Определение № 173 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 762/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. О. З., приподписана от адв.Й.-П., срещу определение от 19.11.2019 г. по в.ч.гр.д. № 4482/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 23.04.2019 г. по гр. дело № 13067/2016 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, имаща характер на определение, с която е прекратено като недопустимо производството по предявените от Г. О. З. против П. С. Х. и М. О. З. пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 27, вр. чл. 33 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко-продажба, сключен в условията на крайна нужда при явно неизгодни условия, обективиран в н. а. № 51/2015 г. по отношение на 1/2 идеална част от апартамент № 17, находящ се в [населено място] и съединения с тях при условията на обусловеност иск по чл. 34 ЗЗД против ответницата П. С. Х. за реституция на даденото по договора, а именно: 1/2 идеална част от апартамент № 17, находящ се в [населено място], заедно с прилежащите му таванско и избено помещение. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.2 и4 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата П. С. Х., чрез процесуален представител адв. П.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Ответникът М. З. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че след като самият ищец твърди, че е собственик само на 1/2 идеална част от процесния имот и предвид процесуалната забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК да се предявяват пред съда чужди права от свое име, ищецът Г. Захариел е процесуално легитимиран и има правен интерес да води горепосочения иск само до размера на своето право на собственост, т. е. само относно 1/2 идеална част от процесния имот, но не и за останалата 1/2 идеална част, собственост на ответника М. З., относно която исковата претенция се явява процесуално недопустима и производството по делото в тази му част следва да бъде прекратено. Съдът е изложил съображения, че е неоснователно и възражението на жалбоподателя, че било преклудирано съобразно чл. 133 ГПК искането на ответната страна за частично прекратяване на делото и че с доклада си съдът приел за разглеждане в тяхната цялост предявените от Г.З. искове. Съдът е посочил, че съгласно утвърдената практика на ВКС /напр. решение № 249 от 27.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2014 г., III г. о./, възраженията относно допустимостта на предявения иск не могат да бъдат преклудирани, те могат да се правят във всеки стадий на процеса, а не само с отговора на исковата молба. Съдът следи служебно за допустимостта на иска, т. е. дори и да не са направени възражения за това, при което той може да се произнесе по този въпрос във всяко положение на делото. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното определение да е вероятно недопустимо или очевидно неправилно, както бланкетно се сочи от жалботодателя. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение произнасяне на въззивния съд по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен от въззивния съд и който счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наведените доводи за неправилност на въззивното определение не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те представляват оплаквания относно правилността на атакуваното определение и имат отношение към проверката, която се провежда само ако то бъде допуснато касационно обжалване. Върховният касационен съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допуска касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Освен това касаторът не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, както е посочено и в обжалваното определение, трайно и последователно в практиката на ВКС се приема, че правото на иск принципно принадлежи на носителя на материално право, накърнено от правния спор – той се нуждае от защита чрез разрешаване на спора. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. С оглед изхода на делото на ответника по касацияХалачева следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 720лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение