Определение № 500269 от 20.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1074/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. Б. срещу решение №180 от 11.02.2022 г. на Софийски апелативен съд по в.гр .д. №2406 /2021 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 263865 / 11.06.2021 г. по гр.д. №10179 /2018 г. на СГС, в частта за отхвърляне на иска на същия срещу Застрахователно дружество „Бул Инс“АД “ -София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ за разликата между 40 000 лева до размера на 100 000 лева- за претърпени болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 10.03.2017г. г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/.Същото се обжалва и в съответната част за лихвата за забава и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение при преценка по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ЗД Бул Инс“АД е депозирал писмен отговора на същата, в който обосновава липса на основания за допускане а касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Постановеното първоинстанционно решение е влязло в законна сила в частта, в която в полза на ищеца е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000лв., поради което следва да се приеме, че е формирана сила на присъдено нещо по следните факти: водачът на МПС, по чиято вина е предизвикано вредоносното ПТП е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „ГО“, сключен с ответника; ищецът е пострадал при настъпилото на 10.03.2017г. ПТП, вследствие на което е получил претендираните в исковата молба травматични увреждания; не е налице съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Пред въззивната инстанция е бил спорен само размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Неоснователни, според съда, са оплакванията на ищеца, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е несъобразено с тежестта на получените травми, продължителността на лечебния и възстановителен период, както и наличието на трайни и невъзстановени увреждания, част от които ще останат пожизнени. От заключението по допуснатата по делото комплексна СМЕ, кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено се установява, че от ПТП ищецът е претърпял следните увреждания: контузия на главата и мозъчно сътресение; разкъсно-контузна рана по горния клепач на лявото око; контузия на тялото съпроводена със счупване на страничните израстъци на 5-ти поясен и 1-ви кръстцов прешлени, гръбначния израстък на 5- ти поясен и 1–ви кръстцов прешлени, счупване на кръстцовата кост. Разкъсно-контузната рана в областта на горния клепач на лявото око е наложило оперативно лечение, а впоследствие и ново коригиращо оперативно лечение, като общо продължителността на лечебния период е била около 1 месец. Фрактурите в областта на прешлените и таза е наложило провеждането на постелен режим, а впоследствие и носене на лумбостат. Продължителността на възстановяване на това травматично увреждане е била не по-малко от 6-7 месеца, в който пострадалия е търпял болки, които са били по-интензивни през първия месец. С оглед естеството на получените увреди, естеството на проведеното лечение, което по отношение на травмите на гръбначния стълб е било консервативно, липсата на доказателства за настоящото здравословно състояние на пострадалия, който не се е явил пред вещото лице за извършването на личен преглед, съдът намира, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 40 000лв. Така определения размер на обезщетение е съобразен с датата на настъпване на застрахователното събитие – 2017г., която е от значение за преценка на конкретните обществено-икономически условия в страната и лимитите на отговорност на застрахователите по задължителна застраховка „ГО“ на автомобилистите, както и със съдебната практика в сходни случаиС съдебният съдтав на САС се е позовал на с решение № 911 от 23.04.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2217/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което не е допуснато до касационно обжалване, е определено обезщетение от 80 000лв., за получените от пострадалия увреждания, които, според него са били много по-тежки по степен от тези на ищеца по настоящия иск/и при двамата е получено мозъчно сътресение, счупване на кръстна кост и 5-ти поясен прешлен/, извършени са пет операция и продължителността на възстановителния период е поголяма/застрахователното събитие е настъпило през 2016г./. С оглед изложеното, въззивният съд е заключил, че е налице съвпадане на изводите на първоинстанционния и въззивния съд, поради което решението в обжалваната част като правилно следва да бъде потвърдено. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора такива, базирани на оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила: необсъждане на всички съществуващи обстоятелства, с оглед критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/и приложението на критериите за определяне на размера на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, както и относно необоснованост на изводите на съда в при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай. Твърди се противоречие по тези въпроси на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68, ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и посочените решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, така формулираните въпроси не отговарят на изискването в смисъла на задължителните указания в ТР №1/2010 г. на ОСГТК -т.1 да обуславят изхода по спора по следните съображения: въззивният съд е изложил достатъчно мотивирано, въз основа на какви съображения формира правораздавателната си воля по отношение определянето на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, включително е обсъдил и законовите лимити на застрахователно покритие като помощен критерий за това. Размерът на конкретното обезщетение е определен при обсъждане на критериите за това, съгласно постановките на цитираното ППВС 4/68. Следователно отговорите на тези въпроси се предпоставят от допуснати процесуални пропуски на въззивния съд, каквито не са налице в случая. Доколко от конкретните правилно приети за установени факти се обосновава приетият от съда конкретен размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД е въпрос по правилността. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора като правни въпроси, на които същият се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, се отнасят към законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение на база преценка на конкретните факти по конкретния спор. Произнасянето по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителните селективни критерии по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация. Водим от изложеното, съдът