Определение № 50113 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 381/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стар Пост“ ООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], и „Дайрект Сървисиз“ ООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], като съдружници в ДЗЗД „Дайрект Пост“ с БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 700 от 15.11.2021 г. по в. т. д. № 967/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 28.05.2021 г. по т. д. № 2015/2020 г. на Софийски градски съд, VІ-23 състав, са отхвърлени предявените от настоящите касатори срещу „Софийска вода“ АД искове, както следва: по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 120 ЗОП за заплащане на сумата над 6 380 лв. до 38 016 лв., представляваща неплатена част от цената с ДДС по договор № 7825/25.04.2018 г. за електронна обработка, отпечатване, сгъване, влагане в плик и доставка на фактури, уведомителни писма, информационни и рекламни материали до клиентите на „Софийска вода“ АД, за което е била издадена данъчна фактура № 38/03.08.2020 г.; и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 44 лв. до 264 лв., представляваща законната лихва за периода от 18.09.2020 г. до 12.10.2020 г. В жалбата се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Твърди се неправилно приложение на разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и чл. 371 ГПК, като по подробно изложени съображения се моли въззивното решение в атакуваната му част да бъде отменено и предявените искове да се уважат до размерите, счетени за основателни и доказани в първата инстанция, ведно с присъждане на сторените разноски пред ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Позоваването на извънсъдебно прихващане в съдебния процес от ответника, без извършване на процесуално действие за това от него, достатъчно ли е, за да бъде разгледано то по същество от съда, който при липса на доказано извънсъдебно прихващане от ответника, следва да приеме, че при условията на евентуалност е сезиран и с възражение за съдебно прихващане от него? и 2. При условията на посоченото в т. 1, съдът при условията на евентуалност, ако приеме, че е сезиран и с възражение за съдебно прихващане, може ли да пристъпи към разглеждането му, без да е внесена дължимата държавна такса? Поддържа се, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдение, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по-конкретно, че имат принципно значение за прилагането на чл. 371 ГПК. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с наведени доводи, че дори да се приеме тезата на съда, че е обвързан при условията на евентуалност да се произнесе по позоваването от ответника на извършено от него извънсъдебно прихващане, то това предполага уважаване на предявените от ищеца искове, а не отхвърлянето им, защото, когато са отхвърлени, няма на какво основание да бъде извършено съдебното прихващане – прихващане може да бъде извършено само със съществуващо и признато, а не с отхвърлено вземане. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Софийска вода“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва наличието на сочените в касационната жалба предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по същество, както и нейната основателност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирани страни, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съобразявайки предмета на въззивното производство, съставът на въззивния съд е приел за безспорни следните обстоятелства: 1) че по силата на договор за възлагане на обществена поръчка № 7825/25.04.2018 г. ответникът „Софийска вода“ АД е възложил на дружество по ЗЗД „Дайрект Пост“, включващо ищците „Стар Пост“ ООД и „Дайрект Сървисиз“ ООД, извършването срещу възнаграждение на електронна обработка, отпечатване, сгъване, влагане в плик и доставка на фактури, уведомителни писма, информационни и рекламни материали до клиентите на възложителя; 2) че за извършената дейност по договора за м. 07.2020 г. ищците са издали фактура № 38/03.08.2020 г. на стойност 88 305.96 лв. с ДДС, с падеж 17.09.2020 г.; 3) че ответникът заплатил по тази фактура сумата 50 289.96 лв., като не е заплатил остатъка от 38 016 лв., която сума е удържал за претендирани насрещни вземания за неустойки, за които е издал фактура № [ЕГН]/07.08.2020 г. и 4) че сумата от 38 016 лв. включва следните пера: 30 240 лв. – за неустойка по т. 1.2.2. от раздел В от договора за забава в доставките до клиенти на 72 бр. фактури за периода 14.07.2020 – 04.08.2020 г., 1 440 лв. – за неустойка по т. 1.3 от раздел В за неспазване на изискването за поставяне в пощенската кутия по т. 1.21.1 от раздел А за същите 72 бр. фактури, и 6 336 лв. – ДДС върху двете неустойки. По спорния пред въззивния съд въпрос - дали правомерно ответникът е удържал посочената сума за неустойки, съставът на АС – София на първо място е посочил, че спорът за валидността на процесните неустоечни клаузи е разрешен с влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение, с което предявените искове за прогласяване на нищожността на същите са отхвърлени. Съдът не е споделил изводите на първата инстанция, че с насрещните вземания за неустойка не може да се извърши извънсъдебно прихващане, т. к. същите не са били ликвидни (безспорни), доколкото ищците са възразили срещу тях преди завеждане на настоящото дело, а същевременно ответникът не е направил възражение за съдебно прихващане и такова не следва да се разглежда. Съдът е взел предвид, че всяко писмено изявление по делото, вкл. и отговорът на исковата молба, подлежат на тълкуване с оглед установяване на действителната воля на страната, а ако тя не може да бъде извлечена, подлежат на изясняване от страната, вкл. и след указания на съда (чл. 101 ГПК). В случая в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че процесните неустойки са правомерно начислени и на основание т. 1.13 от раздел В „Специфични условия на договора“ с тях е извършил прихващане (удържане) от дължими суми към изпълнителя. Същата позиция ответникът поддържа и в последващите си изявления по делото, вкл. и във въззивната жалба. При това съдържание на изявленията въззивният съдебен състав е намерил, че е налице ясно заявена воля за извършване на прихващане, като известна неяснота съществува единствено за процесуалното средство, с което изявлението е въведено в процеса – дали се твърди извършено извънсъдебно прихващане или се упражнява съдебно такова. В тази връзка съдът е приел, че съдебното прихващане не е различна правна фигура от извънсъдебното, а се касае за един и същ материалноправен институт, уреден в чл. 103 и сл. от ЗЗД; съдебното и извънсъдебно прихващане имат едни и същи правни последици, поради което позоваването на прихващане в процеса е достатъчно, за да бъде разгледано по същество от съда, който при липсата на доказано извънсъдебно прихващане, следва да приеме, че при условията на евентуалност е сезиран с възражение за съдебно прихващане. По-нататък е обсъдена изрично предвидената в договора възможност възложителят да удържа /приспада, прихваща/ свои вземания за неустойки от дължимите от него възнаграждения към изпълнителите, съгласно раздел В „Специфичните условия на договора“ и раздел А „Общите условия“, като е прието, че така предвидената възможност за удържане на сумите по същество представлява уговарянето на договорна компенсация в отклонение от предпоставките на чл. 103, ал. 1 ЗЗД относно изискването за ликвидност на активното вземане. Изложени са съображения за допустимост на подобни уговорки, предвид принципа на свобода на договаряне (чл. 9 ЗЗД) и ненакърняване на публичния интерес. Според въззивния съд страните могат да уговорят прихващане на свои съществуващи насрещни вземания, но и могат предварително да уговорят, че бъдещите им вземания от определен източник ще могат да бъдат прихващани от всеки от тях при различен от законовия режим. Като такъв е преценен и настоящият случай, доколкото страните по делото са уговорили, че ответникът – възложител може да удържа (прихваща) от дължимите от него възнаграждения на ищците сумите, които ищците дължат на ответника за неустойки, без същите да са ликвидни, поради което е прието, че и на двете алтернативни основания в настоящия процес подлежи на изследване съществуването на насрещните претендирани от ответника вземания за неустойки, тъй като само от това зависи дали ответникът има право да удържи (прихване) същите от дължимото възнаграждение към ищците за дейността през м. 07.2020 г. След преценка на възраженията на ответника по същество, съобразно твърденията и доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че последният законосъобразно е удържал (прихванал) насрещното си вземане за неустойки в размер на 31 680 лв., за която част искът е и съответно отхвърлен. Настоящият съдебен състав намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е обусловил решаващата правна воля на съда, но спрямо него не се установява допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивното решение съответства на приетото впоследствие Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в същото задължителни указания по приложението на закона, когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, както когато правото на прихващане е осъществено в процеса, така и когато то се е осъществило извън процеса. Чл. 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий за достъп до касация, тъй като поначало по възражение за прихващане не се дължи държавна такса. Не е налице и последното релевирано основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалваният съдебен акт не е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика, материалния и/или процесуалния закон. С оглед изхода от спора в тази инстанция, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 150 лв.