Определение № 727 от 01.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 481/2010 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от А. К. Т. от гр. Б. чрез процесуалния му пълномощник - адв. Д. П., срещу въззивното решение № 1626/22.12.2009 г. по гр. д. № 2349/ 2009 г. на Софийски апелативен съд, в осъдителната му част, както по отношение на Д. ”Общо застраховане”, така и по отношение на уважения обратен иск от застрахователя срещу делинквента А. К. Т.. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Моли същото да бъде отменено в обжалваната му част и исковете да бъдат отхвърлени. В касационната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на становището, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат в резултат на настъпилото пътно транспортно произшествие. Въвеждат се и доводи за несъобразяване с т. 7 на ППВС №17/18.11.1963 г. и ППВС № 4/23.12.1968 г. Касаторът е обосновал допустимост на касационното обжалване с твърдението, че относно въпросите за съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия и за правилното приложение на принципа за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, съобразно чл. 52 от ЗЗД, съдилищата произнасят множество противоречиви съдебни актове при едни и същи травматични увреждания, присъждайки в пъти по-ниски, съответно - по-високи обезщетения, което налагало произнасяне на ВКС, защото това било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Твърди се, че решението е постановено в разрез с практиката на ВС, свързана с определяне на съотношението на съпричиняването от страна на пострадалия, предвид позоваването на цитираните ППВС. Изложени са съображения, свързани с изясняването на фактите по делото и е коментирана правилността/неправилността на изводите на въззивния съд в тази насока. Ответникът по касационната жалба – М. М. Б. от гр. Б., чрез процесуалния си пълномощник счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, а по същество е заявено становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. За да отмени частично постановеното от СГС решение и да присъди в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, освен присъденото с първоинстанционното решение в размер на 10 000 лв., още 10 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че съобразно тежестта и характера на вредоносния резултат, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и трайните последици от травматичните увреждания - справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява обезщетение в размер на 30 000 лв., но същото следва да бъде намалено, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 1/3, т. е. с оглед съпричиняване на вредоносния резултат. Значимият, с оглед изхода на спора материално-правен въпрос, на който се позовава касаторът в случая, е не само този за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, но и неговото намаляване при хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По отношение на тези въпроси обаче не е изпълнено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Цитираните две ППВС са съобразени от въззивната инстанция, тъй като в мотивите на обжалвания съдебен акт са изложени фактически и правни изводи за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалата и настъпилия вредоносен резултат. Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на атакуваното решение. Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване са налице. Неоснователно е и становището, че посочените материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди и за процентното съотношение при констатации за принос на пострадалия, произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на твърдението, че и по съществените процесуалноправни въпроси, визираните от жалбоподателя: ”допустими ли са всички доказателства в настоящото производство, или дали трябва да се обоснове съдът защо възприема само част от доказателствата и дали следва същите да бъдат обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност?”, с които се обосновава допускането на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, то същото е недоказано. По отношение на тези така формулирани въпроси са налице процесуални норми в отменения и в действащия ГПК, налице е многобройна съдебна практика по тяхното прилагане, поради което не е налице изискването на т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение