от дискриминация, чиито разпоредби са част от правото на Европейския съюз, а дискриминацията като недопустим противоправен резултат (Решение № 1390 от 09.06.2022 г. по възз. гр. д. № 15262/2021 год. на Софийски градски, възз. III-Б с-в, докладчик – съдията Теменужка Симеонова, цитирани още: решение №231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, III г.о.) представлява особено съществено нарушение на правото на Европейския съюз?; 13. „Диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 от ГПК/ дава ли право на ищеца, при два специални закона /Закона за защита от дискриминация и Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/, той да избере по кой от тях ще предяви исковите си претенции срещу конкретния ответник, както и вида на търсената от него защита (установителни, прекратителни или осъдителни искове)?“; 14. „Кои искове в гражданския процес се водят формални и кои неформални, при положение че членове 124, 127 и 128 от ГПК не дават дефиниция на такива искове, нито в правната доктрина и съдебната практика на съдилищата е дадено разрешение на този въпрос?“; 15. „Като се вземе предвид, че „предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право“ (което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца и формирания от него петитум) и при положение че ищецът е формирал обстоятелствената част, правните доводи и петитумите на исковата си молба, за дискриминационно третиране срещу конкретния ответник, в съответствие ли е иска/овете му с изискванията на чл. 127 от ГПК и какъв/и се явява/т той/те в конкретния случай, формален/ни или неформален/ни такъв/ива?“; 16. „ Като се вземе предвид, че съобразно националното право и съдебната практика на съдилищата ни, „предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право“ (въведено в процеса чрез правното твърдение на ищеца и формирания от него петитум), при положение че ищецът е формирал (чрез пълно съответствие на обстоятелствена част, правните доводи и петитумите на исковата му молба) исковите си претенции срещу Върховния касационен съд за дискриминационно третиране – което иска да бъде установено и прекратено – а не за „неправилност и незаконосъобразност“ на съдебния му акт, допустими ли са исковите му претенции съобразно Закона за защита от дискриминация (за нарушено основно гражданско право – Решение № 14 от 14.11.1992 г. – Конституционния съд на РБ) и ограничаването им в съответствие ли е с чл. 6, т. 1 от Конвенцията, който регламентира достъпът до съд относно конкретно/и гражданско/и право/а?“; 17. „В кои случаи е допустимо ограничаването на съответното лице на правото му на иск(ове) относно неговите „граждански права“ по смисъла на чл. 6, т. 1 от Конвенцията и ако е допустимо, налице ли са обстоятелствата в конкретния случай, за ограничаването на това основно гражданско право?“;

18. „Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по същността на спора?“; 19. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на съдебния си акт да обсъди направените от страната доводи и да изложи мотиви за тях?“. Счита, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: определение № 1340/25.11.2013 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на IV г.о., решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на IV г.о. и решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г. на IV г.о., както и че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на въпросите от № 4 до № 17 се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се, че въпроси № 18 и 19 са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 ф., ППВС № 1/1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II т.о. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о. Освен това се поддържат и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на определението.

В частната касационна жалба, както и в приложеното към нея изложение, е направено и искане да се отправи преюдициално запиване към Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1. „Генералните принципи от правото на Европейския съюз /чл. 6, т. 1, във връзка с чл. 14 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС/, допускат ли да бъде предявен иск (за установяване и прекратяване на дискриминация) пред гражданския съд срещу окончателен съдебен акт – постановен в съответното наказателно производство – на последната съдебна инстанция (Върховен касационен съд на Република България), с който наказателният съд е постановил на въпросното лице наказание (доживотен затвор), което е извън рамките на закона?“ и 2. „Предявяването на иск пред гражданския съд (въз основа на генералните принципи от правото на Европейския съюз – чл. 6, т. 1, във връзка с чл. 14 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС) за установяване и прекратяване на дискриминация срещу акт на последната съдебна инстанция (наказателен съд), допустимо ли е и в съответствие ли е с принципите на равностойност и ефективност от правото на ЕС?“.

Ответникът по жалбата Върховен касационен съд, чрез пълномощника си К. Н., е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на жалбата.

Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявените от П. Й. С. срещу Върховния касационен съд искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. В исковата молба са изложени твърдения, че с решение № 24/10.03.2023 г. по к. н. д. № 1121/2021 г. на ВКС, НО, съдът е извършил акт на дискриминационно третиране по прилагането на закона относно престъплението въоръжен грабеж в особено големи размери, тъй като от конкретната фактическа обстановка по делото не се установява наличието на този квалифициращ признак. Ищецът е посочил, че спрямо него е осъществена дискриминация по защитен признак „лично положение“. Заявил е също, че е обект на дискриминационно третиране и заради отказа на ВКС да образува производство по глава 33 от НПК.

За да постанови определението си, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове. Прието е, че независимо от формалното позоваване на разпоредбите на чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр., наведените от ищеца доводи за дискриминация по същество представляват несъгласие с правните изводи на ВКС относно установените престъпления, вида и размера на следващото се наказание, от които не може да се направи извод за наличие на диксриминационно третиране по смисъла на закона. Въззивният съд е посочил, че чрез искове по ЗЗДискр. не може да се осъществява косвен съдебен контрол за законосъобразност и правилност на влезли в сила съдебни актове. Подобен контрол е допустим единствено по реда на извънредните способи за отмяна, уредени в процесуалния закон. В исковата молба не са изложени твърдения за конкретни и обосновани факти, които да сочат на дискриминационно отношение на съда спрямо ищеца, нито конкретен защитен признак, въз основа на който ищецът да е бил третиран по-неблагоприятно, а оплакванията са насочени срещу постановен от ВКС съдебен акт и съдържат несъгласие с неговата правилност. Изложени са мотиви, че макар Законът за защита от дискриминация да урежда защита срещу всички форми на дискриминация и да се прилага във всички обществени отношения (чл. 2 и 3 ЗЗДискр.), това широко очертано приложно поле не следва да се тълкува разширително до степен, при която чрез иск по този закон да се осъществи контрол за правилност и законосъобразност на влезли в сила съдебни актове. Въззивният съд е окачествил предявените искове като опит чрез института на защита от дискриминация да се заобиколи установеният ред за контрол върху съдебните актове. Прието е за неоснователно твърдението на ищеца, че с връщането на исковата молба е било ограничено правото му на достъп до съд. Съдът е посочил, че правото на достъп до съд, гарантирано както от националното право, така и от ПЕС, не е абсолютно и подлежи на ограничения, включително процесуални такива, каквито са правилата за допустимост на исковете, поради което отказът да се разгледа недопустим иск не представлява нарушение на това право.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Обжалваното определение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК – недопустимост на въззивното определение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е определението, което не е постановено по редовна частна жалба, както и когато не са били налице положителни процесуални предпоставки, респективно съществували са процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че въззивното определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по незаявени в исковата молба твърдения и петитум. Посочено е, че в нея не се съдържа искане за установяване и прекратяване на дискриминация във връзка с „неправилност“ или „незаконосъобразност“ на влезлия в сила съдебен акт, а за дискриминационно третиране по прилагане на закона. Видно от мотивите на атакуваното определение, въззивният съд е анализирал съдържанието на исковата и уточнителната молба и се е произнесъл именно по въведените в тях фактически твърдения, като е приел, че същите не сочат на осъществено от съда спрямо ищеца дискриминационно отношение, а по същността си представляват оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на влязлото в сила решение № 24/10.03.2023 г. по к. н. д. № 1121/2021 г. на ВКС, НО.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива. Наведените от жалбоподателя твърдения, че съдът е приложил действащото материално (ЗЗДискр.) и процесуално (чл. 2 и чл. 5 от ГПК) право в явно противоречие със закона сочат на несъгласие с правните изводи на съда за недопустимост на предявения иск и по същността си представляват доводи за евентуално допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които подлежат на проверка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси.

Първите пет въпроса, поставени от жалбоподателя, обобщено се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане. По този въпрос е налице съдебна практика, изразена в посочените от жалбоподателя решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на IV г.о., решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г. на IV г.о., както и цитираните в тях актове, съгласно която квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. В случая въззивният съд е процедирал съобразно тези правни разрешения. Както вече се посочи, съдът е съобразил завените в исковата молба факти и обстоятелства, и петитум, като е приел, че се касае за търсена защита от ищеца, който е засегнат от дискриминационно третиране от ответника по исковете, но по същество релевираните твърдения представляват оспорване на законосъобразността и правилността на съдебен акт на ВКС, постановен в рамките на приключило наказателно производство. Изложени са мотиви, че чрез искове по ЗЗДскр. не може да се осъществява контрол за законосъобразност и правилност на влезли в сила съдебни актове, а такъв контрол е допустим само по реда на извънредния способ за отмяна, уреден в процесуалния закон. Именно с оглед посочените в исковата молба твърдения съдът е констатирал, че предявените искове са недопустими и е прекратил производството по делото на основание чл. 130 ГПК. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка на определението по тези въпроси.

Въпроси № 6, 7, 8, 9 и 16 също не могат да послужат за допускане на вззивното определение до касационно обжалване, тъй като не са разрешени от съда в противоречие с установената съдебна практика, в която се приема, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено по-неблагоприятно третиране по някой от признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., отколкото са третирани други лица при сходни обстоятелства (напр. решение № 101/02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 948/18.12.2009 г. по гр. д. № 3097/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г. о.). По дефиниция дискриминацията се разглежда като различие, изключение, ограничение или предпочитание по определен признак, което има за цел или резултат нарушаване равенството в третирането на група лица. Забраната за дискриминация е установена в чл. 6, ал. 2 от Конституция на Република България и доразвита в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Закон за защита от дискриминация, с която се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Следователно, за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не какво и да е по- неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а такова, дължащо се на притежаван от тях признак, изрично посочен в ЗЗДискр., друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Това е така, тъй като принципът на равенство изисква еднаквите фактически обстоятелства да бъдат третирани по идентичен начин, но при отчитане на техните индивидуални особености. Видно от делото, в исковата молба ищецът е посочил, че с решение № 24/10.03.2023 г. по к. н. д. № 1121/2021 г. на ВКС, НО, съдът е извършил спрямо него акт на дискриминационно третиране по прилагането на закона относно престъплението въоръжен грабеж в особено големи размери, тъй като от конкретната фактическа обстановка не се установява наличието на този квалифициращ признак. Изложил е твърдения, че спрямо него е осъществена дискриминация по защитен признак „лично положение“. Заявил е също, че е обект на дискриминационно третиране и заради отказа на ВКС да образува производство по глава 33 от НПК. В изпълнение на дадени от съда указания да посочи други лица, които са били третирани по същия признак по-благоприятно при сравними сходни обстоятелства, ищецът е посочил, че това са всички лица, по отношение на които законът е приложен правилно и не са осъдени за въоръжен грабеж в „особено големи размери“, при положение са извършили обикновен въоръжен грабеж, както и лицата, по отношение на които е приложен правилно институтът по глава 33 от НПК. Изложените твърдения обаче не касаят факти, които да сочат на дискриминационно отношение от страна на съда спрямо ищеца. Същите представляват оплаквания относно правилността на изводите на наказателния съд, изразени във влязлото в сила решение № 24/10.03.2023 г. по к. н. д. № 1121/2021 г. на ВКС, НО (грешна квалификация на извършеното престъпление, наложено извън рамките на закона наказание), както и за неправилен отказ да се допусне производство по възобновяване на производството при наличие на основание за това. Твърдението, че законът е приложен неправилно от съда, не съставлява дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. и не може да бъде основание за иск. Единственият допустим ред за проверка на влезли в сила присъди и решения по наказателни дела е производството по глава 33 от НПК „Възобновяване на наказателни дела“. Недопустимо е правилността на влезлия в сила съдебен акт да се проверява от гражданския съд в производство по предявени искове по чл. 71 от ЗЗДискр.

Въпроси № 10, 11, 12 и 13 не формират общо основание за селектиране на частната касационна жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те не са обусловили изхода на делото и не са изводими от дадените от въззивния съд правни разрешения. Съдът не е обосновал извод, че производството е недопустимо, тъй като в случая приложимият ред за защита е чрез предявяване на иск по ЗОДОВ, а e посочил, че цитираното в частната жалба решение по дело С-224/01 на СЕС е неотносимо към спора, доколкото с него се допуска възможност за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от съдебни актове на последна инстанция, само при наличие на особено съществено нарушение на ПЕС и само в рамките на специалния механизъм за държавна отговорност, който за Република България е ЗОДОВ, какъвто иск в настоящия случай не е предявен.

Въпроси № 14 и 15 не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като и те не са обуславящи правните изводи на въззивния съд. Съдът не е изложил съображения относно вида на предявените искове, нито относно съответствието на исковата молба с изискванията на чл. 127 ГПК. За да приеме за недопустими исковете, съдът е посочил, че в исковата молба липсват твърдения за конкретни и обосновани факти, които да сочат на дискриминационно отношение от страна на съда спрямо ищеца, нито конкретен защитен признак, въз основа на който ищецът да е бил третиран по-неблагоприятно, а наведените доводи за дискриминация по същество представляват несъгласие с правилността на правните изводи на ВКС относно установените престъпления, вида и размера на следващото се наказание, обективирани във влязъл в сила съдебен акт. Затова и по тези въпроси, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване и въпрос № 17. Същият е формулиран от жалбоподателя в контекста на изложеното от него становище, че с връщането на исковата му молба е ограничено правото му на достъп до съд. При постановяване на обжалваното определение решаващият състав е направил преценка на заявените в исковата молба твърдения и ги е отнесъл към търсената от ищеца защита, за да обоснове извода си относно недопустимостта на производството. В правомощията на съда, и негово задължение, е да разгледа редовни и допустими искове. Съдът служебно прави проверка за наличието на процесуалните предпоставки, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Прекратяването на производството по недопустими искове не съставлява лишаване от достъп до съд и тази уредба не противоречи на ЕКЗПЧОС. Напротив, нормата на чл. 6 ЕКПЧОС изисква от съда да вземе мерки за адекватно организиране и допускане до разглеждане на допустими искови претенции, което е част от задължението му за осигуряване на страните на справедлив съдебен процес. В този смисъл е решение по Дело Ashingdane v. the United Uingdom, в което е прието, че "правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; те са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп "по своята същност изисква регулиране от страна на държавата – регулиране, което може да е различно по време и място в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и на лицата" (решение Golder, стр. 19, параграф 38, цитиращо решението "Belgian Linguistic" от 23 юли 1968 г., Серия A № 6, стр. 32, параграф 5). При определяне на такава регулация Високодоговарящите страни се ползват с известна свобода на преценка.". Недопустимостта на избрания от страната път за защита не я лишава от достъп до съд, предвид наличието на допустим ред за разрешаване на съществуващия между страните спор.

Не следва да се допусне касационно обжалване и по последните два въпроса (№ 18 и 19), които касаят задължението на въззивния съд да обсъди направените от страната доводи и да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Поставените въпроси са обуславящи решаващите мотиви на въззивната инстанция, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, да се произнесе по заявените доводи и възражения на страните и да формира собствени изводи по спорния предмет на делото. В случая въззивният съд е мотивирал определението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, анализирал е изложените твърдения в исковата молба и е стигнал до извода, че те не съдържат фактически обстоятелства, които да сочат на наличие на дискриминационно отношение по смисъла на Закона за защита от дискриминация, поради което е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото като недопустимо. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС се приема, че след подаването на исковата молба съдът извършва проверка на нейната допустимост и редовност и има задължение да се произнесе по съществото на спора само в случаите, когато искът е допустим.

Неоснователно е и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по посочените в изложението въпроси, свързани с допустимостта на иск за установяване и прекратяване на дискриминация „срещу окончателен съдебен акт - постановен в съответното наказателно производство на последната съдебна инстанция“, предвид принципите регламентирани в нормите на чл. 6, чл. 13 и чл. 14 от ЕКЗПЧОС. Съгласно разпоредбата на чл. 628 ГПК когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, съдът може да направи запитване до Съда на Европейския съюз. Посоченото от жалбоподателя питане не попада в обхвата на глава Петдесет и девета от ГПК, защото няма за предмет тълкуване на правото на Европейския съюз – ЕКЗПЧОС не е част общностното право и тълкуването й е извън компетентността на СЕС.

Предвид изхода на делото разноски за жалбоподателя не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените такива в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 23, т. 3 НЗПП в размер на 100 евро.

Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение