Определение № 3380 от 01.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2190/2024 г.

Касационното производство е образувано по жалба на „Банка ДСК“ АД против решение № 151/19.04.2024 г. по в. гр. д. № 62/2024 г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 379/2023 г. по гр. д. № 1628/2021 г. за установяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3 от общите условия към договора, и клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3. от общите условия към договора.

В жалбата се заявяват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон – чл. 14 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП, и чл. 146 ЗЗП, както и допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, осигуряващи обсъждане на всички заявени от страните възражения и твърдения. Изразява се становище, че уговорките, обективирани в чл. 7 на всеки от двата договора за кредит, са ясни и разбираеми, поради което не се явяват неравноправни. В евентуалност се сочи, че не е налице основание за обявяване нищожността на цялата клауза на чл. 7, тъй като в частта за определяне размера на дължимата лихва към датата на сключване на договора клаузата установява по ясен начин дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, представляваща цена за ползваната парична сума.

С определение № 2432/30.07.2025 г. е допуснато касационно обжалване при наличие на селективния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Обуславя ли нищожност на цялата договорна клауза уговорка в договор за банков кредит за дължимост на възнаградителна лихва в конкретен размер, който едностранно може да бъде променян от банката кредитор?

В същото време на съда служебно е известно, че е образувано дело С-352/25 г. пред СЕС по искане за отговор на следните въпроси :„1. Следва ли понятието „договорна клауза“ в чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тълкувано и във връзка с изискванията за преценка на съда по чл. 4, пар. 1 от същата директива, да се тълкува в смисъл, че обозначава уговорка между потребител и търговец, която задължително се съдържа в обособено изречение или друг блок от текст (точка, буква, раздел) в писмен договор между тях, или същата следва да се тълкува като уговорка, отразяваща обща воля, независимо от формалното си оформление, дори когато се извлича от тълкуване на различни части от текста на писмен договор, като се посочи и по какви критерии се извършва това разграничение?

2. Следва ли чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, според която, ако в договор за потребителски кредит е включена клауза, която предвижда променлив лихвен процент, определен като сбор от фиксиран и променлив компонент, без да въвежда обективни критерии за изчисление на променливия компонент, и тази клауза бъде обявена поради това за неравноправна, договорът може да се прилага спрямо потребител, който не е направил нарочно изявление пред съда относно ефекта на тази клауза, като се запази като фиксиран лихвения процент, равен на сбора от двата компонента, който се е прилагал по договора за кредит към датата на неговото отпускане, ако същият е посочен в договора ясно с число?“

Поставените въпроси в преюдициалното запитване са от значение за изхода на настоящото производство, поради което на основание чл. 631, вр. с чл. 633 ГПК производството следва да бъде спряно до произнасяне на СЕС по дело № С-352/2025 г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение