Определение № 985 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2466/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Гитекс“ ЕООД, подадена чрез пълномощник адв. Д. Б. от АК – Б., против определение № 288 от 18.05.2023 г. по в.ч.гр.д. № 176/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 1131/20.03.2023 г. по гр.д.№ 321/2023 г. на Окръжен съд – Варна по чл.130, ал.1 ГПК.

С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

На основание чл. 130, ал.2 ГПК препис от частната жалбата не се връчва на насрещна страна.

Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба.

Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното:

Производството е образувано по искове на „Гитекс“ ЕООД срещу Й. К. и Т. К., предявени в условията на евентуалност, така: 1/ За приемане за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на недвижими имоти апартамент № 9 и апартамент № 12, с идентификатори съответно *** и **, в сграда с административен адрес [населено място], р-н Приморски, [улица], вх.Б1 на основание придобивна давност поради придобиване на правото на строеж на сградата, в която са двата процесни обекта, с начало давностното владение м.февруари 2010 г., а след изграждане на сградата в груб строеж през 2021 г. –осъществявано владение върху сградата-иск с основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.79 от ЗС, и евентуално: 2/ за осъждане на ответниците да заплатят на „Гитекс“ ЕООД на основание чл.72, ал.1 ЗС, вр. чл.74, ал.2 ЗС сумата от общо 288372 лв., ведно със законната лихва, представляваща разликата между стойността на правото на строеж върху ап.9 и ап.12 и стойността на трансформираното право на строеж в право на собственост и въвеждане на обектите в състояние, годно за ползване по предназначение, вследствие мероприятия и СМР; и при условията на евентуалност, 3/ ищцовото дружество претендира обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД за извършените разходи за подобряване на имота, в размер на 288372 лв., и моли да му бъде признато право на задържане на двата обекта.

Първоинстанционният съд е установил служебно, че с решение № 260299/06.06.2022 г. по гр.дело № 205/2021г. на РС – Варна е отхвърлен предявен от „Гитекс“ ЕООД срещу Й. К. и Т. К. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответниците не са собственици на обектите, построени по учреденото право на строеж на същите апартамент № 9 и апартамент № 12, поради изграждане на сградата в груб строеж след погасяване правото на строеж по давност, на основание чл.124 от ГПК, вр. чл.67 ЗС, както и че с молба вх.№ 3473/09.02.2023г. ищецът е направил отказ от иска, и с определение № 606/15.02.2023 г. по в.гр.дело № 1836/2022г. по описа на ОС-Варна, на основание чл. 233 ГПК, и съдът е обезсилил постановеното по делото решение № 1564/03.12.2022 г. и е прекратил въззивното производство по в.гр.д.№ 1836/2022г. на ОС-Варна и първоинстанционното производствопо гр.д.№ 205/2021 г. на РС-Варна, на основание чл.233 ГПК. Макар към датата на първоинстанционното производство определението по чл.233 ГПК да не е влязло в сила, доколкото отказът от иска е неоттегляемо действие, първоинстанционният съд е приел, че предявеният по настоящето дело иск е недопустим, тъй като спорът вече е решен с акта на съда в производството по гр.д.№ 205/2021 г.

Въззивният съд е потвърдил това определение, като също служебно е установил, че определението по чл.233 ГПК по в.гр.д.№ 1836/2022г. на ОС-Варна, с което е обезсилено поради отказ от иска, решение № 260299/06.06.2022 г. по гр.дело № 205/2021г. на РС- Варна за отхвърляне е отхвърлен предявен от „Гитекс“ ЕООД срещу Й. К. и Т. К. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици на обектите, построени по учреденото право на строеж на същите апартамент № 9 и апартамент № 12 на основание чл.124 от ГПК, вр. чл.67 ЗС, междувременно е влязло в сила (на 23.03.2023 г.). Като е изходил от това влязло в сила определение по предходното дело между същите страни и за същите имоти, въззивният съд е споделил извода на първоинстанциониня съд, че предявеният по настоящето дело иск е недопустим. Прието е, че ищецът избира формата на защита на правата му чрез предявяване на отрицателен установителен иск, на положителен установителен иск или на иск по чл.108 ЗС, и след като е избран пътя на защита чрез предявяване на отрицателен установителен иск, е недопустимо последващо предявяване на положителен иск за собственост, тъй като интересът, който се защитава с двата иска, е един и същ, че след като установителният иск за собственост върху един имот между две лица формира сила на пресъдено нещо и нов иск за собственост между тези лица за същия имот не може да бъде предявен, че при отказ от отрицателния установителен иск ищецът не може да предяви отново отрицателен установителен иск, както и положителен установителен иск.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване, са формулирани правни въпроси, по които се сочи наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения в частната жалба и по всяко твърдение на страната като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за липса на СПН по предявения установителен иск за собственост поради липса на идентичност с делото между същите страни, по което е направен отказ от иска от ишеца? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д. № 3356/2016 г. на IV – г.о, решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр.д. № 2299/2018 г. на II – г.о., Решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д. № 1141/2018 г. на I – г.о., Решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 2029/2020 г. на I – г.о.;

2. Въпросът за наличие на идентитет на делата по гр.д. № 205/2021 г. по описа на РС – Варна и гр.д. № 321/2023 г. по описа на ОС - Варна? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 357 от 24.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3981/2013 г. на I – г.о;

3. Представлява ли искът за отричане на конкретно право на ответника на конкретно основание за собственост общ отрицателен установителен иск за собственост по смисъла на ТР 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС?;

4. Ако ищецът е заявил иск за отричане правото на строеж поради погасяването му, това преклудира ли правото на ищеца да установи правото си на собственост на основание давностно владение след отхвърляне на първия му иск? - по поставените въпроси 3 и 4 се твърди основанието за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради непълнотяа и неяснота, налагаща създаване на съдебна практика.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, обусловил е изводите на въззивния съд, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса. Въззивният съд е обсъдил направеното с частната жалба оплакване от ищеца, свеждащо се до твърдението му, че не е налице идентичност между двете дела, защото по първото дело искът бил за отричане правото на строеж на ответниците, и е приел, че такава идентичност е налице, защото е установил, че по гр.д.№ 205/2021 г. е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост. Обсъдил е правната последица от отказа от отрицателен установителен иск за собственост, а именно препятстване възможността да бъде предявен отново установителен иск за същото право на собственост, вкл. и положителен. Така въззивният съд се е произнесъл по наведеното с частната жалба оплакване и не е налице противоречие със съдебната практика по този въпрос. Въпросът за правното значение на отказа от иска в контекста на чл.299, ал.2 ГПК, е решен от въззивния съд в съответствие с т.6 ТР № 7/2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК, с което е изяснено, че към волеизявлението на ищеца за отказ от иска се прикрепва правния ефект на силата на пресъдено нещо със съдържанието, което тя има по отношение на съдебното решение, с което се разрешава материалноправен спор. Несъгласието на касатора-частен жалбоподател с направения от въззивния съд фактически извод, че по гр.д. 205/2021г. на РС- Варна е отхвърлен отрицателен установителен иск за право на собственост върху двата апартамента, не е основание за допускане касационно обжалване по първия въпрос. Вторият поставен въпрос e фактически и няма характер на правен такъв по смисъла на разясненията по т.1 на ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него не е налице общо основание за селекция. Същевременно и соченото по втория въпрос като противоречива практика определение на ВКС по ч. гр.д. № 3981/2013 г. на I г.о., се явява неотносима съдебна практика, защото то разглежда различна хипотеза: такава, при която, макар да има висящи две дела между едни и същи страни, не може да се установи от събраните доказателства по първото висящо дело на какво основание е претендирана присъдената в т.2 от него сума – от какво правоотношение е възникнало вземането и на какво основание е претендирана сумата, поради което извод, че второто дело е заведено на същото основание, не може да се направи, и е прието, че няма идентитет между двете дела. Настоящият случай не е такъв, поради което не е налице и допълнителното основание за селекция по този въпрос.

Касационното обжалване не може да се допусне и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по останалите два въпроса. Касаторът не обоснова допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по тях по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че те са въпроси от значение за развитието на правото и за правилното приложение на закона не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса за предмета на отрицателния установителен иск с т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/12 г. ОСГТК на ВКС е прието, че по него ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му на собственост, като последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания, т.е. при уважаване на отрицателния установителен иск за собственост формираната с решението сила на пресъдено нещо има правопредпазващо действие по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. По аргумент от тези съображения, следва да се приеме, че при отхвърляне на отрицателния установителен иск защитната функция на решението е по отношение правото на ответника, защото в процеса е трябва да изложи и докаже всички обстоятелства, от които произтича твърдяното от него право и отхвърлянето на иска е резултат именно на това успешно доказване. В практиката на ВКС по решение № 530 от 5.07.2010 г. по гр.д. № 1560/2009 г. на I г.о. и решение № 32/10.03.2016 г. по гр.д. № 4741/2015 г., II г.о. е прието, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. Това разрешение се прилага и за случаите, когато с отрицателния установителен иск се оспорват не всички претендирани от ответника права, а само част от тях. И в този случай отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочени права формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на тези права, а основанието не е индивидуализиращ белег на този иск. Следователно ищецът по такъв отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост не може да предяви срещу същия ответник положителен установителен иск за собственост за същото спорно право, основано на обстоятелства, които са съществували до приключване на делото по отхвърления отрицателен установителен иск, респ. до отказът от такъв иск. В случая ищецът се позовава на придобиване от него по давност на правото на строеж от 2010 г., а от 2021 г. на вече изградените жилища ап.9 и ап.12, които твърдения са се преклудирали със заявения отказ от иска по гр.д.№ 205/2021 г. с молбата молба вх.№ 3473/09.02.2023г. (в същия ден е предявен и настоящият положителен установителен иск). Наличието на съдебна практика по въпроса за идентичност между отрицателен установителен иск за собственост и положителен установителен иск за собственост за един и същи имот между едни и същи страни, обуславя недопустимост на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая въззивното определение е и съобразено с тази практика.

Четвъртият въпрос се явява необуславящ, защото въззивният съд не е обсъждал иска по първото дело като такъв за отричане притежаването от ответниците по него на правото на строеж за ап.9 и ап.12, доколкото е приел за установено, на база извършената служебна проверка, че той е бил отрицателен установителен иск за собственост. Касаторът не оспорва, че определението по чл.233 ГПК с № 606/15.02.2023 г. по в.гр.дело № 1836/2022г. на ОС-Варна, е влязло в сила, нито оспорва съдържанието на диспозитива на обезсиленото първоинстанционно решение № 260299/06.06.2022 г. по гр.дело № 205/2021г. на РС – Варна, както е цитиран в определенията на съдилищата по настоящето дело, а именно че с него е отхвърлен предявен от „Гитекс“ ЕООД срещу Й. К. и Т. К. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответниците не са собственици на обектите, построени по учреденото право на строеж на същите апартамент № 9 и апартамент № 12, поради изграждане на сградата в груб строеж след погасяване правото на строеж по давност, на основание чл.124 от ГПК, вр. чл.67 ЗС. Доколкото не се твърди от страна на ищеца „Гитекс“ ЕООД да е искана поправка на очевидна фактическа грешка в този диспозитив на решението по гр.д.№ 205/2021 г. на РС-Варна, или с въззивната жалба срещу него да е твърдяно произнасяне по непредявен иск, то въпросът за предмета на предявеният отрицателен установителен иск –дали е за собственост върху посочените жилища или за собственост на правото на строеж на същите жилища, не може да бъде преразглеждан. Представеният с касационната частна жалба препис от искова молба, по която се твърди да е образувано гд.№ 205/2021 г. на РС-Варна, не може да обоснове различен извод, тъй като в настоящето производство е недопустимо събирането на доказателства, респ. обсъждането им с оглед разрешаване на спора, защото се предпоставя от разглеждане на делото след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.