Определение № 839 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1142/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. и Р. А. Г. против решение № 406/30.03.2023 г. по в.гр.д. № 3484/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 261788/27.05.2022г. по гр.д. № 4589/2018г. на СГС в осъдителната му част и вместо това са отхвърлени изцяло предявените от касаторите против ЗК „Уника“АД искове, с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, за присъждане на застрахователно обезщетение, дължимо за настъпило застрахователно събитие – кражба на лек автомобил, по силата на застрахователен договор за застраховка „Автокаско“. Касаторите намират решението за неправилно, като необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Считат за безспорно установено правото им на собственост в режим на СИО, върху застрахования със застраховка „Автокаско“ при ответното дружество лек автомобил и настъпването на застрахователното събитие „кражба“. Намират за неправилно, в нарушение на чл. 183 ГПК, съобразяването от въззивния съд, като годно доказателствено средство, на представения от ответника договор за лизинг от 17.12.2013г., без предоставяне оригинал на същия, както и че неправилно въззивният съд е приел за преклудирано правото им да оспорят неговата автентичност. Поддържат тезата си, че въпросният договор за лизинг е съставен с оглед процеса, предвид тримесечното разминаване между датата на договора и датата на производство на автомобила, както и че непредставянето му в оригинал от ответника е затруднило изготвянето на съдебно-графологичната експертиза, предвид което същата не следва да се цени като доказателство. Посочват, че дори договора за лизинг от 17.12.2013г. да се зачете като автентичен, те са придобили право на собственост върху автомобила, доколкото са осъществени всички предпоставки за настъпване на вещно-транслативния ефект, съгласно английското право, на основание сключения договор за покупко-продажба между техния праводател - П. П. и продавача „Manj Construction Limited“ и с оглед притежаването на регистрационен сертификат, издаден от DVLA / английският еквивалент на ПП-КАТ / и последваща регистрация на автомобила в ПП-КАТ. Намират за недоказано и поддържаното евентуално основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, по чл. 6.8 от Общите условия към договора – не е доказано към момента на сключване на договора автомобилът да е бил издирван, като обект на престъпление. Изразяват несъгласие с авто-техническата експертиза, оценила автомобила на първа инстанция, поддържайки за коректна изготвената от ответника оценка на процесното МПС при сключване на застрахователната полица - 105 000 лева. Ответната страна – ЗК „Уника“ АД - оспорва касационната жалба, подкрепяйки изводите на въззивния съд. Излага подробно становище против обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване, по всеки от формулираните в изложението въпроси. По същество изразява несъгласие с изложените в касационната жалба твърдения, акцентирайки основно на обстоятелството, че касаторите не са придобили собственост върху автомобила, защото праводателят „Manj Construction Limited“ на техния праводател П. П. не е притежавал автомобила, предвид което не е настъпил и вещно-транслативен ефект по договора за покупко-продажба, сключен между касаторите и П.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно въведените касационни доводи и кореспондиращото им изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Ищците – А. Д. Г. и Р. А. Г. – са предявили иск по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ вр. с § 22 от ПЗР на КЗ, за осъждане ЗК „Уника“ АД да им заплати застрахователно обезщетение от 105 000 лева, поради настъпил на 18.12.2015 г. застрахователен риск - противозаконно отнемане на притежавано от тях МПС, за което е сключена между страните имуществена застраховка „Автокаско“. Претендират и обезщетение за забава от 24 519,78 лева, в размер на мораторната лихва върху главницата от датата на застрахователното събитие до предявяването на иска. Ищците поддържат, че лекият автомобил е тяхна собственост, а лицето П. П. бил упълномощен да го ползва и да сключи със застрахователя договора за имуществена застраховка „Автокаско“ за процесния автомобил, с покритие за периода от 21.07.2015 г. до 20.07.2016 г.. Твърди се, че на 18.12.2015 г. в [населено място] застрахованият автомобил бил противозаконно отнет от държането на пълномощника. В рамките на предвидените в застрахователния договор срокове били надлежно уведомени както застрахователя ЗК„Уника“АД, така и органите на МВР, но въпреки предприетите действия по издирване не били открити нито автомобила, нито извършителя. В изпълнение на застрахователния договор ищците представили пред застрахователя всички необходими документи за настъпване на събитието, претендирайки изплащането на застрахователно обезщетение, но ответникът неоснователно отказал да изпълни договорното си задължение. Ответникът оспорва иска, с възражение за недействителност на договора за застраховка, поради липса на застрахователен интерес за ищците, тъй като застрахованият автомобил не е бил тяхна собственост към момента на сключване на застраховката, принадлежи на трето лице – дружеството „Alphabet (GB) Limited“, което в качеството на лизингодател го е отдало на лизинг на „Manj Construction Limited“, при липса на уговорка, че вещта преминава в собственост на лизингополучателя, нещо повече – при изрична запрета за разпоредителни действия с него в сключения договор. Лиизингодателят,обаче, неправомерно сключил сделка за прехвърляне на собствеността на автомобила с лицето П. П., който от своя страна сключил договор за покупко-продажба на автомобила с ищците, в качеството на купувачи, на 17.07.2015г..Предвид придобиването от несобственик, ответникът оспорва да е настъпил вещнотранслативен ефект по договора в полза на ищците. Позовава се в евентуалност и на т.6.8. от Общите условия на застрахователния договор, поддържайки, че застрахованият лек автомобил, към момента на сключване на застрахователния договор, е бил обект на престъпление. В условията на евентуалност оспорва и размера на исковата претенция, с твърдения за надзастраховане и за дължимост само на действителната му стойност, изчислена към датата на настъпване на застрахователното събитие. За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ първоинстанционният съд е изключил от доказателствения материал представения от застрахователното дружество договор за лизинг на лек автомобил от 17.12.2013г. и извършената съдебно-графологична експертиза на подписи на договора, поради непредставянето му в оригинал, въпреки изрично вмененото от съда процесуално задължение на ответника за това, което съдът е приел, че не би могло да се преодолее чрез заверка от адвокат, по реда на чл. 32 ЗАдв., тъй като се касае за документ, с първообраз на чужд език. Съобразно приетите доказателства – договор за покупко – продажба на МПС, сключен между ищците и П. П. и надлежна регистрация на същия автомобил в КАТ, съдът отхвърлил възражението на застрахователя срещу материалноправната легитимация на ищците, като собственици на автомобила, съответно - за недействителност на застрахователния договор, поради липса на правен интерес от сключването му. Предвид наличието на валидно застрахователно правоотношение съдът приел за осъществени и останалите предпоставки, ангажиращи отговорността на ответното дружество по договора за застраховка – своевременно уведомяване на застрахователя и компетентните органи на МВР, за настъпването на застрахователното събитие, както и предоставяне на всички изискуеми документи, съдействайки добросъвестно за установяване на събитието и за действителния размер на вредите. За установяване на последните съдът е кредитирал заключението на съдебна авто-техническа експертиза, приела, че с оглед особеностите на лекия автомобил /„десен волан“/ дължимото застрахователно обезщетение следва да се намали най-малко с 10% от действителната пазарна стойност на автомобила към момента на настъпване на застрахователното събитие, съответно изчислена на 75 989 лева. Въззивният съд, сезиран с жалби на двете страни, е отменил решението на първата инстанция в осъдителната част, посочвайки, че правото на ищците да оспорят представения от ответното застрахователно дружество договор за наем /лизинг/ е било преклудирано, поради което неправилно същият е изключен от доказателствата по делото. Преценявайки клаузите му, съгласно които правоотношението между страните касае само наемането на автомобила и изрично е запретена продажбата му от държателя, в светлината на останалите доказателства – документ за продажба на употребявано превозно средство от 10.06.2015 г., сключен между наемателя „Manj Construction Limited“ и лицето П. П., и договор за продажба от 17.07.2015 г., сключен между П. и ищците, въззивният съд е отрекъл последните да са придобили собствеността на застрахования автомобил, а оттук приел застрахователният договор за недействителен, като сключен при липса на застрахователен интерес, съгласно чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1 / Когато страната представи документ на чужд език, кой е момента, в който документът може да се приложи по делото и да служи като годно доказателство ?; 2 / Към кой момент може да бъде оспорен документ, представен на чужд език - към момента на представянето му без превод на български език или към момента, в който са изпълнени изискванията на чл. 185 ГПК ?; 3 / Кога започва да тече процесуалния срок за извършване на процесуални действия от насрещната страна, включително срока за оспорване на документа, по отношение на документ представен на чужд език ?; 4 / Кога настъпва преклузията за оспорване на документ, по отношение неговата автентичност, вярност и достоверна дата, ако документът не е представен на български език, съгласно изискванията на чл. 185 ГПК и не носи подписа на нито една от страните по делото, в това число и на оспорващата го страна ?; 5/ Ако процесуалният срок за оспорване на документ, представен на чужд език, без превод на български език, започва от датата на представянето му, нарушава ли се правото на защита на оспорващата страна и препятства ли се възможността за установяване на обективната истина по делото ?; 6/ Към кой момент, съгласно чл. 101 във вр. с чл. 185 ГПК, се смята, че поправеното процесуално действие по непредставяне на документ, с превод на български език, се смята за извършено ?; 7 / Налице ли е преклузия за оспорване на документа, при положение, че процесуалното действие по представянето му е нередовно и съдът не го приема като доказателство по делото, до отстраняване на нередовността ?; 8/ Чия е инициативата за отправяне на искане по чл. 183 ГПК, за представяне на оригинал на документ, заверен от адвокат ?; 9 / Може ли съдът служебно да поиска представяне на оригинал на документ, представен в копие със заверка от адвокат ?; 10 / Прилага ли се чл. 32 от Закон за адвокатурата по отношение на заверени от адвоката документи, които се представят на чужд език пред съдилищата ?; 11 / Трябва ли съдилищата да бъдат стимулирани да заемат активна позиция и служебно да извършват процесуални действия, съгласно чл. 7 във вр. с чл. 10 ГПК, за установяване на обективната истина по делото, в това число и служебното поискване за представяне на оригинал от документ, съгласно чл. 183 ГПК или това не попада в обхвата на служебните задължения на съда ?; 12 / Допустимо ли е съдът да обсъжда и основава решението си на доказателства, в превод на адвоката на една от страните по делото ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване по всички въпроси на решенията по т.д. № 1300/2011г. на II т. о. и по гр. д. № 2639/2001г. на V г. о. ВКС; по въпроси от 1 до 11 вкл. формално се твърди и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 13 / Каква доказателствена стойност има свидетелството за регистрация на МПС?; 14/ Удостоверява ли свидетелството за регистрация на МПС притежаване на правото на собственост от страна на лицето, вписано в документа ?; 15 / Следва ли съдът да изследва всяка една от сделките за прехвърляне на правото на собственост и следва ли да изследва законодателството и правната система, действаща по време и място на сключване на всяка една от прехвърлителните сделки ?; 16 / Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства? – допълнителният селективен критерий по последните четири въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с възприетото в решения по гр.д. № 4074/2008 г. на III г.о., т. д. № 2946/2019 г. на II т. о. и с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. На самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. С оглед касационните доводи за неправилност, обстоятелствената част на касационната жалба и изложението по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, първите 12 въпроса касаят единствено представения в копие, на чужд език, договор за наем / лизинг /, наемодател / лизингодател / по който ответникът твърди, че е действителният собственик на застрахования автомобил, за което обстоятелство е представил / без да е оспорван и обект на касационен довод / регистрационен талон на автомобила, указващ същото дружество за собственик. По същество ответникът противопоставя възражение, че това дружество никога не е губило собствеността върху застрахования автомобил, тъй като наемателят /лизингополучател/ неправомерно, без да притежава правото на собственост, се е разпоредил с него, в полза на лицето П., сключило последващ договор за покупко – продажбата му с ищците, по който – с оглед така посочените обстоятелства – вещнотранслативно действие не е настъпило. Както изрично е посочил в мотивите си въззивният съд, с отговора на исковата молба ответникът, в съответствие с това си възражение за недействителност на застрахователния договор, е представил договора за наем, в заверено от пълномощника си, за вярност с оригинала, копие, а по указание на съда – и неофициален превод, заверен от пълномощника. Ищците не са подали допълнителна искова молба със становище по противопоставеното от ответника възражение и заявените за обосноваването му обстоятелства, като в първото съдебно заседание по делото пълномощникът им изрично се е противопоставил на служебното / от съда / изискване на оригинала на договора за наем, декларирайки за достатъчна, относно верността му, заверката от пълномощника на ответника. Независимо от тази му позиция, в първото открито съдебно заседание по делото, първоинстанционният съд е задължил ответника да представи оригинала или официално заверен препис от същия, както и официално заверен от заклет преводач превод на български език. В следващото съдебно заседание, поради непредставяне на оригинала на договора за наем / за което ответникът се е обосновал с това, че не е страна по правоотношението, не разполага с документа и изпитва затруднения в издирването му от чужбина, предвид което и поискал служебното му изискване от трето за спора лице /, но не и поради невъзможност да възприеме съдържанието на чужд език и без да е противопоставил последващ довод за разминаване на същото със съдържанието на междувременно представения неофициален превод на ответната страна, пълномощникът на ищците го е оспорил, като неавтентичен, с недостоверна дата и симулативен – съставен за нуждите на процеса. Автентичността на подписа на наемателя – праводател на праводателя на ищците е изследвана върху копието от договора и потвърдена. Ищците не са оспорили верността на неофициалния превод на документа, представен в копие, нито са твърдяли, че представеният допълнително превод от заклет преводач е съществено различен от представения с отговора на исковата молба неофициален превод. Съобразявайки всички преждепосочени обстоятелства, решаващите изводи на въззивния съд по същество са обобщими до следното: 1/ ищецът е изгубил правото си да оспори договора за наем / лизинг /, което е следвало да стори независимо от непредставянето на документа в оригинал, съобразно съдържанието на противопоставените от ответника възражения, по които също не е заявил своевременно оспорване и 2/ представянето на оригинала не е необходимо, доколкото копието е снабдено със заверка за вярност от упълномощен адвокат на представилата го и ползваща се от документа страна / като се съобрази,че тази заверка потвърждава съществуването на оригинала, не само идентичност в съдържание и реквизити на копие и оригинал /. Следователно, въпросите касаещи годността, като доказателствено средство, на документ на чужд език, с оглед задължението за придружаването му от точен превод на български, заверен от страната / чл. 185 ГПК /, само от кумулативното представяне на които ищците считат, че започва да тече преклузивният срок по чл. 370 ГПК, съдържателно не кореспондират с обстоятелствата по спора, въз основа които са формирани решаващите изводи на съда: верността на заверения от страната превод не е оспорвана от ищеца, нито се опровергава от по-късно представения превод от заклет преводач. Следователно, не е опроверган факта на възприето от ищците действително съдържание на документа, предходно на депозиране допълнителната искова молба, спрямо което същите е следвало да осъществят защитата си. Поради това, тези въпроси - 1 - 4 вкл. и 6 – са неотносими към формиране решаващите мотиви на въззивния акт и следователно не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Петият от въпросите по начало е фактологичен – не позволява еднозначен отговор по приложението на чл. 185 ГПК, извън конкретиката на отделния спор. Седми, осми, девети и единадесети въпроси също не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Седмият включва в съдържанието си споделяна от касатора, не и от съда предпоставка - че конкретният договор за наем е приобщен към доказателствения материал в нарушение на съдопроизводствено правило или сам по себе си е негодно доказателствено средство. Отговори на осми, девети и единадесети въпроси нямат отношение към решаващите мотиви. Очевидно и с цел преодоляване последиците на съобразената от съда процесуална преклузия за оспорването от ищците, въпросите целят да се обоснове основание за изключване на документа, като последица от поведението на ответника, по повод служебно указаното му от съда представяне на оригинала и заверен от заклет преводач превод. Отговор на въпросите, обаче, дори да би бил в подкрепа на тезата на касаторите, не би бил от естество сам по себе си да промени правния резултат, което изключва характеристиката на въпросите като правни / съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /. Това е така, защото оригинала на документа / договор за наем /, без своевременно оспорване от страна на ищците свързаните с представянето му възражения, в конкретния случай се е явил от значение единствено досежно оспорената му автентичност, като сключен от посочения в същия наемател / лизингополучател /. Дали подписът е на конкретно посоченото лице, представляващо дружеството – лизингополучател или на другиго е без значение, след като е сключен от името на това дружество - „Manj Construction Limited“ и същото се явява праводател на П. П., договорът за покупко-продажба между които страни не се оспорва от ищците, напротив - позовават се на същия, като е налице и неоспорено доказателство за регистрацията на автомобила, като собственост на посоченото в договора за наем дружество - наемодател / лизингодател /. Аналогично е без значение за спора действителната му дата на сключване, доколкото ищците я оспорват във връзка с твърдението си за симулативност на договора. С оглед неоспорената регистрация на автомобила, като собственост на дружеството - наемодател /лизингодател, както неавтентичността, така и прогласената симулативност на договора за наем не би обосновала извод за придобита от ищците собственост, защото остава неустановена легитимацията на „Мanj Construction Limited“, като негов собственик. Единадесетият въпрос по начало е формулиран абстрактно, относно спазване принципа на служебното начало по чл. 7 ГПК, без отговорът му да позволява съобразяване по предмета на спора. Отговорът на десети въпрос се съдържа в самия процесуален закон – чл. 185 ГПК: „Документ, представен на чужд език, се придружава от точен превод на български, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка“. Както се посочи по-горе, ищците не са оспорвали верността на превода, поради което така формулираният въпрос е неотносим, а и не би бил обоснован с допълнителен селективен критерий, в сочената формално хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид ясното и непротиворечиво съдържание на чл. 185 ГПК. Аналогични на предходните са и съображенията, за неудовлетворяване на общия и допълнителния селективни критерии по дванадесети въпрос. Тринадесети и четиринадесети въпроси кореспондират с довода на ищците, че за удостоверяване материалноправната им легитимация на собственици е достатъчно наличието на регистрационен талон за автомобила, сочещ го за притежание на съпруга и предвид придобиването му в СИО. Въпросите не кореспондират със своевременно въведеното в процеса оспорване от ответника на правото на собственост на ищците, което имплицитно включва и оспорване верността на регистрационния талон, досежно отразеното в същия, удостоверено при издаването му от лицето на което е издаден, право на собственост. Дори да се приеме за удовлетворен общия, то не се обосновава допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, поддържан единствено в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Налице е непротиворечива съдебна практика относно характеристиката на регистрационния талон за автомобила и значението на оспорването му, с която въззивното решение е съобразено. Така в решение по т.д.№ 2946/2019 г. на ІІ т.о. ВКС, посочено и от касаторите, основано на приетото в решение по гр.д.№ 4074/2008 г.на ІІІ г.о., е прието, че: Свидетелството за регистрация на ППС, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК, е официален удостоверителен документ. Той е доказателство относно съдържащите се в него изявления, включително относно собственика и основанието на придобиване. Този извод следва от действието на чл. 143, ал. 1 ЗДвП, който изрично предвижда, че регистрирането става на името на собственика. Съгласно чл. 14 и чл. 15 от Наредба № I - 45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, в редакцията ДВ бр. ДВ бр. 53 от 10.06.2008г., когато ищецът е регистрирал автомобила, се представя документ за собственост, както и при промяна на регистрацията…Всеки официален удостоверителен документ, може да бъде оспорен.“. Следователно, регистрационният талон на автомобила не е абсолютно доказателствено средство за правото на собственост на лицето, на което е издаден. Оттук насетне, значим за правния резултат е въпроса относно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Съобразявайки противопоставените от ответника факти, разколебаващи придобивното основание на ищците, в определението си по чл. 374 ГПК първоинстанционният съд е възложил на тях тежестта за установяване „правното действие на договора, въз основа на който твърдят да са придобили собствеността върху процесния лек автомобил„. Последващото му определение от 08.11.2018 г., за изменение на доклада в частта относно разпределението на доказателствената тежест, е твърде неясно, но крайният правен резултат във въззивна инстанция е съобразен с разпределената първоначално доказателствена тежест, по отношение която процесуалноправен въпрос не е формулиран, макар цитираното решение по т.д.№ 2946/2019 г. на ІІ т.о. ВКС да е относимо към такъв въпрос. С оглед казуалната му част, обаче, е спорно, дали даденият в същото отговор по разпределение на доказателствената тежест е приложим в конкретната хипотеза, в която, установено от ищците основание на правото на собственост, при противопоставените от ответника факти и доказателства – предполага и посочване на предпоставки за определяне на приложимото материално право, както и установяване, въз основа на същото, валидно придобиване на собственост от несобственик. Последните два въпроса са предпоставени именно от довода на касаторите, че преценката за това - има ли вещно-транслативно действие, по отношение собствеността върху застрахования автомобил, сключеният от ищците договор за покупко-продажба - е задължавала съда служебно да прецени действителността на предходните сделки / макар от значение да е само тази с купувач П. П., в качеството на разпоредителна /, съобразно приложимото за тях чуждо право. Петнадесети въпрос въвежда в хипотезиса си несъществуваща предпоставка – известност на съда за местосключването на договора за наем / по начало ирелевантен, като облигационен / и този за покупко-продажба, с приобретател П. П., с оглед определяне на приложимото за сделките чуждо материално право. Това го прави несъответен на фактологията по спора и дължимото от съда съдействие. Както се посочи по-горе, издирване съдържанието на приложимото право / принципно служебно задължение на съда / предпоставя предварително установяване кое е то, за което служебните усилия на съда са обективно недостатъчни. Относно разпределението на доказателствената тежест за това обстоятелство не е формулиран правен въпрос. Нещо повече, възражението на ищците продължава да е абстрактно – касационната жалба не обосновава приложимо чуждо право, макар и с неустановено към момента конкретно съдържание. Шестнадесети въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. В изложението този въпрос е обоснован с довод за нищожност на договора за наем / лизинг /, установима само и единствено от съдържанието му, която нищожност съдът е бил длъжен да съобрази и зачете служебно. Нищожността се обосновава с факта, че самият договор за наем е сключен преди датата на производство на автомобила / три месеца по-късно / и следователно договорът няма предмет. С това, според страната, се обяснява и липсата на индивидуализиращи данни на автомобила в договора. Преди всичко, договор за наем на бъдеща вещ не е нищожен, а само този извод / като сключен за бъдеща вещ / би бил възможен от факта на произведен по-късно, спрямо сключването на договора за наем на същия /10.12.2013г./, автомобил. При това страната съобразява дата на първа регистрация на автомобила / 04.03.2014 г. /, която не е идентична с дата на производство на автомобила. От самото съдържание на договора за наем / лизинг / се установява предварителното му сключване за определяем – по марка, модел и като нов, а не употребяван, но не и конкретно определен автомобил, което обяснява и липсата на индивидуализация на автомобила в самия договор. При това, на конкретното обстоятелство страната се позовава за пръв път в касационна инстанция. Но дори да се приеме за недоказана собствеността на „Alphabet (GB) Limited“ върху процесния автомобил, с оглед облигационния характер на договора за наем този факт е без значение за формирането на извод за настъпило вещнотранслативно действие по сключения между „Manj Construction Limited“ и П. П. договор за покупко - продажба на автомобила, по преждеизложените съображения. Не се обосновава очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. В изложението към това основание за допускане на касационното обжалване, страната се позовава на непредставения своевременно от ответника официално заверен превод на договора за наем, което намира за достатъчно, за да не бъде съобразен, като надлежно прието доказателствено средство в процеса самият договор за наем. Както се коментира по-горе, ищците не са оспорвали верността на представения след отговора на исковата молба, но предходно на допълнителната искова молба, заверен от ответника превод / чл. 185 ГПК /, нито е установимо съществено различие в съдържанието на изготвения от страната и последващо представения превод на документа от заклет преводач. Видно от касационните доводи за неправилност, соченото процесуално нарушение на съда ищците обвързват с възражение, за неоснователно прието от съда за преклудирано тяхното оспорване на самия договор за наем. Както се посочи по-горе, оспорването на договора е досежно неговата автентичност, достоверна дата и като симулативен, което – дори да би било успешно – с оглед всички останали доказателства и обстоятелства по делото – не би променило правния резултат. Следователно, визираното от касаторите нарушение на съдопроизводствено правило, освен че не се установява пряко от мотивите на съдебния акт, не би могло да е съществено, а само съществените процесуални нарушения обосновават порока неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение