Определение № 21 от 13.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 476/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Народно читалище „Отец Паисий“, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. И. Д. срещу решение № 12061 от 10.07.2020 г. по т. д. № 3508/2019 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 3472 от 15.05.2019 г. по гр. д. № 9134/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав и Народно читалище „Отец Паисий“ е осъдено да заплати на Столична община и Министерство на културата на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на всеки от тях по 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени следните предявени от Народно читалище „Отец Паисий“ против Столична община и Министерство на културата искове: 1/ искове с правно основание чл. 23, ал. 1 във връзка с чл. 22 и чл. 21, т. 3 ЗНЧ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца неизплатени субсидии за съответната календарна година, както следва: 20 400 лв., представляваща неизплатена субсидия за 2008 г.; 9 731 лв. - субсидия за 2009 г.; 14 437 лв. - субсидия за 2010 г.; 1 000 лв. - частично предявена от общо дължима субсидия от 20 216 лв. за 2011 г.; 1 000 лв. - частично предявена от общо дължима субсидия от 20 216 лв. за 2012 г.; законната лихва върху сумите, считано от предявяване на иска - 20.12.2012 г. до окончателното изплащане; 2/ искове с правно основание чл. 86 ЗЗД - за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца следните суми: 500 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 20 400 лв. за 2008 г. за периода 27.12.2009 г.-20.12.2012 г.; 200 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 1 600 лв. за 2009 г. за периода 01.01.2010 г.- 20.12.2012 г.; 100 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 1 000 лв. за 2010 г. за периода 01.01.2011 г.-20.12.2012 г.; 50 лв. - лихва за забава на плащането на субсидия от 1 000 лв. за 2011 г. за периода 01.01.2012 г.-20.12.2012 г. С първоинстанционното решение Народно читалище „Отец Паисий“ е осъдено да заплати на основание чл. 78 ал. 8 на Столична община сума в размер 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че протоколните решения на комисията, образувана на основание чл. 23 ЗНЧ, са индивидуални административни актове и подлежат на контрол за законосъобразност по реда на дял III, Глава X, раздел I от АПК във връзка с чл. 23 ЗНЧ; неправилно се е позовал на практика на ВАС, че комисията действа в условията на оперативна самостоятелност, тъй като практиката е противоречива. Излага доводи, че съдебният състав не е изяснил нищожността на оспорения акт - решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ. Прави оплакване, че неправилно въззивният съд не е уважил иска за лихва за забава, независимо, че е признал определени плащания със забава след предявяване на исковете. Счита, че съдебният състав не е съобразил, че Законът за народните читалища не предоставя на комисията по чл. 23 ЗНЧ право да намалява броя на отпуснатите и одобрени от Министерство на културата „субсидирани бройки“ и че същата не може да осъществява преразпределяне на така отпуснатите от МК бройки и субсидии. Поддържа, че въззивният съд не е отчел, че законът не съдържа правна норма, която да позволява спиране на годишната субсидия на читалищата „под условие“, както и че след като се е сбъднало условието /решението от 02.08.2011 г. по ф. дело № 8026/2008 г. на СГС е благоприятно за читалището/, то задържаните за съответните години суми е следвало да бъдат изплатени веднага, т. е. през м. септември 2011 г. заедно с лихвите.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение е очевидно неправилно:

По раздел I от изложението:

1. Представлява ли Комисията по чл. 23 ЗНЧ административен орган, след като съгласно ЗНЧ същата се формира по заповед на кмета и има членове представител на общината и представител на всяко читалище от общината, и решенията, които приема, имат за цел да предоставят на читалищата парични суми за самостоятелно управление?

2. Може ли да се приеме, че Комисията по чл. 23 ЗНЧ не е държавен или общински орган, носител на административни правомощия?

3. Отговарят ли решенията, които приема тази комисия, на характеристиките, които има един индивидуален административен акт?

4. Комисията действа ли в условията на оперативна самостоятелност?

5. Подлежат ли нейните решения на контрол за целесъобразност, след като се приемат в изпълнение на императивни правни норми - ЗНЧ и Закон за държавния бюджет?

6. Зависи ли от преценката на Комисията по чл. 23 ЗНЧ правото на дял от отпуснатата държавна субсидия, с която се подпомага дейността на читалищата или това право произтича от закона?

7. В случай, че решенията на Комисията представляват административни актове, то следва ли същата да извършва своята дейност при предварително приети общи правила за работа, с ясни критерии?

8. Задължена ли е Комисията да излага мотивите, на база на които е постановила решенията си за разпределение на субсидиите за читалищата?

По посочените в раздел I от изложението въпроси, относими към приложението на чл. 23 ЗНЧ, касаторът поддържа, че липсва съдебна практика на ВКС, създадената от административните съдилища и Върховния административен съд /ВАС/ е противоречива, поради което даването на отговор има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид възникналите множество спорове всяка година, свързани с неправомерни решения, взети от Комисията на територията на цяла България. Тълкуване на закона се налага, доколкото посочената правна норма в ЗНЧ и нейното прилагане е обусловена от предвижданията на Закона за държавния бюджет /ЗДБ/, съответно годишното финасиране на общините, които от своя страна целево подпомагат народните читалища в страната, а Министерството на културата определя стойността на една субсидирана бройка за всяка финансова година и съответно нейното разпределяне по ясна методика и критерии към всяко читалище. Касаторът поддържа, че допускането до касация на така поставените въпроси би допринесло за промяна на създадената противоречива практика на административните съдилища и ВАС и неточното тълкуване на чл. 23 и чл. 24 ЗНЧ.

По раздел II от изложението:

1. Допустимо ли е Комисията по чл. 23 ЗНЧ да лишава регистрирано читалище от полагащата му се годишна субсидия „под условие“?

2. Допустимо ли е Комисията по чл. 23 ЗНЧ да вземе решение конкретно читалище да не получава разпределена държавна субсидия за календарна година при липса на предварително установени критерии за това?

3. Допустимо ли е Комисията да пренасочи субсидията на едно читалище към други читалища с цел ремонти, покупка на техника и заплати?

Касаторът поддържа, че допускане до касация на атакуваното съдебно решение по поставените в раздел II от изложението въпроси ще доведе до отстраняване на непълнотите на правната уредба на ЗНЧ, неяснотите и противоречията на този закон.

По раздел III от изложението:

1. Кога въззивният съд служебно прилага императивна материалноправна норма и какви са задълженията му във връзка с това? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС.

2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като обсъди всички въведени от страните доводи, защитни позиции и възражения, които да анализира в мотивите на решението? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Допустимо ли е при констатирано забавено изпълнение след завеждане на исковата молба съдът да не признае претенцията за присъждане на лихви за забава? – по този въпрос касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като въззивният съд е възприел извършеното на 14.03.2013 г. след завеждане на делото със забава плащане на сумата от 20 158 лв. с посочено основание - дължима субсидия до 2011 г. и дължима субсидия до 2012 г., но не и законната му последица - заплащане на лихва върху всяка просрочена парична сума.

Ответникът Столична община, [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт В. Дъбов оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Релевира доводи, че изложението към касационната жалба и поставените 11 материалноправни въпроса и 3 процесуалноправни въпроса не отговорят на задължителните указания, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представените от касатора определения и решения са неприложими, тъй като са постановени от административни съдилища в Република България и ВАС и техният предмет е различен от предмета на настоящия спор. Поддържа становище, че поставените от касатора в изложението правни въпроси са неотносими към предмета на спора, тъй като нито в първоинстанционното, нито във въззивното производства тези въпроси са били предмет на оспорване и не са разглеждани от двете съдебни инстанции, като единствено пред въззивния съд е оспорено от касатора дали решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ са индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21 АПК и ако са индивидуални админстративни актове, дали същите са нищожни и незаконосъобразни.

Ответникът Столична община е изложил и съображения за правилност на въззивното решение - постановено е при спазване на материалния и процесуалния закон и не са налице касационните основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд е извършил на основание чл. 17, ал. 2 ГПК инцидентен контрол на решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ при спазване на константната съдебна практика на ВКС; правилно е преценил, че решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ са индивидуални административни актове – валидни и законосъобразни, както и че комисията, назначена да разпределя субсидията на читалищата, е действала при условията на оперативна самостоятелност, т. е. при предоставена възможност за преценка за начина, по който ще извърши разпределяне на субсидията, като се е съобразил с константната практика на ВАС.

Ответникът Министерство на културата, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 23, ал. 1 във връзка с чл. 22 и чл. 21, т. 3 ЗНЧ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца неизплатени субсидии за 2011 г. в размер 1 000 лв. /частично предявена сума от общо дължима субсидия от 20 216 лв./, за 2012 г. в размер 1 000 лв. /частично предявена сума от общо дължима субсидия от 20 216 лв./, законната лихва върху посочените суми, считано от предявяване на исковете - 20.12.2012 г. до окончателното изплащане, както и е отхвърлен искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 50 лв. - лихва за забава на плащането на субсидия от 1 000 лв. за 2011 г. за периода 01.01.2012 г.-20.12.2012 г., е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В конкретния случай с исковата молба са предявени в обективно и субективно кумулативно съединение искове, част от които /за заплащане на субсидии за 2011 г. и 2012 г. със законната лихва от исковата молба до окончателното плащане и заплащане на лихва за забава върху претендираната субсидия за 2011 г./ са под определения минимален размер за касационно обжалване - 5 000 лв. Исковете са предявени през 2018 г. и касационната жалба е подадена на 22.12.2020 г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/21.12.2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г., респективно чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция ДВ, бр. 100/21.12.2010г./ съгласно § 14 ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 50/03.07.2015г./. Поради изложените съображения касационната жалба в посочената й част следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба срещу въззивното решение в останалата част е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт в съответната част и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд в първоинстанционното решение, поради което е препратил към мотивите на решението на Софийски градски съд относно установената фактическа обстановка на основание чл. 272 ГПК и по този начин ги е направил свои собствени.

Съдебният състав е споделил и правните доводи и изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове, препратил е към тях и е изложил и следните съображения:

Министерството на културата не е пасивно материалноправно легитимирано, тъй като не е носител на задължение за заплащане на разпределената на съответното читалище субсидия.

Изводът за неоснователност на предявените искове за главница и лихва за забава срещу Столична община е аргументиран с обстоятелствата, че част от разпределените на ищеца средства от държавната и общинска субсидия за съответната година през периода 2008 г. – 2012 г. са заплатени от Столична община на ищеца, решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ за преразпределените средства не са обжалвани по административен ред и са влезли в сила и не са установени незаплатени суми към ищеца за съответните години.

Във въззивното решение е констатирано, че през периода 2008 г. – 2012 г. комисията по чл. 23 ЗНЧ е разпределяла средства от държавната субсидия на ищеца, част от които впоследствие е преразпределяла на другите читалища, а част от субсидията е изплатена по - късно - на 14.03.2013 г. ищецът е получил плащане от Столична община на сумата 20 158 лв. с посочено основание дължима субсидия до 2011 г. и дължима субсидия до 2012 г., след което не са установени незаплатени суми. Въззивният съд е възприел практиката на ВАС, съгласно която при приемането на решение по чл. 23 ЗНЧ комисията действа в условията на оперативна самостоятелност, т. е. при предоставена възможност за преценка за начина на разпределение на субсидията между читалищата на територията на съответната община, като целесъобразността на взетото решение не подлежи на контрол от съда. Посочил е, че по аргумент от разпоредбата на чл. 169 АПК съдебният контрол върху актове от категорията на оспорения се ограничава само до външните граници и рамки на оперативната самостоятелност, очертани от петте изисквания за законосъобразност на административните актове по чл. 146 АПК, и обхваща проверката дали са издадени при упражняване на правомощия в рамките на законово предоставена дискреционна власт и спазването на изискванията по чл. 4, ал. 2 и чл. 6 АПК. Изложил е съображения, че решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ са индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21 АПК, поради което възраженията във въззивната жалба в тази част са неоснователни. За да направи извод, че решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ, приети през периода 2008 г. – 2012 г. за определяне на размера на субсидията за ищеца, са влезли в сила, поради което в исковото производство е недопустимо осъществяването на контрол върху тях по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК, съдебният състав се е аргументирал с липсата на твърдения и доказателства за тяхното обжалване по административен ред.

Въззивната инстанция е осъществила инцидентен контрол върху решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК и е приела, че същите не са нищожни, доколкото са издадени от надлежен орган, в рамките на определената му компетентност, при спазване на установената форма, в съответствие с целта на закона и без да е налице нарушение на административнопроизводствени правила. По изложените съображения и предвид действията на комисията в условията на оперативна самостоятелност, т. е. при предоставена възможност за преценка за начина на разпределение на субсидията между читалищата на територията на съответната община, като целесъобразността на взетото решение не подлежи на контрол от съда, въззивният съд е направил извод, че гражданският съд не може да осъществява контрол по отношение определения годишен размер на субсидията за конкретното читалище, включително чрез преценка на нормативите и механизма за нейното разпределяне, разработени от Министерството на културата, съгласно чл. 22 ЗНЧ.

Изложил е също, че спирането и неплащането на определена субсидия за определен период от време преди вземане на решение за преразпределяне на същата от комисията по чл. 23 ЗНЧ не обосновава основателност на предявените искове, тъй като съдът следва да се съобрази с крайния акт на комисията, който в случая не е в полза на ищеца, но не е обжалван по административен ред.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените в раздел I от т. 1 до т. 5 включително от изложението материалноправни въпроси се отнасят до характеристиката на комисията като орган по чл. 23 ЗНЧ, правния характер на издаваните от този орган решения, контрола върху тях и правомощията и действията на комисията. Тези въпроси са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция в обжалвания съдебен акт. По отношение на тях е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на константна практика на ВКС, наличието на противоречива практика на административните съдилища и възможността за противоречивото им решаване от гражданските съдилища.

По отношение на формулираните от касатора в раздел I от т. 6 до т. 8 включително и раздел II от т. 1 до т. 3 включително от изложението материалноправни въпроси не е налице основният селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд и не са обсъдени във въззивното решение.

Касаторът обосновава процесуалноправния въпрос по раздел III, т. 1 от изложението с преценката за компетентността на комисията по чл. 23, ал. 1 ЗНЧ и в тази насока релевира доводи, че комисията по чл. 23, ал. 1 ЗНЧ няма правомощие според действащата материалноправна уредба да намалява броя на отпуснатите и одобрени от Министерство на културата „субсидирани бройки“; същите са с определен размер за всяка финансова година, който се предвижда в държавния бюджет, като средствата се отпускат на читалищата; комисията не притежава правомощия да се разпорежда по отношение на сумите, предвидени в държавния бюджет и отпуснати за субсидираните бройки извън целта на закона, защото броят на субсидираните от държавния бюджет бройки се одобрява от Министерството на културата, а не от общината; решенията на комисията, взети извън целите на закона, следва да бъдат обявени за нищожни. Доводите, изложени от касатора във връзка с въпроса по раздел III, т. 1 от изложението, са относими към компетентността на комисията. Преценката за компетентността на комисията по чл. 23, ал. 1 ЗНЧ е обусловена и зависи от отговорите на въпросите по раздел I от т. 1 до т. 5 включително от изложението. Дали въззивният съд правилно е приложил относимите императивни материалноправни норми при осъществяване на инцидентния контрол върху решенията на комисията по чл. 23 ЗНЧ по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК и приемането, че същите не са нищожни, доколкото са издадени от надлежен орган, в рамките на определената му компетентност, е въпрос, относим към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт. Изложените в тази насока доводи представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване.

Посоченият в раздел III, т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос е обвързан с оплакването на касатора, че въззивният съд не е изяснил характера на претендираната нищожност на оспорените решения на комисията по чл. 23 ЗНЧ, не е обсъдил основанията за прогласяване нищожност на административния акт - нарушаване на изискванията за компетентност, липса на форма, пълна липса на правно основание, невъзможен предмет, несъществуващ адресат и др. Касаторът поддържа, че приетите от комисията по чл. 23, ал. 1 ЗНЧ решения не попадат в хипотезата на мотивиране посредством съдържащи се в преписката документи и актове, на които административният орган се е позовал, приемайки ги за мотиви - фактически и правни; не съдържат фактически основания, тъй като в тях не е отразено въз основа на какви критерии комисията е разпределила между читалищата държавната субсидия за съответната година и на основание кои предварително установени критерии са били отнети субсидирани бройки от Народно читалище „Отец Паисий“; липсата на ясни и прозрачни правила е довела до неяснота относно причините, поради които Народно читалище „Отец Паисий“е било лишено от държавна субсидия за повече от една календарна година. Позовава се също на некомпетентност на комисията да разпореди спиране финансирането на читалището със средства от държавната субсидия. Посочените от касатора оплаквания във връзка с този въпрос имат характер на касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на формулирания в раздел III, т. 3 от изложението въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като въззивният съд е възприел извършеното на 14.03.2013 г. след завеждане на делото със забава плащане на сумата от 20 158 лв. с посочено основание - дължима субсидия до 2011 г. и дължима субсидия до 2012 г., но не и законната му последица - заплащане на лихва върху всяка просрочена парична сума. Посоченото основание и направеното оплакване в раздел III, т. 3 от изложението се отнасят до извършеното плащане на субсидиите за 2011 г. и 2012 г., т. е. до предявените частични искове по чл. 23, ал. 1 във връзка с чл. 22 и чл. 21, т. 3 ЗНЧ за неизплатени субсидии за 2011 г. в размер 1 000 лв. /частично предявена сума от общо дължима субсидия от 20 216 лв./ и за 2012 г. в размер 1 000 лв. /частично предявена сума от общо дължима субсидия от 20 216 лв./ и иска за лихва за забава в размер 50 лв. за периода 01.01.2012 г. – 20.12.2012 г. по чл. 86 ЗЗД. Поради това, че касационната жалба срещу въззивното решение в частта по тези искове се оставя без разглеждане като процесуално недопустима поради необжалваемост на въззивния съдебен акт в посочената част, касационната инстанция не дължи произнасяне по формулирания в раздел III, т. 3 от изложението правен въпрос и твърдяната очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени следните предявени от Народно читалище „Отец Паисий“ против Столична община искове: 1/ искове с правно основание чл. 23, ал. 1 във връзка с чл. 22 и чл. 21, т. 3 ЗНЧ за осъждане на Столична община да заплати на ищеца неизплатени субсидии за съответната календарна година, както следва: 20 400 лв., представляваща неизплатена субсидия за 2008 г.; 9 731 лв. - субсидия за 2009 г.; 14 437 лв. - субсидия за 2010 г.; законната лихва върху сумите, считано от предявяване на иска - 20.12.2012 г. до окончателното изплащане; 2/ искове с правно основание чл. 86 ЗЗД - за осъждане на Столична община да заплати на ищеца следните суми: 500 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 20 400 лв. за 2008 г. за периода 27.12.2009 г.-20.12.2012 г.; 200 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 1 600 лв. за 2009 г. за периода 01.01.2010 г.- 20.12.2012 г.; 100 лв. - лихва за забава на плащане на субсидия от 1 000 лв. за 2010 г. за периода 01.01.2011 г.-20.12.2012 г.; както и в частта за присъденото юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство. Касационното обжалване на въззивното решение в посочената част следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочените в раздел I от т. 1 до т. 5 включително от изложението материалноправни въпроси относно характеристиката на комисията като орган по чл. 23 ЗНЧ, правния характер на издаваните от този орган решения, контрола върху тях и правомощията и действията на комисията.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 907,36 лв.

Касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Народно читалище „Отец Паисий“ против Министерство на културата искове, не се допуска, тъй като касаторът не е изложил релевантни въпроси, относими към изложените от въззивната инстанция мотиви за отхвърляне на тези искове. Разноски на Министерство на културата за касационното производство не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение